“Просто си бе получила подаръка за всичките рождени дни до края на живота си…”
Из романа “Дарът” на Невена Митрополитска, издателство Жанет 45.
“Всичко започна от един въпрос. На осемнайсети октомври седемдесет и осма, точно три месеца преди Неда да навърши седем години, дядо ѝ, както седеше на люлеещия се стол пред телевизора и поглаждаше олющения му подлакътник, я попита какъв подарък иска за рождения си ден. Това не беше обикновено запитване, а ритуал, повтарящ се всяка година на същата дата. Три месеца му бяха необходими, за да се подготви. Каквото и да си пожелаеше тя, дядо ѝ го сътворяваше от дърво. И дреха да му беше поръчала, и нея щеше да издялка. Изнамираше едър къс, затваряше се в малката си работилничка в мазето, пълна с причудливи длета, и закипяваше работа. Когато оформеше произведението си, го изрисуваше с тънки четки и го лакираше. Тя можеше да гледа с часове как загрубелите му пръсти любовно галят по дървото и му вдъхват форма, чувства и дори движение. За четвъртия си рожден ден си беше избрала кукла бебе – той ѝ я бе направил с дупчица в устата, за да пъха в нея биберон. За петия рожден ден – къщичка, ама с всичко – с комин, с две прозорчета (стъкла нямаха, облепи ги с найлон), с отваряща се вратичка с изрисувана дръжка, а вътре – миниатюрно креватче. За шестия си рожден ден получи масичка с четири столчета, а с баба ѝ ушиха зелена покривка. И на оня осемнайсети октомври, три месеца преди седмия ѝ рожден ден, докато ѝ задаваше съдбовния въпрос, дядо ѝ вече сладостно предвкусваше – чак мустаците му потрепваха от възбуда, радостта от единението му с дървото. Този път обаче Неда щеше да го изненада.
Няколко седмици преди това, в една дъждовна неделя, тя се застоя пред телевизора необичайно дълго. Пред очите ѝ се разкри вълшебство, което в онзи миг дори не можеше да назове, но по-късно го наричаше “балет”. Стърчеше зяпнала насред хола, взираше се в изящните като снежинки какички – как скачат и се въртят, и се носят сякаш по въздуха, поклащаше се в такт, пристъпваше на пръсти, разкрачваше се от време не време в опит за шпагат и мечтаеше да се вмъкне в телевизора и в оня омагьосан свят. Представлението свърши, на негово място запърпори някакво предаване, но тя сума време не помръдваше, а пред очите ѝ се рееха феите с бели рокли с щръкнали поли. Оттогава насетне, щом по радиото зазвучеше възрастна музика (така наричаше класическата), усилваше звука, шмугваше се в стаята на майка си, нахлузваше някой от прозрачните ѝ комбинезони, завързваше коланче и танцуваше. И когато на оня осемнайсети октомври дядо ѝ ѝ зададе фаталния въпрос, отговорът ѝ вече беше намислен: да я заведат с баба ѝ на истински балет. Той обаче не беше готов да го чуе. Ръката му по инерция милваше подлакътника, а лицето му сменяше изражения: от учудване, през разочарование до унило примирение.
Както винаги, той изпълни желанието ѝ. Само в началото опита да се измъкне, пробутвайки идеята да отиде само с баба си. Неда обаче беше непреклонна: искаше и с двамата. И понеже дядо ѝ хич не ги схващаше тези работи с балета, помоли за помощ съседката Пепа – тя работеше като фризьорка на “Дондуков” и бе наясно със “софийските патаклами”, както той наричаше столичните културни събития. Даде ѝ пари и тя им взе билети за “Жизел”. Спектакълът се падна на рождения ѝ ден – в една мразовита, навъсена събота.
И така на осемнайсети януари, с натежали стомаси от баницата с праз и тиквеника за седмия рожден ден на Неда, тримата се понесоха към гарата в най-представителния им според баба ѝ вид. Въпреки неистовите ѝ протести, сополи и сълзи, Неда се намъкна в кафявия си вълнен панталон под синьо-розовата плетена рокля – по думите на баба ѝ – единственият начин да не замръзне в тоя студ, пък и модата им тъкмо идвала. Дядо ѝ се бе нагиздил със сивия си панталон с ръб от сватбата на дъщеря му, за случая силно отпуснат на кръста. Беше си закачил отдавна заспалия часовник с ланец от баща му и верижката му се кандилкаше тържествено. Баба ѝ се бе нагласила с тоалета за банкетите на текезесето по случай Осми март – черна пола и зелена плетена жилетка с избродирани на яката цветенца. Като влязоха в операта и видяха мраморните колони, фреските, огромните кристални полилеи, коприната и кадифето, се почувстваха като мушици, погрешка кацнали на чужда пранета. Три пъти питаха разпоредителката за местата си и накрая тя заряза работата си с въздишка и ги заведе лично. Докато се придвижваха натам, дядо ѝ куцукаше подире им задъхан и потропваше с бастуна си по пода, а Неда, разтреперана от срам, му правеше знаци да побърза. (И досега се връщаше към този миг и не можеше да си го прости.) Като се настаниха, той я прати за “книжле”, по-точно програмата, и успя преди спектакъла да ѝ прочете сюжета. После светлините изгаснаха, музиката се разля из залата и всичко останало изгуби значение.
“Жизел”. Най-прекрасната приказка, която ѝ бяха разказвали. Неда уж седеше на седалката си на трети балкон между баба и дядо, а всъщност се намираше край Рейн. Когато красивата селска девойка изскочи от къщичката си и взе жизнерадостно да подскача и да се върти, Неда тутакси я обикна. Жизел танцуваше и Неда танцуваше, сякаш преляла се в нейното тяло. дишаше ароматния въздух, птичките ѝ чуруликаха, слънцето галеше лицето ѝ, а бодрите ритми раздвижваха кръвта ѝ. Щом красивият Алберт се показа на сцената, и тя се влюби в него; сърцето ѝ заби учестено и даже успя да забрави, че той всъщност е принц, сгоден за принцеса, а се прави на селянин, за да го хареса Жизел. Дразнеше се на ревнивия лесничей Ханс, и въпреки че дядо ѝ ѝ бе прочел какво ще стане, се молеше за чудо: той да не узнае тайната на Алберт и да не го издаде пред Жизел. А когато това все пак се случи и Жизел полудя и умря, все едно светът се срути върху Неда, сякаш цялата му тъмнина се изля в душата ѝ. Прекара антракта без да се отлепи от седалката, без да вдигне глава, без да продума. Само сълзите ѝ се стичаха, а баба ѝ, непривично умълчана, ги бършеше с кърпа и я галеше. А когато след антракта Жизел отново се яви и затанцува, обляна в синкава светлина, Неда хем знаеше, че това е духът ѝ, хем в нея все още мъждукаше надежда, че може би не е разбрала, че дядо ѝ е прочел погрешно, че е възможно Жизел да е жива.
Когато на връщане чакаха трамвая на площад “Славейков”, попита дядо си:
– Дядо, сега имам ли още рожден ден?
Той се вторачи в часовника си на светлината на близката лампа (не в спрелия с ланеца, а в обикновения на китката) и продума: – Да, все още е рожденият ти ден?
– Мога ли да си поръчам още един подарък? За следващия ми рожден ден, ама, ако може, сега.
– Кажи, моето момиче. Какво искаш? Само не ме карай балет да играя.
Неда заби поглед в хладно проблясващата до крака ѝ релса, стисна палци през ръкавиците, пое си дълбоко дъх и каза:
– Искам да ме запишете на балет.
– Съвсем си се халосала, Недо! – сгълча я баба ѝ. – Я ги виж к’ви са кльощави тия балерини. Това тяхното живот ли е – да не можеш да се наядеш. И к’во ще ми се чекнеш там пред хората, че да ти се виждат гащите.
– Моля ви – отрони Неда. Главата ѝ натежа още повече.
– Няма кой да те води – отсече баба ѝ. – Аз съм на работа, а дядо ти с тия болни крака…
– Като Жизелката ли искаш да танцуваш, деде?
Той се наведе към нея, погали я по бузата и надигна лицето ѝ. Сините му очи грееха в тъмното. Лампата зад него обрамчваше фигурата му със сияен ореол. Немирни косъмчета стърчаха от главата му, целите в злато.
Неда кимна; две сълзи се търкулнаха по бузите ѝ.
– Сигурен съм, че много хубаво ще танцуваш Жизелката – промълви той и обърса страните ѝ с ръкавица.
– Тошо, какъв мъж си ти бре, оставяш се едно дете да те води за носа. Няма как да стане. Не ѝ обещавай, че да не се надява напразно – натърти баба ѝ и му замахна заплашително с пръст.
Обаче колкото и да се пенеше, вече нищо не можеше да стори. Дядо ѝ ѝ беше обещал. Защото на тия години, при тоя нелек живот, след всичкото повтаряне, и той не беше повярвал, че не всичко, що хвърчи, се яде.
Не след дълго Неда тръгна на балет. Дядо ѝ държеше да е на най-доброто място – не в Перник, ами в София. Отново леля Пепа се притече на помощ – разпита клиентките си и те ѝ казаха, че Пионерският дворец бил правилният избор. Една от тях дори намери връзки и я записаха бързо. Така дядо ѝ, въпреки артритните си колене, се зае да я води всеки вторник. А баба ѝ – не щеш ли, ѝ уши костюм от булчинската рокля на майка ѝ; бъдещата Жизел танцуваше с него с часове на фона на “възрастна” музика. Неда заживя в мечтата си – от вторник до вторник, вкъщи пак се упражняваше и въпреки че стъпките на станка̀та бяха далеч от вълшебството на сцената, знаеше, че ще я отведат при него. Беше щастлива; усмихваше се на всички. Светът звънтеше от обещания и радост.
И така до оня слънчев мартенски ден, когато, прибирайки се вкъщи, слизаха от влака в Перник – дядо ѝ пропусна стъпало и се сгромоляса на перона. Оказа се, че му се е счупила тазобедрената става и го закараха в болница. Но преди това, когато дойдоха да го отнесат с линейка, им се наложи да се борят с Неда, за да я откопчат от него. Предадоха я на милиционер, а после баба ѝ я прибра. В началото, колкото и да ги молеше, никой не искаше да я заведе при него. Влизаха и излизаха от къщи – баба ѝ, майка ѝ, съседи и роднини, винаги сериозни, тя ги питаше как е, плачеше им да я пуснат да го види, те смотолевяха нещо и се изнизваха. От предишния ѝ живот не бе останал и помен. Обикаляше познатите стаи, докосваше познатите предмети, но без дядо ѝ всичко изглеждаше чуждо, дори измайсторените от него играчки. Беше сигурна, че повече няма и да чуе за балет. Обаче скоро ѝ го споменаха. При това два пъти.
Първият път беше, когато най-сетне, три седмици след падането му, я заведоха при дядо ѝ. Като го зърна от вратата, сведе поглед и повече не успя да го вдигне (и това нямаше да си прости) – толкова беше отслабнал и остарял, сякаш животът се беше оттекъл от него, а смъртта прозираше под изтънялата му кожа. Баба ѝ я сграбчи за ръката и я довлече до леглото му. Гласът му бе станал немощен и треперлив и я стресна не по-малко от вида му:
– Продължаваш с балета, нали, Недко?
Не знаеше какво да отвърне, зарови лице в скута на баба си и се разрида.
– Недей да плачеш, пиленце – чу го как мъчително преглъща. – Искам да станеш балерина, да играеш Жизелката. Знам, че това ти е мечтата. Най-добрата Жизелка ще станеш. Ти се труди, пък ще видиш.
Неда се откъсна от баба си, свлече се на пода до леглото му и се опита да му каже през хлипове, че иска само той да се върне. Нищо не ѝ се разбра. Баба ѝ я вдигна, прегърна я, изведе я от стаята, а после дълго я милва. Повече не го видя. Погребаха го седмица по-късно. Не я взеха на погребението – оставиха я сама вкъщи. Тя си беше скрила некролог с негова снимка, гледаше я и го молеше да се върне. Когато възрастните се прибраха, за втори път след падането му ѝ споменаха за балет. Майка ѝ, облечена в черни блуза и пола, влетя последна, затръшна вратата, стовари се на стола до печката, хвърли бегъл поглед към Неда и процеди: “Ако не беше твоят балет, щеше да е жив”.
Неда тръгна отново в Двореца на пионерите. Въпреки неистовата ѝ съпротива, волята на баба ѝ бе надделяла, подкрепена от мощния аргумент, че това било последното желание на дядо ѝ. Години по-късно Неда разбра, че баба ѝ обявила в работата си, че ще излезе преждевременно в пенсия, за да води внучката си на балет. Тогава шефът ѝ, поразен от този порив към изкуството и притеснен да не загуби най-добрата си краварка, ѝ намерил заместничка за часовете, в които отсъствала.
Беше единайсети януари осемдесет и първа година, седмица преди деветия ѝ рожден ден, когато баба ѝ я попита какво желае да получи. “Нищо” – отвърна Неда и продължи да си пише домашното. И не че не си мечтаеше за кукла като Верчето, и не че нови панталони щяха да са ѝ излишни, или че туфлите ѝ не бяха умалели. Не, нищо подобно. Просто си бе получила подаръка за всичките рождени дни до края на живота си. Бе ѝ го поднесъл дядо ѝ. Последният му дар.”
Из романа “Дарът” на Невена Митрополитска, издателство Жанет 45.
Още откъси от романа:
“Менталната защита, която си бе изграждал по пътя до тук, се пропука…”
Каква следа оставяме?
На какво сме готови, за да постигнем целта си?
Какво бихме пожертвали, за да сме в мир със себе си?
Две двойки, чиито пътища не би трябвало да се пресекат – различно социално положение, образование, среда. Общото помежду им – мечтата за дете. Тя ги изправя един срещу друг в най-важната битка в живота им.
Невена Митрополитска си поделя времето между няколко поприща: на майка, съпруга, дъщеря, авторка и библиотекарка. В миналото е събирала опит като журналистка, учителка, преводачка, социална изследователка, продавачка и гладачка и всяка една от тези професии ѝ е позволявала да види света от уникален ъгъл. Любимите ѝ градове са Пловдив, София и Монреал – обитава ги и трите, телом или духом. Когато не работи, обича да обикаля из старите централни улици и да наблюдава хора и сгради, да чете до среднощ с чаша чай с мляко, или да гледа и обсъжда филмчета с децата си. „Дарът“ е вторият ѝ роман след дебютния „Анна и планината“, публикуван от издателство „Жанет 45“ през 2015 г.
