Сава Василев:  Денонощието има 25 часа

Деля хубавите книги на два основни типа. Първите са четива, които се прелистват гладно заради неповторимите истории, пулсацията в стила, изненадващите им обрати и финал. Такива книги ги четат и най-заклетите читатели, и хора, срещащи се с книга единствено по време на годишен отпуск. Книги, подходящи за пътуване, изчакване, убиване на време, викане на сън… Другите са книги за душа в покой – наслада за читателски очи, с богат език и живописност в изказа, неподвластни на динамиката на живота, рисуващи с тънки четки във въображението, гъделичкащи читателското его на ценители, неробуващи на образци за жанр или обем. На пръстите на двете си ръце броя находките си с вторите. Последната, за моя радост, е с български произход.

Ако не беше кръстил триптиха си „Разказвачът“, самия него щях да нарека така. Сава е приятно изненадващ като разказвач. Признавам, че библиографията и биографията му са респектиращи и поради това очакванията ми за прозата му бяха на ниво, но вместо предвкусването ми за претенциозен стил, бях впечатлена от сетивността на изказа, от умението да напътства повествованието, да владее разказите в разказа, да обяздва коня в изречението с майсторлък, да казва много, докато изглежда, че се разпилява, да навлиза с лекота уж в ума на персонажи, а всъщност да човърка общочовешки смисъл, да поставя фокус върху обикновените неща.

 

51385377_495426160983997_6792584275767066624_n„Разказвачът“ е книга триптих, в която малките повести се опитват да напишат част от големия разказ за превъплъщенията на балканския човек. Онзи, който непрекъснато се отдалечава и приблажава от и към себе си. Впрочем, това прави и авторът на тази книга. „Разказвачът“, „Непокорният Лука“, „Жената и златният Осъм“ дават убежище на много истории, герои и разказвачи. Тук разказът и разказването са най-висшата форма на живот. Начин да се живее, начин да се умира. Излиза, че са закодирани в кръвната група на балканският човек. Чрез големия разказ за себе си и света този уникален тип пътува във времето и върши истински чудеса. Драматични, но и романтични, защото не е лишен от нищо – нито от белезите на историята, нито от авантюрите на настоящето. Затова не бива да ви учудва нито една среща – особено тази, при която времето спира и невероятното раздава плесници на умиращите души, за да ги върне отново към живота.  

 

Сава Василев е от Каварна (р. 1957), завършва основното и средното си образование във Варна и специалност „Българска филология“ във Великотърновския университет, където е преподавател от 1989 г. Основател и редактор (1994-2002) на студентския Алманах за литература и изкуства „ПИР“, водещ редактор на поредицата „Литературни кръгове и издания“, един от основателите (1997) на Алманах за литература, наука и изкуства „Света гора“, чиито главен редактор е до днес, председател на Националното общество за литература и изкуства „Формула 6“, той е професор, доктор на науките, директор на Университетска библиотека при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (2003–2018), създател и главен редактор на в. Литературен бюлетин, член на ръководството и научен секретар на Национален институт „Нова българска литература“, съставител и редактор на десетки книги, научни сборници, юбилейни издания, книги с художествено съдържание, антологии и др. Автор е на 24 книги (три в съавторство), а негови художествени и научни текстове (разкази, откъс от роман, поезия, повест и др.) са превеждани на френски, полски, руски и хърватски език. Носител е на различни награди за художествена литература, литературна история, критика и култура.

Убедена бях, че разговорът с него ще ми се получи страшно интересен. Сава води диалог за занаята на писателя така, както и пише – сладкодумно, напоително, съдържателно и услужливо. И кореспонденцията ни беше идентична – беше удоволствие да го чета, да разсъждаваме върху детайли, без да се притесняваме за време и обем в продължение на месеци. Това интервю е дълго, но не исках да го режа и разделям – не защото разговорът не търпи прекъсване и продължение, а защото само всичко, казано накуп, гради идеята за неподправения разказ. Разказът на разказвача, който живее с пулса на издръжливия и ярък образ и рисува щедро с живописни думи и душа.

 

Сава Василев: Непрекъснато откривам някого или нещо, което ме кара да мисля, че добрата литература е по-жилава от онова, което я заобикаля.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

 

Пишеш поезия, пиеси, разкази, повести, романи. Коя форма на изразяване предпочиташ?

Нямам предпочитания. Ако говорим за опит, би трябвало да се чувствам по-сигурен в прозата. И по-конкретно – в жанра на разказа.

 

Как започна всичко?

Прописах разкази в университета. Ако не броя няколкото по-скромни опита в казармата. Тогава, без да съм го искал, станах нещо като нещатен кореспондент на ежеседмичника вестник „Граничар“. Имаше такова издание. Помня, че го списваше поет, или поне такъв отговаряше за литературната рубрика, името ми се губи, бих могъл да проверя… Независимо от утилитарния си характер, изданието отдаваше дължимото на литературата. Аз служех на границата, в Малко Търново. Там ме запрати съдбата – от модерната за времето си и космополитна Варна в един от най-красивите, но и най-затънтени краища на България. Първата ми мисъл беше, че от тук, и да ми дадат отпуск, не мога да се завърна…  Дълго ми се чуждееше това уникално място. Но кой ти забелязва в началото такива неща… Та във в. „Граничар“ публикувах едно нескопосано стихотворение и няколко кратки форми от типа на фейлетона. Пишех стихове и в ученическите си години, които съвсем правилно съм криел. Майка ми обаче показала някои на големия поет и после мой приятел – Петър Алипиев. Умрях от срам, а човекът се оказа щедър на потупвания. Поне в началото, по гърба на младите и нищо неподозиращи кандидати за слава… Попадането ми в кръжока на Анчо Калоянов във Великотърновския университет, който по-късно се преименува на Литературен клуб „Ем. Станев“, бе повратен момент. Анчо ме покани за критик – да съм подрязвал ушите на по-самонадеяните млади поети и писатели. Де да е знаел, че след половин година ще му дам първия си разказ – „Обява за вестник“. Той му е кръстник. Предложи  заглавието, а аз трябваше да почерпя две големи водки в КЕВ-а – несъществуващият вече „Клуб за естетическо възпитание“, бивше стрелбище, чудесна студентска дискотека, в която сме правили какво ли не. Сбирките на клуба бяха етаж-два по-долу. Там репетираше и студентският театър. Блажено време… Поканиха ме за критик, защото вече се знаеше, че ще пиша курсова работа за Стефан Стамболов. Почти невъзможно начинание. Възложи ми я Иван Радев, тогава доцент, водеше лекциите по Възрожденска литература и работеше по книгата си „Столица на оцелелите“ – за Стамболов, Каравелов, П. Бобеков. Издирих около 60 текста извън онези, които се знаеха със сигурност, че са Стамболови. Работех в какви ли не хранилища в столичните библиотеки, в регионалните читалища. Уж трябваше да пиша за поета и книжовника Стамболов, а представих и не малко страници с исторически факти и събития, разкриващи живота на големия ни революционер и неговите съратници. За пръв път изведох и цитирах различни документи и литературни текстове. Когато разказах на покойния Кр. Куюмджиев с какво се занимавам, буквално ме задължи да напиша книга.

 

И? Стана ли книга?

Не го послушах, правеше ми се белетристика. Дадох му ръкописа на все още незащитената си дипломна работа, защото курсовата прерасна в дипломна, а той го дал на Тончо Жечев. Последният предал по-нататък – на критици, писатели, историци. Накрая Куюмджиев ми каза, че предоставил дипломната ми работа на историк, който пишел книга за Стамболов, но нямало да ме окраде, интересувала го библиографията, имало важни източници… Нямаше от какво да се страхувам, бях млад и неизвестен. Същото ми каза и Куюмджиев. Петър Динеков, рече ми веднъж, има какво да губи, ти – не. Студент си, нищо не могат да ти вземат… Това май бе в отговор на въпроси, свързани с фототипното издание на „Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова“ и факти, за които се удивлявах, че не се знаят или по някаква причина не са отбелязани и взети предвид… Години по-късно, когато се запознавах с именити по-възрастни колеги, се оказваше, че са чували за мен, защото въпросният ръкопис, вече заприличал на баница, се предавал от ръка на ръка в Съюза на писателите и попаднал при тях. Представи си какъв интерес е имало към Стамболов! Мога да спомена и имена…

 

Какво е усещането да чуеш за себе си по този начин? Каква беше оценката?

Ще ти разкажа за една случайна среща с критика Александър Спиридонов пред редакцията на сп. „Септември“. Чакаме да мине обедната почивка и да отворят. Неловка тишина пред заключената врата. Е, и писателите си имаха чиновническо работно време. Въпрос: вие, млади човече, кого чакате. Да не би да пишете? Какво?… Казвам, че съм дал новела на Георги Марковски, та да видя дали ще я печатат. И с Марковски да се видя… А друго пишете ли? Къде учите? … Отговарям, че съм студент. Скоро ще защитя дипломна работа за Стефан Стамболов, а и предстои публикуването на част от нея в сп. „Литературна мисъл“…  Да видиш възклицания… ама вие ли сте този. Знаете ли, че половината Съюз я е чел… А Спиридонов си имаше една слава, не ти е работа! Да се чудиш да се радваш ли или да плачеш! И въпреки това… Нещо подобно се случи, когато във Варна и Търново се запознавах с Александър Йорданов и Михаил Неделчев… Ходих на специален разговор и в кабинета на Милена Цанева… Дълга история. Та, накратко, знаеха ме в кръжока не като млад кандидат-писател, а като литературен историк. Затова и ме бе поканил А. Калоянов. А аз се захванах с писане на разкази. Написах няколко – „Обява за вестник“, „Китка диви ягоди“, първия вариант на разказа „Внук“. И трите влязоха в дебютната ми книга, цикъла с разкази „На лов без кучета“. За разказа „Път през огледалото“, печатан във в. „Студентска трибуна“ – за него получих специалната награда на вестника на студентския конкурс в Шумен. Май в същия вестник печатаха и „Китка диви ягоди“, илюстриран от моя приятел и състудент – художника, а по-късно и графичен дизайнер Едмонд Спасов. Така се подписваше тогава…

 

Как мислиш – кой разказ ти спечели най-голямото признание?

Не помня. Получих първа награда за разказ на юбилейния конкурс по случай 1300 годишнината от създаването на българската държава. Мисля, че Димитър Яръмов е бил председател на журито. Запознахме се по-късно, на станцията на писателите във Варна. Беше повече от изненадващо… През 1982 г. излезе студията ми за Стамболов в сп. „Литературна мисъл“, кн. 5. Беше невероятно. Зная, че Тончо Жечев се е преборил за публикацията. Имало и нездраво любопитство от специални хора кой съм и защо се занимавам с този автор… Мисля, че съм първият студент, допуснат в това академично издание. Не искаха да ми приемат текста, защото на въпроса дали съм асистент или аспирант отговорих – студент. Името на Т. Жечев обаче бе достатъчен гарант… Въобще пишех и печатах, дори припечелвах…

 

Можеше ли да се говори за припечелване?

О, по онова време се плащаше сравнително добре. Даже на младите автори. За старите – да не говорим. Мисля, че хонорарният ми лист за 1982 г. беше около 2000 лв. Баща ми получаваше 80 лв. заплата… После започнах да пописвам и журналистика. Хонорарният лист започна все повече да пада, но кой ти мисли за тези неща… Дебютът ми закъсня. Дали не непоправимо! Издадох първата си книга „На лов без кучета“ през 1992 г. На практика обаче се появи година по-късно. Контекстът бе друг. Две-три години по-рано вероятно щеше да е друго. Не че не я забелязаха, дори бе една от трите номинирани за наградата „Южна пролет“ заедно с книгите на Чавдар Ценов и Христо Запрянов (Запрянов получи наградата за „Одраното куче“). Въпреки хвалбите за майсторството в езика, умението да разказвам, удивителния за възрастта опит и наблюдателност, нещо не се получи. Зад ъгъла надничаше постмодернизмът, сериозните неща вече не звучаха чак толкова сериозно. Нещо повече, бяха се превърнали в мишена… Въобще, имаше глад за всичко. За мръсни думички – също. Кръвната група на литературата неудържимо се променяше… Но аз се отклоних…

 

Как се случи поезията?

Подобно на писателя Коста Радев, погледнах отново към поезията с други очи доста по-късно. В началото на 90-те. Тогава отведнъж се изля поемата „Поема за новото време“. През следващите години, неритмично, с големи периоди мълчание, се появиха още стихотворения. По-активно започнах да пиша и отчасти да публикувам поезия от 7-8 години насам. При едно пътуване в Германия, продължило в Испания, написах пиесата „Кръщение по Великден. Лето 1876-то“ по романа на Генчо Стоев „Цената на златото“. Тогава директор на търновския театър бе актьорът Любомир Бъчваров. Бяха приятели с покойния Венци Боранов. Двамата отдавна ми подхвърляха, че са готови да поставят нещо мое. А аз, вместо да драматизирам свой разказ или разкази, казах, че ще напиша пиеса по Генчо Стоев. Без друго вече бях издал една книга за него и се готвех да напиша още по-голяма, която стана вторият ми докторат – „Писателят Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята“. Самият писател говореше с огорчение за сценичната и преди всичко за филмовата съдба на „Цената на златото“. Като киносценарий. А аз изтърсих, че ако не друго, ще направя по романа пиеса. Доста се учуди, защото романът е изключително недраматургичен. Не дочака пиесата… Любо Бъчваров дори заяви, че запазва място в репертоара на театъра. Аз прочетох само първата и единствена страница в механа „Тихият кът“ пред него и Венци. Това изглежда много ме надъха. Така за 20 дни във Фрайбург написах „Кръщение по Великден. Лето 1876“ и първо действие на втората ми пиеса – „Трева за морските зайци“. Окончателно бях готов в Албасете, Испания. Пак там написах и приказката „Бабиното орехче“, има я в „Литернет“, и две-три стихотворения. Не зная какво се случи, но беше изумително. После, за около шест месеца, написах второто действие на „Трева за морските зайци“ във В. Търново. Венци Боранов, чудесен актьор, бях го гледал в пиеса на Маргарит Минков, каза, че иска да играе в „Зайците…“. Че тази пиеса отразява неговия живот, живота на хората от две поколения… Започнаха репетиции, но не доживя до премиерата, отиде си внезапно и пиесата пропадна… После се появи „Капан за дребни хищници“, която се качи за кратко на сцената на Търновския театър, но аз се отказах от тази постановка. Театърът няма вина за това. Брах срам, не искам да обсъждам подробностите. Това някак беляза съдбата и на останалите пиеси, на разговорите ми с директорите на няколко театъра. А и без друго в театрите вече вършее бизнесът и налагаше директивите си за добро и хубаво. Ако не се беше случило всичко това, може би щях да продължа с драмата по-активно. Имам нахвърляни още няколко сюжета, но така или иначе написаните и публикуваните пиеси станаха четири. Събрах ги в книгата „Капан за дребни хищници и други човешки животни“.

 

Знаеш ли, много дълбочина и философия има в твоя разказ. Как се вдъхновяваш за историите си? В завършеност ли ги „улавяш“ или финалният текст драстично се различава от първоначалната искра?

Това ми е болна тема – зараждането на идеята, иначе казано – хрумката. Защото понякога под идея се разбира предварително обмисляне, плануване на нещо, което непременно искаш да постигнеш. Е, може да е и обратното – когато идеята е свързана с пресъздаването на характер, който преобръща представите за човека и света… Но според мен в началото стои един тласък – нещо, което се появява току от нищото. За да не съм голословен, ще дам примери от моя опит. Първо, съвсем в началото, започвах да пиша, без да зная почти нищо за финала – сиреч за края, за развръзката в разказа. Водеше ме някаква мелодия или по-скоро интонацията. Прозвучаваше първото изречение. Цялото. Може би и част от второто…  Така се появи първият ми разказ „Обява за вестник“?… Бях студент, във втори курс, прибирах се отнякъде, струва ми се късно вечерта. И точно преди моста на Янтра в Турската махала се появи някакво изречение, след него второ… „Ти, докторе, като лекуваш хората, знаеш ли къде ги боли най-много? А ти, писателю, като пишеш за другите, можеш ли да опишеш себе си?…“ Продължаваше с думи за художника, за капитана – четиримата, попаднали след ловно скитане в кантончето на Спирача… Сега звучи наивно или кой знае как, но от тук започна да набъбва зърното. Написах разказа в Аз-повествование, много бързо, чувствах, че нещо се случва… В местността Вонеща вода край Търново имаше едноседмична сбирка на МХТИ – прословутата Млада художествено-творческа интелигенция. Да си призная, добро начинание – да събереш писатели, критици, художници, актьори и пишещи студенти. Така се запознах с художничката Иваничка Панева, после със съпруга й Христо Панев, с актрисата Ана-Мария Радичкова и други актьори. Имаше представяне на книга на Анчо Калоянов, с нас бяха писателите Иван Мишев и Кънчо Атанасов. От наша студентска страна – днес достатъчно известни имена като поетът Николай Милчев, режисьорът Станимир Трифонов… Та след представянето на Калоянов се даде думата и на нас, младите, за литературно четене. Аз прочетох тази първа, неозаглавена редакция на „Обява за вестник“. Като приключих, ме привика Кънчо Атанасов. Слушаше прав, подпрян на една колона. Разпита ме кой съм, откъде съм, кой разказ ми е това. Казах, че е пръв, а той се хвана за главата. Абе момче, аз да знаеш какъв кара-батак бях в началото. Ти имаш голям потенциал… Бях изненадан, но докато се усетя, видях пръста на ръководителя Калоянов, който ме привиква на подиумчето зад дървената решетка в съседната зала. Накара ме да дам листите – пилюрни, бяха по-евтини, а и се вадеха повече екземпляри с индиго на пишещата машина. Не зная дали споделих думите на Кънчо Атанасов, дали Калоянов бе чул с какво са ме удостоили, но помня другото:  ти какво, да не мислиш, че си свършил голяма работа. (Или нещо подобно.) Я дай един химикал… И се започна. Здраво дране. Пазя този екземпляр с подчертаванията и зачертаванията. Мисля, че го бях предоставил на университетския музей, заедно с архива на Литературния клуб, по повод 50-ата годишнина на Великотърновския университет (2013). Накрая: И да го напишеш в трето лице… После, в Търново, последва кръщаването, черпнята. Когато прочетох отново текста на сбирката на литературния клуб, Калоянов наистина бе впечатлен – каза нещо от сорта, че бързо съм схванал какво трябва да правя… Но не това е най-важното… А друго – видях героя си, Спирача, на живо. Може да е било на следващия ден, на същата тази Вонеща вода, спомням си само, че чакахме на опашка в селския магазин за бира. Пред мен железничар в униформа. Малък човек, някак смачкан… Николай Милчев взе да го закача: какъв е, къде работи. И онзи: нататък по линията, имаше спирка, ама я закриха, сам съм, слизам тука да си пазарувам едно-друго, и пак отивам, голяма самотия. Вий що не ми дойдете на гости, ей го къде е кантончето… На мен взе да ми пари на очите, а Николай продължава: знаеш ли, този е написал разказ за теб… Железничарят се чуди, как тъй, аз не го познавам, той не ме познава… Ей така, продължава Николай, за такъв като тебе. Като излезе във вестника, ще ти го пратим да го прочетеш… На човека му светнаха очите. Елате, вика, направо го донесете, имам с какво да ви почерпя… Обещахме… Разказът излезе първо във варненския ежеседмичник „Полет“. Хем с илюстрация. Но не отидохме при моя герой. И вестник не изпратихме, къде да го търсим по линията. Диванета се оказахме… Но като съм почнал със странните неща… Струва ми се между втори и трети курс, лятото, вече съм женен, за пръв и последен път отивам някъде със специалното намерение да работя. С жена ми наглеждаме и няколко от животинките на баба й в отиващата си вече къща в с. Тутраканци, Провадийско. Пиша разказа „Внук“, първоначално заглавие „Песента на рогатия“. (Разбира се, и „Обява за вестник“ претърпя втора и трета редакция, в последният си вариант е надраснал двойно вестникарската публикация…) Та пописвам белетристика, а през останалото време чета различни книги, свързани със Ст. Стамболов. Включително и „Спомени за княжеското време“ на Добри Ганчев – оказа се по-сетне, в непълен вариант, нали иде реч за издание от епохата на социализма, но все едно… Вече съм измислил историята с рогатия петел на Савин и фаталните му пропявания. Пропее ли, случва се нещо лошо в дома на добрия човек. Той хем се радва на странното създание, хем му се ще да го улови и да го заколи, а ще се окаже, че не може да коли. Тази работа я върши жена му… Проф. Радослав Радев написа интересна статия по този повод – и заради разказа, и въобще за петлите в литературата и културата на българина… Та напъвам се аз в Тутраканци да си спомня какво знам по въпроса, върти ми се нещо от рода, че май в цирк съм виждал такива петли, но дали е така или си въобразявам… И друго ми се върти, може би разказвано от моите баба и дядо: уж режели шиповете от краката на петлите и ги присаждали, като калеми, на главите им. Кое е вярно, кое не… Кое наистина съм чул, какво ми се ще да е така… Но ми трябва този рогат добитък – и толкова. Въпреки последвалите редакции и промени, картинката със зловещото кукуригане, помятането на дъщерята на Савин и тем подобни „страхотии“ останаха в окончателната редакция. И да ми хрумне една нощ, късно след 12, след като жена ми е заспала, да я събудя, та да й прочета най-зловещия епизод. Е, изтърпя ме, но не ми остана длъжна. То си беше за хокане!… Та чета си аз Добри Ганчев и намирам страничка, в която се разказва как селяни от Търновско, ако не греша, подарили на Фердинанд рогат петел. Хайде кажи сега, че някой отгоре не се шегува… Уж сам си го бях измислил, уж няма такова животно, пък… Но въпросът ти беше за началото и края, за първото зърно…

 

Да, знаеш ли от самото начало как ще започне и завърши всеки разказ?

Разказът „Китка диви ягоди“ с герой Гърбавото написах отведнъж, май съм редактирал или съкратил само едно изречение… Не знаех края и на другите разкази, написани след него. Бях си заповядал да не залагам на лични преживявания, да не занимавам читателя със себе си. Днес изглежда на мода е обратното. Но в „Чисти грехове“ използвах за финал ученическа ситуация, при която на хижа Черноморец край Варна наистина ми скриха дрехите. Моите съученици. Беше студен октомврийски или ноемврийски ден, а аз се направих на мъж и влязох в морето да плувам. Шегата се оказа тъпа, дори недотам безопасна, можеше сериозно да се разболея, защото трябваше да изкача мокър, по бански, стръмната пътека към хижата… Случилото се преобърнах така, че да се превърне в развръзка, при това с библейска подкладка… И разказът „Лисичката“, който наистина привлече вниманието, дори Кольо Севов, по онова време председател на СБП във Варна и главен редактор на сп. „Простори“, ме извика на специален разговор и ми наговори такива неща, които тук ми е неудобно да напиша, също има интересна предистория. Бях го започнал и изоставил, струва ми се по средата. При това си имаше зърно, от което тръгна: моят свако Съби, изключително интелигентен човек, лежал осем години в Белене, въдворен след това в добруджанското село Видно, откъдето е и майка ми, човек с чудесна библиотека, част от която бяха теченията на списанията „Септември“ и „Пламък“, беше ловджия. Разказа ми шеговита история: търчала ловната дружинка цял ден, утрепали се от бъхтене, а било горещо, и най-сетне седнали да ядат и да пият. Добре, ама най-старият трябвало да вдигне тост. А той, дали защото бил зевзек или не му идвало наум какво да каже, започнал: чакайте сега да ви разправя как лани убих една лисица. И започнал от цървулите, от какво прасе се правят, за да са най-здрави  през зимата, как вървял по следите на лисицата, как я дебнал, тя откъде минала… Накрая един от най-нетърпеливите, дето му омръзнало да си държи чашата с ракия или бутилката с бира, се провикнал: хайде убивай я, ако ще я убиваш, бе, мамка й и лисица, изпукахме от глад и жажда, той още не е напълнил пушката… Или нещо подобно, може и аз да дописвам малко. Майтапчийска лакърдия, но разказът си бе поел по сериозен път. И после – запрял!… Един петък ми се обажда покойният поет с китара Владимир Левков, колоритен човек, журналист от в. „Полет“ във Варна. Годината е 1982, тъкмо съм завършил висшето си образование, правя пробни материали за същия вестник и си търся работа. Съпругата ми работи сезонно в хотел на Златни пясъци като администратор. И тя без постоянна работа… Та Владо казва: до понеделник да ми дадеш разказ, че излизам в отпуска. Искам нещо хубаво, ти можеш… Нали вече ме бяха публикували, човекът разчита на мен… Мрънкам, че съм започнал нещо, но не върви и едва ли ще успея… И ето ви ролята на социалната поръчка. За пръв път ме притискаше времето и мило ми правеше услуга. За две вечери завърших разказа. От зор или от друго, сетих се за онези апарати, които вадеха моментални снимки. Пред очите ти се проявяват. Наричат се Полароид. Вече бях виждал такова чудо… Това реши сюжета… Завършвам разказа и топъл-топъл го прочитам по телефона на жена си, пак по късна доба, слава богу тя сега е будна и няма как да не я впечатли моментът с преводачката. Нали самата превежда… Изпитах огромно удовлетворение. По-голямо от това, когато видях разказа напечатан. Удовлетворението да поставиш последната точка, на последното изречение, защото усещаш рядък вид лекота. Освободил си се от сладък, но тежък товар, който е можело и да не износиш… И тогава, и преди този разказ, не знаех нищо за финала. И не исках да знам доста време. Така и на мен ми беше интересно какво ще се случи. Защото отговорността за почти всички решения бе оставена в ръцете на героите. На онази вътрешна, скрита логика, която дърпа конците на сюжета…

 

И никога ли не си писал със знанието за финала?

О, с напредването на годините започнаха да се появяват хрумки, които предизвестяваха края. Или съвпадаха с него. Ами сега?… Оказа се, че е по-трудно. Не обичам да предпоставям, да нагаждам… Следователно, трябва да намеря истинския път…  Но нека и в този случай илюстрирам ситуацията с личен опит. Ще разкажа накратко как се зароди сюжетът на „Непокорният Лука“. Разказвал съм го пред публика и реакциите са били неподправени… Толкова повече, че през 2016 г. тази малка повест или голяма новела излезе като самостоятелна книга в Република Хърватска… Бяхме троица представители на НОЛИ „Формула 6“ на гости на Сдружението на писателите в Загреб. И те се бяха делили като нас, но пазеха чудесни отношения помежду си – между Сдружението и казионния Съюз. Забележи, тяхното Сдружение избра да работи с нас, а не с големи представителства като Съюза на писателите и Сдружението на писателите в София… Първо ние ги приехме, със скромни средства от НОЛИ и „Света гора“. Видяха Търново, Габрово, манастирите, нагостихме ги. Единият от тях работеше в могъщо издателство в Загреб, учредило най-скъпите и авторитетни награди за литература в държавата. Но това са подробности… После те ни приеха, за да видим как тази малка държава отделя стотици хиляди евро за литература и култура. Бях изумен. Оказа се, че са приемали делегации откъде ли не – включително и 20-членна от Китай. Издаваха чудесни списания за новелистика и поезия, със скъп дизайн, при това всеки брой се превеждаше и на английски, за да бъде четен в целия англоезичен свят. Посрещнаха ни с пари по държавен проект, мисля на стойност няколко хиляди евро, спахме в хубав хотел, водиха ни къде ли не. Направихме четене в книжарница в центъра на Загреб. В тамошния университет има българистика. Занесохме книги, български филми… Спестявам ти срамните ситуации с коктейл в българското землячество, поведението на нашите дипломати (сиреч пълната индиферентност, но преводачката ни не им остана длъжна, задаваше неудобните въпроси вместо нас), както и на популярни политически и телевизионни личности, които се появиха за софрата. Омерзителна работа… През предпоследния ден ни заведоха в кафенето на казионния им съюз, показват ни ресторанта, в който една от добрите им писателки, която ни придружаваше, беше женила дъщеря си. Говорим си, а на мен, кой знае защо, ми хрумва да попитам преводачката Ксеня Маркович колко острова има Хърватия. Тя ми казва невероятна цифра – около хиляда и петстотин или нещо подобно, на мен не ми се вярва… Е, някои са съвсем малки и на тях не живеят хора, уточнява тя. Добре де, ама пак ми се виждат много… Има и такива, колкото малко градче или село, а гробището е на съседния остров… В този момент наострям уши. Как така, чудя се, и задавам неудобния и неприятен въпрос: ами когато някой почине през зимата или въобще в лошо време и не може да се откара заради бурното море на съседния остров-гробище, тогава какво? Нищо, отговаря Ксеня, нали знаете, че повечето хора тук са католици, под църквите има катакомби, там се извършва първичното погребение, а после, когато времето е хубаво, се прави окончателното погребение на съседния остров… В главата ми вече се въртяха онези чаркове, които свързвам с първоначалния творчески импулс… Поисках лист и нещо за писане; започнах да нахвърлям онова, което ме бе връхлетяло на мига. Трябва да съм се усамотил поне десетина и повече минути, защото на масата по някое време се умълчаха и взеха да ме подпитват какво правя… Нахвърлям идея за разказ, така си мислех тогава, отвръщам, хрумна ми нещо след отговора на нашата преводачка… Някои от присъстващите бяха следили разговора ни с Ксеня и наостриха уши. Настояваха да чуят какво записвам…

 

Каза ли им? Повечето творци май са суеверни.

Така е. В подобни случаи повечето писатели крият замисъла – има нещо като поверие, че ако предварително разкажеш идеята или самия разказ, може и да не ги напишеш. На мен никога не ми е пукало. Случвало се е да разказвам по много пъти идея или сюжет, докато ги износвам в себе си. Например, разказвал съм многократно сюжета на „Приказка за фаропазачката, капитаните от далечно плаване и папагалите“. Пак през студентските години. На кого ли не. Една вечер Емил Андреев, който е година по-голям от мен и вече завършваше, ме предупреди: не го разказвай, няма да можеш да го напишеш… Написах го. И днес си го обичам – лиричен и приказен… Та в Загреб бях изправен пред подобна ситуация. Да споделя – или не? Не се поколебах. Ето какво бях нахвърлил… На един мъж, лодкаря на островното градче, превозвач на покойниците до съседния гробищен остров, починала съпругата. Било през декември, времето било лошо, погребали я в подземията на храма. Скоро времето се оправило, морето утихнало, но съпругът лодкар не я превеждал до острова на мъртвите. Дошла обаче пролетта, той пак не го направил. Сред енорията запълзели слухове, хората почнали да мърморят, че това е непочтително и небогоугодно. Но лодкарят се бавел. И инатял… Тогава се обърнали към падрето и той, ще – не ще, трябвало да се намеси – да надвие на инатливия си служител… Добре де, обаждат се от масата, онзи защо не иска да погребе жена си?… Ами защото ще се окаже, че преди да се съберат с лодкаря, жената имала друг любим. Но се разделили. След раздялата заживяла с лодкаря и завинаги му останала вярна. Живеели добре, малко самотно, затворено, но спокойно и вероятно в хармония. Нищо интересно. Няма да има любовни триъгълници, изневери… Но един ден първият мъж, предишният любим, пожелал да повикат жената, защото заболял тежко и искал да се простят. Помолил съпруга й да я пусне, за да се сбогуват. Лодкарят бил чепат човек, отказал… Добре де, продължават да любопитстват от масата, и какво от това, все пак не е много ясно защо онзи се инати и не иска да я заведе на острова на мъртвите. И тогава идва ред на най-важното изречение, за което още тогава нямах съмнение. Това са последните думи на умиращия: „Не й разреши да се прости с мен, но може да се случи така, един ден сам да ми я доведеш!“… Настана тишина. Трябваше време да се осмисли казаното… Разбира се, още не подозирах, че героинята ще се казва Сафия, лодкарят – Лука, но във влака, по обратния път, се появи, сякаш от нищото, образът на падре Проваци и се изстъпи в цял ръст. В следващия момент вече знаех, че ще изтика останалите герои. Че ще се превърне във водещ герой, но колкото важен, толкова е необходим – чрез него и в него да се огледат другите герои. На първо място Лука. Намирайки ключ към Падре Проваци, щях да разтворя морален екран, върху който да се проектират останалите герои и съдби. Всъщност, хора с характера и живота на Проваци срещаме непрекъснато. Та се между нас… И още нещо предстоеше да науча в хода на писането на повестта: прежният любим на Сафия ще бъде художник и ще се казва Рафаил Левкович. После, от нищото, се появи някакъв евреин-колекционер-галерист, а преди него изпъкна фигурата на постоянно подпийналия гробар Фрох, помощник на лодкаря Лука, който едва го понася, но не може без него. И т.н., и т.н. Да, бях открил и нахвърлял развръзката, а това правеше пътя към финала особено труден… Развръзка може би не е най-точната дума. Част от финала щеше да даде отговор на въпроса, защо Лука не иска да преведе жена си на острова на мъртвите, където е погребан предишният й любим, но нямаше да разреши най-важния проблем: какво ще се случи, когато Проваци и Лука се изправят един срещу друг. Дълго търсех най-логичното, най-убедителното, но и най-интересното решение. Бях убеден, че изход от тази ситуация не може да има, няма как нито единият, нито другият да отстъпи. А и да се разочароват или скарат – не бива. И намерих достойния финал…

 

Кажи ми, имаш ли изисквания, които сам си поставяш като автор, докато пишеш – например, да имаш завладяващи герои с необикновени съдби, да изненадваш със сюжет, да усложниш на максимум историята, да предадеш послание, да провокираш размисъл, да засягаш наболели теми, да си оригинален с изказ, или нещо друго? Коя е формулата, към която се стремиш като творец, за да изпиташ удовлетворение от творческия процес и свършената работа?

Знаеш ли, винаги съм разчитал на онова странно състояние, в което изпадам, когато процесът започва или вече тече. Все едно разказът се пише някъде, а аз само трябва да го „дръпна“ от Там и да го завърша. Май последният разказ, който написах преди въпросните повести, беше „Витрината“. Посветен е на Атанас Липчев. Бях си легнал, но не можех да заспя, и в някакъв момент започнах да мисля за Наско. Преди това не съм планувал нищо – нито през този ден, нито предишните. Изведнъж се върнах към първите години на познанството ни, към живота във Варна. Първите думи сами се подредиха в редица – изникна образът на шапчесто фургонче, в което героят се е прислонил/скрил, за да пише. Идеята се оказа добра, скоро повлече и друга – тази с открадването на фургончето (а и на човека), нали е къща на колела… И т.н. Нещо подобно се случи в Испания, докато пишех приказката „Бабиното орехче“. При едно надвечерно бягане, там наистина си налагах и спортувах, при това нееднократно почти всеки ден, настъпих гнило листо и контузих сериозно глезена си. Отече и започна толкова да боли, че ме крепяха при неотложните ми ставания от леглото. На следващия или по-следващия ден се събудих около седем сутринта. Жена ми спеше до мен, беше ми жал да я будя, а не можех да стигна до компютъра. На нощното шкафче открих тетрадка и химикал. Пиша бързо и нечетливо, особено когато мисълта ми е поела нанякъде… До тогава никога не съм имал намерение да пиша приказка. А за конкретен сюжет – и дума не може да става. А ето, че се започна. Не сварвам да изписвам думите, къде пиша, къде съкращавам, зная, че после ще бера ядове… Всичко тече – образи, ситуации, детайли… Чудя се какво се случва, но си казвам, че не е време за умуване… По някое време, около осем, жена ми се размърда. Дай ми, моля те, компютъра… Без да се връщам назад, довършвам приказката на клавиатурата. След това преписвам първата част, а това означава бърза първа редакция. Препрочитам веднъж. Точно в 11 часа в съседната стая съпругата ми прочете пред цялата фамилия приказката. Чувах я, че чете, защото продължавах да лежа в спалнята. Прочете я трудно, нея пък я болеше гърло… Така измежду двете болки се промъкна и заживя нещо красиво и малко тъжно накрая – появи се и засия онази тъжна красота, която хваща за гърлото и прави от човека по-човек… Не зная как и какво точно се случи… Така стана и с „Витрината“. Слязох на долния етаж, във всекидневната, в къщата ни в Търново. Не съм прекален пушач, дори се отучих да пуша по време на писане, но в случаи като този бях благодарен, че имам цигари под ръка. Налях си и някакво питие и… в четири сутринта разказът беше готов. До последния ред. Всичко стана между един и четири след полунощ. Преживях отново онова невероятно усещане, че с точката на последното изречение съм свалил от плещите си сладък товар. Няма по-голямо удовлетворение, поне за мен, в писателската работа. Не е точно радост, не е и задоволство, мъча се да намеря точната дума… Не може да се сравни дори с чувствата, които те връхлитат, след като видиш текста си публикуван, разгръщайки нетърпеливо вестника или списанието – важи и за първите ми публикации… Но това са по-скоро изключения. Щастливи изключения. Често писането се проточва. Спирам, защото усещам, че не се получава. Минават дни, месеци, дори години. Текстът „отлежава“, имам нужда да го погледна отстрани. Да го проверя. Да науча и осмисля още неща… Повестта, а защо не и малкият роман, „Разказвачът“ (над сто страници), писах почти две години. Писах го на периоди. Наистина ми трябваше време.

 

Днес много хора пишат, но като че ли не всеки го умее. Едни пишат, без да имат какво да кажат; други използват повествованието, за да издекламират нещо, което в социална мрежа би се възприело като чиста проповед; трети започват обещаващо, но без или със слаб финал губят доверието на читателя. Какво мислиш като човек, занимавал се с анализ на доказали ниво и вечност текстове – има ли формула добрият разказ? Има ли задължителни и пожелателни елементи на съдържанието, за да се нарече история?

Констатацията ти е абсолютно вярна. Мислил съм и съм споделял с колеги, приятели и студенти нещичко. Например за поезията. Виж колко много хора пишат и издават поезия. Не, не говоря за графоманите, нито за пишман текстописците-изпълнители в разните жанрове музика. А за една много голяма група, чиито текстове звучат добре, не са стихоплетство – напротив, издават литературна култура. И точно тук е проблемът. Оказва се, че при известна сръчност и образованост (литературна, културна) може да се натамани повече от приличен поетически текст. Особено при доминиращата днес тенденция да се пише в свободен стих, с един вид асоциативност, която умело прикрива липсата на истински талант. Нещата се размиват… И друго, което вече съм имал повод да напиша в един от предговорите на „Света гора“, България вероятно е държавата с най-много поети на глава на населението. Говоря за добри автори. Познавам десетки. И измежду тях толкова много достойни за музикално интерпретиране. Като че ли напук днешните певци в популярната музика са се зарекли да пеят пълни идиотщини. Освен еднообразната, повтаряща се и неразпознаваема като индивидуален стил музика, идва и онова говорене/дрънкане, от което ме хваща срам – повествователно, почти винаги дидактично, в „ти“ форма, банално, лишено от елементарна поетическа култура…

 

Едно време текстовете не се ли пишеха от поети?

Да! Някакво брътвене, нареждане… Странното е, че с времето сериозни изпълнители се заразиха и решиха да приличат/подражават на по-младите, литературно ампутирани мозъци. Искат да се харесат и те. На кого? На поколението, което буквално прогони добрата литература от двора на ума си. Като отвратителната журналистика, която се пръкна през 90-те с оправданието, че така била по-близко до народа и неговия вкус?… Ами нали интелигенцията и изкуството трябва да бъдат крачка напред и метър по-високо от ежедневното и баналното, та да теглят клетия човечец негоре, да го въздигат и променят, а не да го тикат в калта…  Спестявам си примерите, не защото се страхувам, че ще обидя някого. Изписвал съм и имена. Но какво от това! Проблемът не е частен…Но ти питаш за художествената проза, за белетристиката. Като изследвач на литературата би трябвало да зная много за добрия сюжет, добрата история, добрата техника на писане. Да, зная. Мога да ти говоря дълго как „прави“ своите разкази големият български и световен писател Васил Попов. Неслучайно се спирам на него. Защото е удобно посредничеството му между родното и чуждото. Затова не избирам Радичков. А и по други причини. Мога да ти споделя наблюденията си върху стила Йовков – да поговорим за стилистичните повторения например в повестта „Земляци“, които не забелязваме. Ако ти покажа подчертания си екземпляр на том първи от едно старо двутомно издание на този писател, ще те накарам доста да се замислиш. Сещам се и за страстно/пристрастните прочити на Йордан Вълчев на Йовков, той има дързостта да анализира и дори да критикува класика за това или онова. Не си длъжна да се съгласяваш, опитвам се да кажа друго: професионалното знание за литературата, дори за кухнята на литературата, не гарантира успех. Не превръща литератора в писател. Но може да помогне. Най-малкото да предпази от глупави грешки. Но е вярно и че може да те научи. Въобще дълга, опасна тема, която понякога дразни безусловните почитатели на класиката… Но дали и доколко като писател ползвам литературоведското си знание – не зная, трудно ми е да отсъдя. Опитвам да правя обратното – да издигам стена между литературоведа и писателя. Сигурно звучи шизофренично. Психопатологично – като раздвоение на личността… Ако историята си струва, ако героят е толкова жилав, жив, истински, слушам него. Има го и обратното. Сигурно познаваш дузина интересни разказвачи на истории. Сладкодумци на маса. Те никога не стават писатели, но се радват на завидно внимание. Златна мина. Някои предпочитат анекдотичното говорене, сленга, полуприличните истории, градската митология… Имаше във Варна такъв човек. Казваше се Чико с прякор Мосфилма. Или един Захори – жив и здрав до днес. Различни като хора, като говорители, като разказвачи. При някои изреченията се леят, докарват те до сълзи с неочакваните си обрати, оригинални вмъквания, любими думи, повторения… Други разказват малко спънато, с многозначителни паузи и с подвеждаща невинност. Но ефектът е същият. Самите тези разказвачи са обект на други разкази – част от градските митове. Важи за Чико, за Захори, за един отишъл си вече професионален футболист и добър певец като Пламен Христов. Зная много истории от големия наратив за Мутата, мой състудент – и днес можеш да срещнеш живи свидетели на подвизите му, ако се събере всичко, уверявам те, че ще се яви нов „Декамерон“, при това с гарантиран финансов ефект… Покойният Николай Звезданов, мой някогашен преподавател по Руска класическа литература, събираше куриози с преподаватели. Проф. Николай Даскалов обича да разказва десетки приключения, случили се с поета Радко Радков. Ето ти още един роман. С много знакови герои и невероятни събития – като започнеш от Людмила Живкова, и свършиш до срещата на Радко с папата. Или с личната му „охрана“ Стефан Овчарчето… Канил съм се, за вътрешна употреба, да драсна това-онова за подобни хора, но засега… Истината е, че от тези истории не бих направил литература. Поне не от вида, който издавам. Но ако някой ги напише, ще е чудесно. Ще съм благодарен читател. Май напоследък чувам закани от тук и там.

 

Изказът ти е изключително живописен – знаеш ли, вече малко хора пишат така. Сякаш бързият живот наложи „бърза“ литература – повествования с щрихи вместо описания, образи без плътност, истории без център и какво ли още не. Хората нямат време да четат, да се концентрират и запомнят прочетеното, докато пътуват с градския транспорт, повечето намират време за четене само по време на отпуск. Да не казвам и че малко от пишещите активно четат… Ти си литературен историк, преподавател, бил си председател на жури в литературни конкурси – сигурно имаш подобни наблюдения над модерния литературен пазар. Носи ли своите белези модерният текст? Изчезва ли майсторското писане?

Почвам отзад напред. Не, майсторското писане няма да изчезне, но представата за майсторско се промени и продължава да се променя. Процесът започна през 90-те години. Всъщност – не. Трябва да се върнем към 80-те. Ако искаш да ме разбереш по-подробно, прочети студията ми в сборника, посветен на Атанас Липчев – „Дунав се влива в Черно море“. Тогава се замислих какво и кога точно се е случило. Е, приблизително точно. Сборникът е феномен поне по отношение на появата – излезе само две години след смъртта на Наско. Без да има дистанция на времето, благодатна критика, която да е обговорила по-голямата част от творчеството му, че и достатъчно читателска популярност. Но ние знаехме какво правим… Та тогава се наложи да се вгледам малко повече в литературата на 80-те, да препрочета дебютните книги на мнозина утвърдени автори като Красимир Дамянов, Виктор Пасков, Златомир Златанов и др. Да, Наско бе най-ощетеният, най-незаслужено незабелязаният в началото. При това може да се спори кой от дебютите е най-категоричен… Но да не задълбаваме. Интелектуализирането на прозата, в този й вид – с висок рефлексивен градус, самоаналитичност, потисната събитийност, разказ за повече или по-малко скрития „Аз“, но преди всичко заради интереса към тъмната страна на човека – е прелюдия към онова, което започна да се случва през 90-те. Не става дума за литература в литературата, каквато в известен смисъл е българският диаболизъм от 20-те години на миналия век, но културата на злото отново е на дневен ред. Все едно дали убийствата са невинни или ноктите дяволски – заглавно и сюжетно тази литература лови вибрациите на интереса към тъмните сили в човека от 80-те. Без претенции за дисидентска жестовост. Но съзнателно или не, поставя много, при това неудобни въпроси… Пряко цензурата, явяват се книги, които разказват за злото около нас и в нас. За ужаса да си жив. За ужаса да живееш със съзнанието, че си обречен, че не можеш да промениш съдбата си или онова, на което другите са те обрекли! Голяма, интересна тема. Случилото се през 90-те е околоплодна вода. При тогавашния диалог литература, литературознание и публицистика отвориха дебат, в който изслушването се оказа проблем. Нещо повече, участниците нерядко се прекъсваха, апострофираха, безпардонно се надвикваха и дори се обиждаха. Отново имаше претенции за престолнината. Подобно на 20-те, когато Гео Милев не крие претенциите си да заеме овакантения от Пенчо Славейков жречески престол. Само че сега Гео-Милевците се оказаха дузина и повече. Бързаха да се настанят в литературните сараи на довчерашните господари, да завардят не само гостните, спалните, но и таванските етажи. За някои останаха сервизните помещения, но и това им стигаше. Именцата им влязоха в регистъра. Щяха да ги споменават преди многоточието на „и др.“ Чувам ги как пускат водата от казанчето и дават знак, че са живи… Иначе, макар и рядко, попадам на добра литература, различна от онази, която ме изкушава. Литература, в която има добри изречения, интересни истории, дори привлекателни опити на вездесъщия Аз да ме накара да видя света през неговите очи.

 

Имена?

Не споменавам имена, за да не пропусна или обидя някого, но държа да отбележа поне онези, които са близо до мен. Например белетристичните книги на моя колега Иван Станков. Там е той, в цял ръст, на  фона на екзотичния Северозапад. На голямата река Дунав. И на първия ни европейски град Русе. Открил е най-важното  – личната си картина за свят. В нея живее не само той, там са и предците му. Там битуват и битийстват живи и мъртви, родени и неродени… Доста по-различна, но също така рефлексивна, е литературата, която пише Владимир Шумелов. Анчо Калоянов пък е пример за творчество, в което историческото и литературното ни минало живеят единосъщно. Демаркационната линия между реално и фикционално е от по-особен порядък. Но ако иде реч за класически разказ, за умението да се разказват истории от по-младите писателски поколения, при това с красив, пластичен език, днес като че ли няма чак толкова категорични примери. Не, не за да се имитира вчерашния ден. Да повтаряш Талев, Йовков, Ел. Пелин, след това Хайтов, Васил Попов, Генчо Стоев е безумие. Можеш да научиш много от тях. Може тук и там да се мерне нещичко от големите, но трябва да си като хляба, излязъл от фурната – да си починеш и сам да си обиколиш нивичката… Иначе всеки се променя, аз също се промених повече или по-малко. Последната ми книга прилича на първата само по най-главното… Да, срещам опити за съчленяване на модерно и традиция – за съжаление в повечето случаи формални, нефизиономични. Дори ако си се родил с таланта на пластик, ако си познавач на природата и бита, ако умееш да пресъздадеш ситуация, обстоятелства, атмосфера, усещане за автентичност, благодарение на детайла – пак няма гаранция, че си добър писател. Трябва да знаеш какво следва от това. В името на какво го правиш. Ще възкликне ли накрая негово капризно величество читателят: „Абе, каква излезе тя тая работа?! Уж обикновена историйца за обикновени човеци и любови, за познати драми и неразбории, а ти идва нов акъл! Едно се пише, на друго мирише!“

 

Първоначалното заглавие на сборника с новели „Разказвачът“ е било „Смъртта на балканския човек“. Защо в крайна сметка взе заглавието на първата новела?

Да изясним нещо. Първоначалното заглавие на „Разказвачът“ беше „Смъртта на балканският човек“, от там щеше да остане и като заглавие на цялата книга. „Непокорният Лука“ не можеше да се казва, защото вече имах книга с такова заглавие. Изкушаваше ме „Жената и златният Осъм“, но пък жанрът е по-особен. Освен това реших, че „Разказвачът“ в някаква степен обвързва останалите два текста и отчасти изразява и мен. Без друго минирах идеята за големия разказ като начин на съществуване. Като особена форма на живеене, на себеосъществяване… Но „Смъртта на балканският човек“ ми звучеше и малко-нещо като заглавие на статия. На научна студия. Заедно с това излъчваше претенциозност. А „Разказвачът“ – скромно, може би малко загадъчно, дори традиционно заглавие. Има много книги с подобни заглавия. Заглавия-нарицателни. „Киноманът“, „Пушачът“ на Георги Николово от Харманли. Хубави книги. Георги умее да разказва.

 

Героите ти от „Разказвачът“ и „Непокорният Лука“ – капитанът, бразилският пасажер, свещеникът, лодкарят са много достоверно изградени образи. Направи ли някакви проучвания във връзка със сюжетите на тези новели? 

Вече отбелязах по повод на „Непокорният Лука“ – имах първоначалния тласък, но след това проучвах имената, исках да съм максимално автентичен. Писах писма до хърватски писател, препрочетох том първи от четиритомната История на Боян Пенев, частта за католическата книжнина и книжовници. Що се отнася до „Разказвачът“ – не, там се опирам предимно на личен опит и впечатления. И, в частност, на разказ на мой съученик, успял да избяга от България в годините на социализма. По прякор Сема. Няма да ти кажа истинското име. Иначе в текста си е Величко. Смея да кажа, че имам добро въображение и в повечето случаи разчитам на него. Успявам да си представя много живо героите, техните жестове. Наблюдавам ги и благодарение на заложеното у тях се оставям да ме водят. Така се случи с падре Проваци. Той наистина си беше изпитание, защото, веднъж появил се, още във влака от Сърбия за България, трябваше да продължи да действа като себе си. Нали е основен герой. Кажеш ли А, трябва да знаеш и Я. Явява ти се, да речем, неизбежният проблем с началството на Проваци. Ами миналото – какъв е бил, откъде и защо е дошъл на острова…  Значи трябва да се съчини и тази история. При това повече от убедително. Трябваше да се напише и писмо – например от дубровнишкия епископ Балсадаре Канепа до Проваци. И т.н., и т.н. Извън историята на падрето, искрено ме завладя тази с гробаря Фрох – успя да се отлее в интересна, екзотична фигура, която изкушава въображението. Но това са си мои усещания, последната дума има читателят!

 

Според мен малко четящи хора ще повярват, че е възможно да има цяла новела (да не кажа три), в която се пресъздават срещи и диалози, но не присъства пряка реч. Защо не ползваш такава? С какво щеше да се ощети текстът, ако бе използвал стандартния формат на диалога?

Не зная кога се отучих… Явно съм го носил отдавна, от самото начало. Та нали още в края на 80-те започнах да пиша онзи разказ в едно изречение, „Алхимия на постоянството“, от който после произлезе пиесата „Капан за дребни хищници“. Много пъти съм диалогизирал – господи, колко проблеми с дългите тирета на компютъра в пряката реч… Един ден, преди доста време, когато Иван Станков бе започнал да превежда Мирча Картареску, а аз да чета отначало разказите, а сетне и романите му, забелязах, че може и така. Самият Иван ми каза нещо в тази връзка, във всеки случай недотам любезно за ролята на пряката реч… Следващото, което захванах да пиша, вече се бе опълчило на тази зависимост… Има и нещо друго – свободата на вътрешната реч. Виж колко много невидими диалози преминават метеорно в прозата на Васил Попов, как разговарят живи и живи, живи и мъртви, хора и предмети – истински поток, с който бездруго живеем, но не винаги осъзнаваме. Носим го в себе си… Да, появи се едно малко изключение – разказът „Витрината“ за Наско Липчев, – но си остана такова. Мисля, че ако си достатъчно добър разказвач, можеш да минеш и без тирета, и без кавички. И пак да има интересен диалог. Стигат и хартисват многоточията… И още нещо, ако съм прав, разбира се. Така имам усещането, че се скъсява дистанцията между световете на автора и на читателя. Че се сливат в едно съзнание. И едновременно с това общуват с други светове и съзнание. Нещо като утроба, само че родена от думи, редове, страници. Кувьоз, аквариум, хранителна среда, в която трябва да се чувстват еднакво добре рибите, охлювчетата, растенията – да предизвикват онази радост, която те кара да забравиш, че си в стаята, а не на морското дъно.

 

Владееш повествованието на много разкази в единен текст, при това – без да се изгубиш като разказвач, без да позволиш на читателя да забрави какво чете. Това е адски трудно, знаеш. Историята може и да е в целостта си в главата на писателя, но ръкописът да не й е пълно отражение поради неспособността му да се дистанцира и да я погледне като чужд текст. Голям писателски опит, много четене или добър редактор са причината при теб нещата да се получават така добре?

Да, имам опит, мисля сериозен, макар да не съм издал толкова много белетристични книги. Не се каня да спекулирам с бройката и обема… Но се е случвало да се забъркам. В „Разказвачът“ – няколко пъти… Признавам, че заради дързостта си да заиграя нарочно с толкова много истории и герои си получих заслуженото. Това ми помогна. Доста мислих, препрочитах, анализирах постъпки и ситуации. Успях да се отдръпна отстрани, да осмисля по-добре кое се е получило и какво трябва да се доработва още. Имал съм подобни приключения, може би по-леки, и с „Непокорният Лука“.

 

Дълго ли премисля фразите човек с твоя опит, по колко пъти редактираш?

Леле-мале! Не въпрос, а въпросище… Ще се опитам поне тук да бъда по-лаконичен. Не само съм мислил и продължавам да мисля, но имам и етапи в това отношение. В началото, може би повлиян много от Анчо Калоянов, от Йордан Вълчев, търсех мой вариант на „твърдата“ фраза. На един вид изречение, което в началото казва нещо, а после, вътре в себе си, преобръща смисъла. Редактирал съм до оглупяване. Дори имах нахалството да казвам пред приятели, че искам да пиша такива изречения, които буквално да смачкват читателя. Да го оставят без въздух… Това си личи. Не че е лошо. Но защо да правиш така с горкия твой приятел! Как без въздух! Той за въздуха си ли ще мисли, или за онова, което му разказваш… Но поне се научих на един вид синтактична и стилистична дисциплина. Е, колко съм успял, то е друга работа…  Сега също редактирам, обмислям фразата. Дори когато е дълга и предълга. Но си разрешавам да изглежда по-обикновена, да диша повече – а останалото, ако текстът е достатъчно добър, ще дойде и чрез нея, и чрез цялото. Но неусетно. И, не на последно място, вече ми се ще фразата да звучи някак познато, близко до мисленето на читателя, но понякога да го стряска. Уж така беше, а излезе иначе… Една такава красива, сладко-лъжлива приказка, при която дори баналното и познатото излъчва достойнство. Но това е невъзможно без езика. Без богатството на речника. Без усета за употреба на място на всяка дума…

 

А как протича работата по текстовете ти в издателството? Респектирани ли са редакторите от образованието и опита ти или имат смелостта да ти направят коментар за редактиране на откъс, дума?

Протича все по-по-постно. Някога, когато работих със „Слово“ и други издателства, но предимно литературоведски текстове, четяхме коректури, обсъждахме. Сега май повечето неща стават предварително. Виж, при подготовката на поредния брой на „Света гора“ има много работа… Що се отнася до художествените текстове, рядко обсъждаме с издателите. Аз съм човек, който винаги е готов да вземе акъл. Дори не усетих присъствието на Борис Минков като редактор на „Разказвачът“. Не сме имали дебат. Но в рецензията си за книгата, която беше чудесна и мисля изигра решаваща роля, печелейки вниманието на Божана Апостолова и сътрудници, имаше деликатни предложения и размисли… Появи се след отпечатването на книгата интересна рецензия на една дама в нет-а, която дежурно наблюдава литературната продукции, нарочно не споменавам името й, не съм й искал съгласие, та тя покрай добрите, дори хвалебствени думи, написа и няколко критични изречения, заради които не й се сърдя. Но се улових да реагирам – не за друго, а защото се разминаваха с моята представа за истината. За някои от същностните неща – такива, каквито аз съм си ги представял. Ето ти проблем. Оказах се леко докачлив, чувствителен. Разбира се, че критични бележки трябва да има. Иначе ще се захаросаме…

 

Е, ти самият си критик. Сигурно „разбираш“ критикуващите, когато касае твои текстове…

Общо взето от немногото, написано за мен, не съм имал повод да бъда недоволен. Но и не съм разглезен в това отношение. Написаното е скромно, но мисля – качествено. Част от него се вижда и в „Био-библиографския справочник“, който по същество си е и нещо като юбилеен сборник, издаден през 2017 г. Не ми се навлиза в подробности. Не ми е нито до хвалби, нито до ожалвания! Но се е случвало да прочета и откровени глупости. Ако говорим за някакъв вид удовлетворение, в смисъл на достатъчно внимание и разбиране на книгите ми, естествено, има какво да си пожелая. Обаче в това отношение доволни едва ли ще се намерят…

 

Работил си с различни издателства. Различно ли редактират?

Да, имам опит с доста издателства, но впечатлението ми е, че те все по-малко дебатират с авторите, не се месят в тяхната работа и им дават пълна свобода. Погледнато отстрани, изглежда хубаво. От друга страна… Е, когато нещо наистина не е както трябва, не бива да се подминава… Уважаващите себе си издателства работят с редактори. Смея да кажа, че съм добър редактор. Но май не се натискат много да ме главяват. Нищо, че сега разполагам с повече време. Е, така поне цялата ми па̀ра отива в свирката на „Света гора“, там текстовете са много на брой, а и съм редактирал доста художествени книги.

 

А даваш ли на някого да чете и коментира това, което си написал, преди да го изпратиш към редакция или издателство? Освен на съпругата си. На чие мнение разчиташ най-много за обективна критика?

Давал съм. Преди време. Не на един и двама. Самият аз обичах да чета на близки и приятели откъси или цели текстове на глас. У дома, извън него. Търсил съм мнение от професионалисти и свободни читатели. Обсъждал съм. Напоследък не се случва. Почти. И това е знак за нашата затвореност. Да, имам приятели, които не показват и не обсъждат нищо, преди да излезе. Много рядко. Споменах в началото за това. Разбирам ги. Аз съм от другата порода… Някога много разчитах на Атанас Липчев, с него споделяхме, четяхме се преди предаването на ръкописа. Случвало се е да общувам така и с колеги от катедрата, от университета. Напоследък – с поета Велизар Велчев. Някога, в студентските години, и след това, с Николай Милчев и Юрий Лучев. Имаше периоди, когато бяхме по-близки с Емил Андреев, водили сме разговори и с него за писане. С Владо Шумелов общувам най-често покрай „Света гора“, но си давам сметка, че рядко обсъждаме това, което пишем… За сравнително краткото ни познанство през последните години от живота на Генчо Стоев разговаряхме няколко пъти и за неговите, и за моите неща. Той живо се интересуваше какво пиша. Какво мисля да пиша. Говорили сме и за творческия процес… Случи се известно време да приемам съвети и мнения за поетическите ми текстове. Само Марин Георгиев си е разрешавал, наред с много хубавите неща, които ми е казвал/писал, да направи и по-категорични забележки, но в повечето случаи са били от техническо естество. Но като че ли най-последователен в четенето и коментирането на скромното ми творчество, в ролята си на бездавен приятел и критик, е бил Владимир Янев от Пловдив. Напоследък споделям новонаписани неща и с Иван Русков, Радослав Радев, писателя Коста Радев, поета Владимир Стоянов и мнозина други колеги и приятели. Допреди време особено ревностен читател и критик, който публикува студия за мен, а в последния брой на „Света гора – О“ и друга, посветена на първите ни книги – моята и на Емил Андреев – беше съвипускникът ми Ангел Дюлгеров от Варна. Сигурно забравям мнозина, да ме прощават.

 

Разкажи ми как пишеш. Имаш ли си творческа рутина? Как изглежда работният ти кът?

За разлика от мнозина добре подредени и дисциплинирани хора, при мен нещата стоят накриво. През 80-те и 90-те бях пред пишещата машина, на някаква маса, бюро и т.н. Появи се малкият преносим компютър и аз се ожених за него. Понеже се появиха болки и изтръпвания във врата, след дългото седене, започнах да пиша в леглото, облегнат на възглавница. Хареса ми. Дори когато е трябвало да работя с голяма библиография, съм се заобикалял със сума книги на леглото край мен. През последните десетина и повече години пиша преимуществено така. Та ето го отговорът: прозаичен работен кът. Иначе – наоколо книги и картини, колкото могат да се поберат…

 

Изискваш ли от себе си определен обем страници на ден?

Не, нямам предварителен план за обем страници. Знам от Владимир Янев, който става призори и си има задължителен норматив, че не бива да минава ден без написана страница. Ако се случи – то е защото ми е прилегнало. Имало е дни, когато съм писал… срам ме е да кажа по колко страници… Споменах – цял разказ. Приказка. И такива, през които не е вървяло. Или е вървяло, но на другия ден съм разбирал, че написаното не става… Трябва да мине някакъв период, да заредя батериите. Не, не че съвсем спирам да работя… Но за голямото бягане, а то напоследък наистина е такова, ми трябва повече енергия… Освен това, за ужас на съпругата ми и някои приятели и колеги, никога не пиша само едно нещо. Възхищавам се на всички, които се вглъбяват и живеят докрай само в едно текстово пространство. Докато пишех „Разказвачът“, написах доста неща, не само в почти задължителното литературознание – имам предвид други художествени текстове. Промяната ми помага да виждам по-добре. Случвало се е да работя три-четири текста едновременно. Да минавам от белетристика на литературознание – и обратното.

 

А как минава един обикновен ден при теб? Кога намираш време за лично творчество?

О, зависи от много неща. Докато бях и директор на Университетската библиотека, денят минаваше по-натоварено. Днес е различно. Признавам, потроших доста време за битки с ветрени мелници. Не, не съжалявам. За себе си и за хората, за които съм го правил – не. Но за други неща – съжалявам и то много. Това бе поредният, при това абсолютно категоричен случай, който ми доказа, че винаги трябва да се има едно наум. Че човешката душица си остава душица и рядко се превръща в Душа. Остава си дребна, пресметлива, страхлива, вероломна… Та тогава времето минаваше в много разговори, срещи с хора, писане на бумащина.  И предимно в опити да убедиш тогова и оногова от горестоящите колко лесно, полезно и недотам скъпо е нещо да се прави и променя – от условията за работа на подопечните ти и техниката, до представите за наука, култура, изкуство. Голяма битка… И тогава, късно вечер, ако не си скапан съвсем, започваш… Но ставаше все по-трудно. Сега се опитвам да пиша повече сутринта, през деня. Старият навик на нощното писане обаче още е жив… Обичам да редувам писането на литература с обикновени, битови неща. Това буквално взривява някои от литературните ми приятели и познати. Особено онези, които нямат друг живот извън литературата. Уважавам това, разбира се, но не мога да не се шегувам с тях понякога. Нарочно им пиша подробни рецепти – за неща, които съм сготвил. Обичам да готвя. Имам и свои рецепти. Понякога ги публикувам. Случвало се е да готвя за повече от 20, 30 души. За цяла сватба… Та разказвам на тези чисто литературни приятелчета какво правя в момента – например, каменен цокъл на къщата в Търново. Още не съм дофугирал. Но мога да слагам гипсокартон, да зидам, шпакловам и какво ли не. Не се хващам с фаянс и гранитогрес, освен на дребно, защото не ми търпи търпилото, а там трябват яки нерви. Не мисли, че съм единствен в това отношение. Много от колегите ми в катедрата са завършили техникуми. Повечето сами са си майстори за много неща. Повечето… Но като че ли най-сериозна конкуренция, поне по подозрения, имам в лицето на проф. Иван Русков от Пловдивския университет. Той въобще си е прецизен, организиран човек… Иначе – крада. Крада от съня си, от свободното си време. Спя малко. Или поне някога спях много малко. Без това будуване едва ли бих надвил на многото, с което съм се захващал. Да, имам славата на работохолик. И когато с искрено удивление са ме питали кога успявам, обичам да се шегувам, че денонощието има 25 часа.

 

Какво обичаш да четеш и кои съвременни БГ автори особено цениш?

Чета различни неща. Оставям настрана случаите, когато пиша литературна история и критика. Там е море, по условие, но такова, каквото всеки сам си прави. И от което черпи. Има неколцина литературоведи от големите, които са ме прехласвали още като студент. Някога четях с наслада Тончо Жечев, Кр. Куюмджиев, Цветан Стоянов, после дойде ред на Никола Георгиев, на хора от по-младото поколение… Днес обичам да препрочитам любимите си писатели. Никога не ми омръзва Васил Попов. Връщам се към Ем. Станев. Към Анчо Калоянов, особено към някои от разказите му, към романа „Димитър Злочести и войводата Патрев“. Бях запленен от Рашко Сугарев. Научих от Рашко много за писането. Жалко, че не го познавах. „Моминството на войниците“ на Ив. Динков ме плени от мига, в който прочетох първите страници. Пазя си „Конармия“ на Исак Бабел. Много, много ми е въздействал Исмаил Кадаре. Както виждаш, нарочно не цитирам популярните, безусъмнителни имена в нашата и чуждата литература, които са израстили всички ни. Да ти разправям за Толстой, Достоевски, Балзак, Чехов, Ремарк и т.н., едва ли ще кажа нещо кой знае колко знаменателно. Но виж, с Фокнър и Маркес си имах по-дълго работа. Като споменах последния, имам наум „Есента на патриарха“ и някои разкази. Боледувал съм от Томас Ман – на първо място заради „Йосиф и неговите братя“. За българските писатели и литературни приятели вече имах възможност да спомена, но пак да кажа, че за мен Атанас Липчев е специален автор. Жалко, че продължават да го недовиждат и недооценяват. Не, не само великолепният му роман „Тихият бял Дунав“. Дълга тема. Чета съвременни български писатели, непрекъснато откривам някого или нещо, което ме кара да мисля, че добрата литература е по-жилава от онова, което я заобикаля. Когато нещо се забъркам или усъмня, посягам към книгите на Георги Марковски, Йордан Вълчев, Генчо Стоев, някои книги на Ивайло Петров. В по-специални случаи – към „Сляпото куче“ на Борис Христов. Книгата, която още в годината на своето журнално публикуване, преобърна много от представите ми не само за проза, но и за литература въобще. Бих добавил и друга, появила се по-късно книга на Борис Христов – „Долината на обувките“.

 

Работиш ли над нещо в момента? „Три-четири текста“ или…?

Няколко неща. Искам да се върна към романа, който съм започнал пред 30 години и все не успявам да завърша. И към няколкото повести, те са част от големия сюжет за балканския човек, неговите митове, предания, оцелели и през годините на модерния му живот… Написал съм доста страници, но все не идва моментът, в който да затворя последната. Може би съм малко разколебан и отегчен от сегашния свят на литературата. Понякога си мисля, че през социализма беше по-лесно – издаването на книга изглеждаше почти безнадеждна работа, но насладата от писането бе неоспорима – малка, лична, сладко свободна територия, защо не и форма на съпротива. Днес лесното се оказа по-трудно. Екзистенциалната мотивация се промени, промени се статутът на писателя, на литературата въобще. Що се отнася до публичността, решават пазарът и медиите. За съжаление не винаги в полза на самата литература. Доживяхме нов вид социализъм и привилегии.

 

В какъв смисъл?

Огледай се, виж литературните новини. Провинциалното самочувствие и отчетничество на регионалните институции и конкурси. Но и за това тук и сега не ми се говори. Нямам вина за случващото се, но се срамувам заради онези, които го допуснаха или участват в играта. Да, бизнес интересът не винаги съвпада с представите за стойностно, тогава идва ред на личните жестове. На съпротивата. Притеснява ме фактът, че приемайки неясно какви нови представи за добро и зло, за естетическо и компромисно, поставяме на опасни изпитания човека и човешкото… За мен писането е като пътуване в неизвестността, която сами си създаваме. Може би някъде нашите неизвестности се пресичат, не зная. Ако не всички, поне на онези, с които искаме да живеем в един общ свят… Пишейки, пътуваме през времето и пространството. Една от най-наивните, но и най-примамливи илюзии е тази, че, пишейки, успяваме да променим по мъничко от двете. Писателят някак по условие се опитва да променя миналото и дори бъдещето. Придвижва се с шеметни скорости, без да помръдва от мястото. Но най-важното е собственото пътуване. Пътуването през себе си. Възрастта не винаги е от значение… Случва се да препрочета или редактирам нещо, писано в студентските години или малко след това. Понякога се страхувам, че може да е по-истинско от това, което пиша сега. Удивявам се на свободата, с която съм писал. Въпреки системата. Не, нищо опасно, нищо дисидентско не съм казал. Е, докосвал съм се до неудобни теми, правил съм недотам прилични намеци, имам предвид друга свобода. Да не ти пука кое е модерно тук и сега, дали ще се харесаш някому, включително и на критиката. На читателя… А днес? Още ли съм толкова свободен, или нещо подмолно ми вика: не се пише така, няма кой да те чете, младото поколение не разбира от тези неща, дори мутрата на интелектуалеца е друга!

 

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Намерете си богове и им бъдете верни. Поне в началото. После можете да им задавате неудобни въпроси, но първо им повярвайте и ги заобичайте. Все някого трябва да обичате и следвате. Тази работа е като с родителите. С годините може и да ви поразочароват, да се отдалечите малко или много едни от други, но са си те. Единствените!… Днес като че ли тенденцията е да си дете на много родители. На много баби и държави. И тогава… Тогава някой прибягва до нещо. За да не полудее. За да се спаси, макар и за кратко. Но продължава да боледува, в повечето случаи необратимо… Затова – пишете. Ядосвайте се на несръчните, на откровено тъпичките книги, издавани от уж уважавани и уважаващи себе си издателства, но им прощавайте, колкото можете, делата в името на голямата идея: пишещият човек има нужда от безпределното. От докосване до безпределното. Прошката не означава примирение. Особено когато ви пробутват трици за три нули брашно… Но като че ли по-важно от всичко ще е да научите неподозирани неща за себе си, след това и за другите. Пишейки, навлизах по-дълбоко в световете на големите наши и чужди писатели – по начин, който не можеше да ми предложи нито един академичен учебник или книга за литература.  И помнете: следата остава! По нея ще се връщат мнозина. Не само онези, които ви обичат и са склонни да си затварят очите за несръчностите. Всички искаме да сме деца на свободата. Но майчинските й права са сурови, непосилни понякога. Пишещият човек се опитва да я опитоми. Да засели свободата в двора си, в дома си. Да му е под ръка. Само че процедурата по опитомяване на свободата е опасна работа. Тя преминава през личното ни опитомяване в името на големите промени и на още по-големите традиции, заради които си струва да четеш и препрочиташ. Останалото е от Лукаваго…

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: