„Тази глава разбираше от музика и това под червеното й руно не бе кратуна…“

Из романа „Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

„На третия ден сутринта Ина се обади.

Смънках едно полугузно-полутроснато „Хей, здравей, как си?“, но колената ми омекнаха и седнах на леглото до телефона.

– Реших да ти дам шанс да се извиниш, че не се обади да ми благодариш за прекрасната нощ. Или може би не си преживял прекрасна нощ, Чарли? – Телефонният й глас бе с едно вибрато в ниския регистър, който тя предпочиташе, и по кремонски звънлив в трета позиция, която пък бе избрала за прелъстителните интонации.

– Чарли?

– Паркър. Ти свириш мелодията по вертикала като Чарли Паркър. Слушах много внимателно и реших, че музикант като теб заслужава да преживее една нощ с жена като мен. Или съм се лъгала, Чарли?

– Лъгала си се.

Не знам как се откърти от устата ми, но се почувствах по-стабилен и дори малко горд.

– Аха. Ще видим. Точно в седем вечерта ще бъда в клуб „Атлетик“. Постарай се да бъдеш точен. Нали вие от Германия сте точни? В седем и една минута си тръгвам – и затвори слушалката, без да ми даде възможност да реагирам.

Половин час набирах бесен телефона й, но оттам ми даваше само свободно.

По вертикала?

Какво, по дяволите, знае тя за вертикала и мелодията? Какво й грее рижавата кратуна от сакса на Чарли Паркър? Това да не й е черният вибратор?

Но очевидно нещо грееше, да се провали в ада! А колкото до вибратора – с какво толкова ме дразнеше този вибратор? Та аз не съм пуритан! Да не би да виждам за първи път секс играчки?

Постепенно започнах да схващам. Не ме дразнеше играчката, а безцеремонният начин, по който ме направи свидетел на свободата в сексуалния си живот.

По дяволите, а трябва ли да има церемонии? Защо това ме дразни?

Защото ми отне инициативата. Затова. Е?

Е. И?

Не ми ли беше хубаво?

Опасна е, тиктакаше нещо в мозъка ми. Внимавай! Опасна е. Ти не си й на нивото. Никъде няма да ходиш, чуваш ли?

 

Точно в седем без десет бях в клуб „Атлетик“ пред едно уиски с минерална вода. Седях в дворчето на една маса двойка, до малкото изкуствено езеро, а в бръшляна над главата ми шумяха тайнствени насекоми. Бях нервен и превъзбуден. Август бе към края си, отпускът ми приключваше и в Берлин започваше новият театрален сезон. За първи път ми се искаше да съм вече там, сред познатата атмосфера, да се разхождам вечер по „Унтер дер Линден“ или в Пренцлауер Берг, да пия халба бира в някоя ъглова кръчма на двеста и петдесет години или да вися в „Парис бар“ с ексцентричните художници, музиканти и писатели, които току-що са се върнали от Филипините, Канарите или Сейшелските острови и имат какво да разправят.

Години наред живеех този живот с малки паузи в отпуските и той ми харесваше. Мразя промените. Те ме плашат.

Точно в седем червеникавата експлозия на косата й огря дворчето. Дъхът ми секна и от главата ми се изпариха музиканти, Филипини, „Унтер дер Линден“ и двеста и петдесет годишни кръчми.

Поклащайки елегантно бедра, Ина вървеше със ситно стакато по плочника, по-скоро плуваше като венецианска гондола. Масленозелената й копринена блузка хармонираше изящно с цвета на очите й и бе разтворена до третото копче, така че всеки да може да види и чуе метрономното движение на крушовидните й обли гърди – цък-цък… цък-цък… цък-цък…

Къса, също така зелена пола стягаше бедрата й, две педи над колената на голите, сластни и безмерни крака. Сигурно съм зяпал глупаво, защото Ина сухо и почти със съсък попита:

– Е, какво, мистър Паркър? Ще зяпаш ли, или ще ме поканиш да седна?

– Разбира се… – изправих се недодялано и за първи път видях, че е висока почти колкото мен. – Заповядай. Какво ще…

– Същото.

Докато чакахме да й донесат питието, се оглеждахме един друг като двама боксьори тежка категория, които чакат гонгът да звънне. Обърнатите й устни бяха леко изкривени в насмешлива усмивка. Зениците й се бяха свили до съвсем малки точици, ако това въобще бе възможно. За миг в съзнанието ми се мярна споменът за Артур Таубе – един грамаден хорист и мой приятел от театъра, който получи шизофреничен пристъп по време на представление. Когато отидох да го посетя след две седмици в лудницата, имаше същите зеници.

– Харесва ли ти това местенце? – нехайно попита тя.

– Очарователно.

– Тук често идвахме с Йоси.

Ударът ме свари неподготвен. Трябваше да ми броят до десет.

– Какъв Йоси? – дори в собствените ми уши въпросът прозвуча фалшиво, като през окаяната цев на разсъхнат фагот.

– Същият, за който вчера сте си говорили със Светльо. Същият, с когото сте имали джемсешън в Хамбург. Аз знам много неща за теб, мистър Чарли! Накрая – същият, с когото живях цяла година и той скочи от седмия етаж.

Ах, Светльо, копеле такова, бастард! Fuck you!

– Знаеш ли какво, майн хер? Никой освен мен самата не може да ти даде по-точни сведения с кого съм спала. С най-тънки подробности. Удоволствието е в детайла. Колкото твое, толкова и мое. – Тя отпи от уискито с видима наслада, вдигна чашата си и примижвайки, разгледа лицето ми през нея. – Хайде, питай. Затова съм тук.

– Добре. – Реших, че трябва да мина в настъпление въпреки чувството, че ситуацията ми се изплъзва. – Имам ли приятел, с когото не си спала?

– Имаш ли въобще приятели? – контрира тя.

– Това не е отговор. Но ще ти кажа. Да, имам приятели. Всички по-известни музиканти в този град са ми приятели.

– В такъв случай съм спала с всичките ти приятели.

– Но защо? – удивих се искрено. – От колекционерска страст? От снобизъм?

– Може пък да е само страст, как мислиш? Ако си забелязал, аз съм жена. Стопроцентова. Страстна жена. Или такива нямат място в германската ти ценностна система?

– Остави германската ми ценностна система – ядосах се. – Защо все музиканти?

– Ще ти кажа. – Тя огледа съседните маси, наведе се и зашепна в лицето ми:  – Хрумвало ли ти е някога да погледнеш на жената като на музикален инструмент? Цигулка, арфа, саксофон, обой, орган, виолончело? Е! Аз съм това. Понякога съм цигулка, понякога арфа, друг път обой, доста често виолончело и съвсем рядко орган. Ти знаеш, че съм един добър инструмент. Това, което обаче не знаеш, е, че съм благороден. Майсторски. Аз съм шедьовър, Чарли. Когато съм цигулка, съм „Страдивари“. Когато съм саксофон или тромпет, съм „Зелмер“. Ако имам късмет да съм орган, съм „Зиберман“ орган. Кой може – или по-скоро – кой има право да свири на благородни инструменти, майн хер? Сещаш ли се? Точно така: само най-добрите музиканти. Виртуозите. Обаче имам да ти споделя нещо за виртуозите, драги! В по-голямата си част това са хора без слух. Те разполагат със страшна техника, но много рядко могат да чуят как звучи инструментът, на който свирят. Ако са цигулари, не знаят къде е душичката на цигулката. Ако са кларинетисти или саксофонисти, мислят само как да налапат мундщука, а не мислят за тръстиковия платък, който произвежда звука. А нали тонът прави музиката, господине? Така че аз съм един страхотен инструмент, който търси своя страхотен изпълнител. Ясно ли ти е сега?

И да не ми беше съвсем ясно, бях впечатлен. Тази глава разбираше от музика и това под червеното й руно не бе кратуна.

– Да не си учила музика?

– Само дотолкова, доколкото сексът е музика.

– Питам те сериозно.

– И аз отговарям сериозно. Но понеже виждам, че си блъскаш главата с тъпи въпроси – отраснала съм в семейство на музикант.

– Свирила ли си на някакъв инструмент?

– Вече казах – отегчено отвърна тя. – Самата аз съм инструмент.

– Какъв инструмент беше с Йоси?

– Соло китара „Фендер“ от шейсет и осма година – изстреля тя, без да се замисли. – Йоси заслужаваше най-доброто.

– Какво всъщност се случи? Защо скочи?

– Скъса струна. Сложи нова, после и тя се скъса. Колкото пъти опита да засвири, толкова пъти късаше струни. Накрая разбра, че инструментът не е за него.

– Това е жестоко. Попитах те човешки, ти ми говориш ту като Менухин, ту като Ерик Клептън, ту като учебник по инструментознание. А доколкото знам, си рекламен агент. Рекламирай ми нещо! Покажи ми час от професионалната си страна, не само дилетантската!

– Да ти рекламирам нещо? Ти искаш да ти рекламирам нещо?

– Точно така! Искам да те видя в акция, агент Ина!“

 

Из романа „Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Човече, а ти чувал ли си как свири дяволът в радиатора? Пил ли си сам-самичък водка във ваната?…”

 

„Когато през 2005 г. за пръв път се появи „Аутопсия на една любов“, още не се знаеше, че това ще е последният роман на Виктор Пасков. Но пък веднага стана ясно, че без скандал няма да мине. Едни бяха обидени, какво ти обидени, направо омърсени от телесните сокове, които се изливаха върху тях от почти всяка страница. Други възвеличаваха смелостта и страстта на автора. Трети задълбаха в структурните неравности. Четвърти чакаха да им кажат какво да кажат за тази книга. А то не е чак толкова сложно: сексът е музика, музиката е секс. Човешкото тяло е инструмент, който в правилните ръце може да изпълни съвършената мелодия. С уточнението, че при Пасков мелодиите са повече от една, а тялото е с повече дупки дори от окарината.„Аутопсия на една любов“ може да ви възмути или възхити. Все тая. Важно е само да не забравяте, че и най-оспорваният текст на Виктор Пасков е в пъти по-добър от другата книга на нощното ви шкафче.“ Димитър Стоянович

 

Романът е предназначен за аудитория 18+.

Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 година в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 година. Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция и е преведена на много европейски езици. По време на кампанията на БНТ „Голямото четене“ е определена от зрителите на 99 място сред любимите книги. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

Реклами

One thought on “„Тази глава разбираше от музика и това под червеното й руно не бе кратуна…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: