“Отдавна установената практика на безнаказана жестокост и равнодушие към отговорността беше заменена с някакво объркано съчувствие…”
Из романа “Секретният доклад ” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев.
“ЗАПАДНАТА ЧАСТ НА ТИХИЯ ОКЕАН
ТЕРИТОРИАЛНИ ВОДИ НА СССР
ОХОТСКО МОРЕ
ЗАТВОРНИЧЕСКИ КОРАБ “СТАРИЯ БОЛШЕВИК”
7 април 1956 г.
Застанал на палубата, офицерът Генрих Дувакин захапа със зъби грубите си ръкавици, за да ги свали. Пръстите му бяха премръзнали и едва се движеха. Той духна върху тях и разтри ръцете си, за да възстанови кръвообращението. Изложено на хапещия вятър, лицето му се беше вкочанило, а устните му посинели. Дори косъмчетата в носа му замръзваха и когато си бъркаше в носа, те се чупеха като миниатюрни ледени висулки. Впрочем можеше да понесе подобни дребни неудобства, защото шапката му чудотворно го пазеше от студа – тя беше подплатена с еленова кожа и ушита от някого, който знаеше, че животът на човека, който ще носи шапката, зависи от качеството на неговата работа. Три дълги ивици пазеха ушите и врата. Завързани под брадата, те му придаваха вид на загърнато в студа дете, а меките му момчешки черти само подсилваха това впечатление. Свирепият солен вятър не бе успял да напука гладката му кожа, а пухкавите му бузи не бяха засегнати от недоспиването и лошата храна. Макар да беше двайсет и седем годишен, често го взимаха за по-млад и това впечатление за физическа незрялост не беше в негова полза. От него се очакваше да има заплашителен и свиреп вид, но заради неговата мечтателност той не изглеждаше твърде подходящ за пазач на борда на печално известния затворнически кораб като “Стария болшевик”.
Приблизително с размерите на средна баржа, “Стария болшевик” си оставаше работно магаре. Бивш холандски кораб, кръстосвал океаните, той е бил закупен през 30-те години от съветските органи на Държавна сигурност, прекръстен и приспособен за техни цели. Предназначен първоначално за внос на колониални стоки – слонова кост, пикантни подправки и екзотични плодове, – сега той превозваше хора до най-смъртоносните трудови лагери на системата на ГУЛАГ. Близо до носа му се издигаше четириетажна надстройка, в която се намираха каютите на пазачите и екипажа. Най-високо беше мостикът, откъдето капитанът и екипажът управляваха кораба – малък, задружен колектив, който странеше от пазачите и не се интересуваше какво превозва корабът.
Капитанът отвори вратата, излезе на мостика и огледа пътеката разпенена вода, която оставаше зад кораба. Помаха на Генрих, кимна му и извика:
– Всичко е чисто!
Бяха преминали през пролива Лаперуз, единственото място, където се приближаваха до японските острови и рискуваха да срещнат чужди съдове. Бяха взети всички мерки корабът да изглежда цивилен. Тежките картечници на палубата бяха демонтирани, а униформите криеха под дълги палта. Генрих се чудеше защо толкова старателно крият истинското предназначение на кораба от очите на японските рибари. Нима те нямат подобни кораби с подобни екипажи?
Генрих сглоби отново картечницата и я насочи към стоманения капак на люка. В трюма, наблъскани като сардели, лежаха на нарове петстотин души – първият превоз осъдени от транзитния лагер в залива Находка на южния бряг на Тихия океан до най-северната му точка – Колима. Двете пристанища се намираха на една брегова линия, но разстоянието между тях беше огромно. До Колима не можеше да се стигне по суша – мястото беше достъпно само със самолет или кораб. Северното пристанище Магадан служеше за входна врата към цяла мрежа от трудови лагери, плъзнали от Колимското шосе към планините, горите и мините.
Петстотин затворници бяха най-малката група, която Генрих трябваше да надзирава. През тази част на годината по Сталиново време корабът превозваше четири пъти повече затворници, за да не се задръстят транзитните лагери, и без това препълнени през зимата, когато влаковете продължаваха да пристигат натоварени, а корабите спираха. Навигацията в Охотско море започваше след като се стопят ледовете. А през октомври то замръзваше отново. Ненавременното плаване можеше да завърши сред ледовете. Генрих беше слушал за кораби, тръгнали прекалено късно през зимата или прекалено рано през пролетта. Ако нямаха възможност да се върнат обратно или да достигнат целта си, пазачите се спасяваха по леда, влачейки шейни с консерви и сухари, а затворниците изоставяха в трюмовете да умират от глад или от студ – което настъпи първо.
Но сега затворниците нямаше да бъдат изоставени да умират от глад или студ. Вече не ги разстрелваха и не изхвърляха телата им зад борда. Генрих не беше чел секретния доклад на Хрусчов, който заклеймяваше Сталин и жестокостите на ГУЛАГ. Беше прекалено изплашен. Носеха се слухове, че докладът има за цел да разкрие контрареволюционерите: хората да пренебрегнат предпазливостта, да се издадат, да започнат да критикуват и по-лесно да ги арестуват. Генрих не вярваше в това – промените изглеждаха истински. Отдавна установената практика на безнаказана жестокост и равнодушие към отговорността беше заменена с някакво объркано съчувствие. В транзитните лагери присъдите на затворниците бяха успешно преразгледани. Хиляди осъдени на лагери в Колима бяха освободени също така внезапно, както преди внезапно бяха арестувани. Тези освободени хора – повечето жени, получили свободата си след амнистията от 1953 година – седяха на брега, гледаха морето и стискаха в ръцете си половинкилограмовото парче ръжен хляб – порция, която бяха получили при освобождаването и която трябваше да им стигне, докато се доберат до дома. За мнозина от тях този дом бе на хиляди километри. Без лични вещи, без пари, само с дрипите на гърба и порцията хляб, те гледаха морето и се опитваха да осъзнаят, че могат да станат и да си тръгнат и никой няма да ги застреля. Генрих ги гонеше от брега, сякаш бяха досадни птици, и ги караше да си тръгнат, но нямаше представа как ще го направят.
През последните седмици началниците бяха изпаднали в паника дали няма да ги изправят пред трибунал. В старанието да покажат колко много са се променили те пренаписаха правилата на затворниците, отправяйки отчаяни сигнали в Москва, че се съобразяват с новите изисквания за справедливост. Генрих се държеше предпазливо, не задаваше въпроси, правеше каквото му наредят и не изразяваше никакво мнение. Ако му кажеха да бъде строг със затворниците, щеше да бъде строг. Ако поискаха да бъде мил и учтив, щеше да бъде такъв. С това детско лице му се удаваше по-лесно да бъде мил, отколкото жесток.
След като години наред “Стария болшевик” бе превозвал хиляди политически затворници, осъдени по член 58, мъже и жени, изказали бунтарски мисли или попаднали на погрешно място в погрешно време, или другарували с погрешни хора, сега трябваше да превози особен товар: най-буйните и опасни престъпници, хора, за които всички бяха съгласни, че не заслужават освобождение.
*
В тъмния трюм на кораба, сред вонящите тела на петстотин убийци, насилници и крадци, Лев лежеше по гръб на тесния клатушкащ се нар, опрял рамо на корпуса. Отвън се ширеше безкрайното море, огромна бездна ледена вода, от която го делеше само една метална стена, не по-дебела от нокътя на палеца му.”
Из романа “Секретният доклад ” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев. Превод – Веселин Иванов.
Още откъси от романа:
“Сега времената са други – децата не бива да отговарят за грешките на родителите си…”
“Ти не си от нашите. Не си като мен. Помислих си дали не си политически. Но правиш лицеви опори…”
Втори роман от трилогията на Том Роб Смит за Лев Демидов, следващ “Дете 44”.
Сталин умира. Никита Хрушчов, първи секретар на ЦК на КПСС, пише доклад за развенчаване на култа към личността на Бащата на народите и за неговите беззакония, своеволия и извращения. Докладът е изнесен на закрито заседание на ХХ конгрес на КПСС на 25 февруари 1956 година. Веднага след това текстът му е изпратен до всички държавни органи, учреждения, училища, концентрационни лагери и много други. Но! С изрично указание, написано на кутията: ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА.
Лев Степанович Демидов вече е началник на Отдела за разследване на убийства в МВР. При него и жена му Раиса идва Анисия, жената на свещеника Лазар, когото Лев е арестувал преди 7 години и е в най-страшния лагер на ГУЛАГ, в Сибир, в Колима, в лагер №57. Но това вече не е Анисия, а изрисуваната с татуировки главатарка на престъпна банда Фраершата. Тя хладно съобщава на Лев: “Отвлякох по-голямата ти дъщеря. Някога ти прати мъжа ми в лагер. Сега искам да отидеш и да ми го върнеш. Иначе ще убия Зоя.”
