“Беше инат човек, инатът повече от човека у него…”
Откъс от разказа “Студено” от сборника “Юлски разкази” на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.
“СТУДЕНО
Беше й студено по всяко време. Вярваше, че трябва да носи най-малко по пет слоя дрехи, и се движеше като етажерка за облекла; сигурно цялата си заплата хвърляше за нови и нови дрипи, в които потъваше като камък в кална локва. Въпреки това, когато просто от любопитство й подаде ръка, пръстите й бяха слана и лед. На Асен му беше горещо. Докосването на тези замръзващи пръсти му се стори най-забавното нещо след Милена и чаша Bushmills с лед, разбира се.
– Значи ти е студено – измърмори той.
Не й вярваше.
Слънцето се топеше като масло на бавен огън, жегата беше залепнала към небето като лейкопласт, а тя трепереше в петте си слоя жилетки – пръсти и замръзнало езеро. Никога не беше попадал на толкова студ под човешка кожа през май.
– Гладна ли си? – попита Асен.
Обикновено приятелите му пиеха по едно малко Bushmills Black Bush, когато им беше студено. Когато им беше топло – също.
– Да – отговори тя и отидоха в пицария “Антъни”.
Той поръча пилешки хапки със сусам и тя си взе една. Ръцете й се подадоха като охлюви изпод петте етажа вехта конфекция. Яде хапката точно час и половина.
– Вино искаш ли?
– Да – каза тя и пи половин глътка още час.
Той се зачуди дали замръзналото езеро в пръстите й се е разтопило. Съвсем спокойно се протегна и ги пипна. Бяха си същите – градушка под човешка кожа.
– Не ядеш, не пиеш. Не говориш – изброи Асен.
– Студено е – каза тя.
Той нямаше намерение да разследва причината за необичайните й реакции, но за секунда се остави на любопитството и подхвърли:
– Ще дойдеш ли при мене довечера?
– Да – отвърна тя и отговорът й му се стори съвсем естествен.
Даже не я беше попитал как се казва – това нямаше никакво значение. Устните й бяха като онези найлонови ягоди през март, в които няма вкус, само цвят, но в нея и цветът не струваше кой знае колко. В любовта й липсваше загадка, ако може да се нарече любов случката под петте ката дрехи, които той държеше да изхвърли, за да не ги гледа – първо якето й, после сакото, ризата, фланелата, фланелката с дълги ръкави – всичко в разновидности на синия цвят, толкова различно сини, че дори очите й, които също бяха сини, приличаха на стара дреха.
– Откъде си купуваш тези красоти? – поинтересува се Асен. Въобще не си даде труд да преглътне хапливостта си. Напротив, щеше му се да захапе до кост. Пръстите му, глутница кучета без стопани, хукнаха по кожата й. Дъхът й беше хладна корда, захвърлена в ледена вода. А той беше горещ. Той беше горещ и обичаше леда зиме.
Веднъж се беше обзаложил, че ще лежи гол на снега – за всяка срязваща минута върху пряспата щяха да му дадат десет лева. Спечели сто и петдесет и нищо му нямаше, дори носът му не потече, само кожата на гърба му се изопна, потъмня, алено-лилава – като одран заек. После хвана същия бяс в друг клуб и спечели 170. Тогава му потече носът, но след три дни спря.
Тя не даде отговор откъде купува дрехите си – сини като очи на болен човек.
Мълчеше и това го подразни – как ли щеше да реагира, ако й каже да си ходи?
– Заминавай си – подхвърли Асен. Гостенката му се изправи, тишина в сняг, за който никой нямаше да му даде и стотинка. Тя беше скреж и кожа заедно. Такова нещо беше възможно само при птица, простреляна от ловец през есента, когато е тръгнала да бяга от зимата към юг.
Той си спомни как преди няколко дни намери врабче на земята и го занесе у дома. Ако не полетиш, гориш, бе се заканил Асен. Беше инат човек, инатът повече от човека у него. Врабчето не можа да се отлепи, затътри се като пумпал по пода, в крилата му нямаше полет, затова той пусна котката и пискунът си замина. Остана купчина пера и в тях, за негова изненада, имаше студ.
Непознатата направи две крачки. Нищо особено, беше бяла като вратата на кухнята. Човек не би повярвал, че е толкова тънка, ако я зърнеше затрупана под петте парцаливи пласта. Пробита лодка с платна от фланели, това беше тя; палтото беше спасителният й пояс.
– Срамуваш ли се от мене? – попита Асен.
– Да.
Той се надигна.
– Оправи леглото – нареди й.
Тя за негово учудване, работеше чевръсто. Първо изопна чаршафа, не особено чист – Асен едва сега забеляза тази подробност – после сгъна одеялото, покри го с губера и пое към вратата. любопитството отново разрови мислите му. Ръцете й. Хвана ги. В тях имаше лед от оная нощ, когато се беше изгубил в града.
Баща му беше умрял, а майка му я нямаше – било невъзможно да се прибере от Испания толкова бързо, така обясни гласът й по телефона. Добре че на улицата Асен видя бездомно куче. Не се уплаши. Прегърна го, потъна в черната козина, замръзнала като кожата й – под нея имаше нещо, което го спаси.
Точно когато непознатата беше с една обувка отвъд прага, Асен вдигна показалец и я върна обратно. Любовта се случи в коридора. Кой знае откога не го беше мел. Не я погледна дори, ръцете й не помръдваха, хладни и остри, очите й съвсем близо над тях.
– Магазина за втора употреба на улица “Роса” – каза тя. – Оттам ги купувам… пуловерите.
Майката на Асен не дойде на погребението, беше останала при някакъв испанец. Орляк врабчета, бездомното куче и Асен изпратиха човека. Оттогава той намрази юли и лятото. Стана корав. Разбра, че иска студ, и започна да лежи върху снега. Смайваше хората. Плащаха му добре, издавайки изумени възклицания. Често правеха облози дали ще го повали бронхопневмония.
– Чакай – нареди той на момичето, чието име не го интересуваше. Кучето му и врабецът, който напълни стомаха на котарака – и те нямаха име. Майка му като имаше, какво?
Ръцете й, за негова радост, бяха висулки и вятър. Асен изпитваше угризения, че съсипва с пламналия си гръб снега, превръщайки го в локва мътна вода.
За да не си замине студът й, той грабна петте слоя дрехи – всичките сини, и бавно, спокойно ги изгори със свещ над плочите в банята – първо синьото яке, после пуловера, памучната синя фланелка с дълги ръкави. Всички дрипи унищожи със свещта; единственото синьо нещо, което остана в стаята, бяха очите й. Те го гледаха, както гледа небето отгоре и всичко под облаците беше светло.
Тя се обади:
– Стоплих се.
После добави – често сънувала, че е сиво птиче с криле, замръзнали посред зима. Била и куче, което виело, за да се стопли, и ядяло сняг. Само веднъж й се присънило, че ще се отърве от студа, ако изгори петте си ката дрехи, дори и в пустата къща на баба си веднъж направила огнище – струпала пуловерите на пръстения под и се опитала да ги запали.
– Благодаря ти, че го направи ти – завърши тя.
На сутринта, когато Асен се събуди, нея я нямаше. В къщата бе изчистено както никога. Пепелта от фланелите й – сиво-черна, лека като хвърчило, дори още по-лека, беше събрана на малка купичка върху найлоново пликче. Какво ли беше облякла?
Той внимателно огледа дрехите си – всичките бяха на място. Нима си бе тръгнала така, гола?
Изведнъж му стана студено.
Пръстите се втвърдиха, остри, сковани, ледени – като повърхност на замръзнало езеро.”
Откъс от разказа “Студено” от сборника “Юлски разкази” на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.
Още откъси от сборника:
Поетът Валентин Дишев определя прозата на Здравка Евтимова като митически реализъм, основаващ се на способността на писателката да създава съвременни митове. Чрез суров реализъм и фина психологическа нюансираност в изграждането на героите Евтимова достига до истини, чиито корени черпят сила от миналото и проектират прозрения за бъдещето.”Юлски разкази” е сборник, който докосва духа и разума, книга, в която талантът е синоним на самота. Пространство, в което човешката обич има много измерения и всяко едно от тях е врата към отделна вселена. Смешни до болка на места и изпълнени със светла тъга след няколко страници, тези разкази са пътеки, които учат сърцето да се бори, а ума – да побеждава.
