„Не я пуснах. Не можех да й дам да ни краде. И тя ме фрасна. Но понеже не беше много точна, улучи ме в носа…“

Из разказа „На изток от Запада“ от сборника „На изток от Запада“ на Мирослав Панков, издателство Сиела.

„Трийсет години. И всички любими хора. Това загубих, преди да стигна в Белград. Сега тъпча пред квартирата на братовчедка ми с цветя в едната ръка и шоколадче в другата. Репетирам въпросчето, което имам да я питам. Преди малко един сръбски таксиметър ме наплю, та спирам да си избърша нацапаната риза. Броя до единайсет.

„Вера – повтарям си наум, – ще се омъжиш ли за мен?“

* * *

С Вера се запознахме през лятото на 1970-а, когато още бях на шест. По това време с нашите живеехме от българската страна на реката, в Българско село, а тя живееше с техните на другия бряг, в Сръбско. Преди много години тея две села били едно – Старо село – но след големите войни България загубила бая земя и тая земя я дали на сърбите. Реката, която деляла селото на две, послужила за граница – каквото лежало на изток от реката, останало в България, каквото лежало на запад – отишло в Сърбия.

Заради необичайното положение на двете села на нашите хора им разрешили да провеждат веднъж на всеки пет години по един голям сбор. Според официалното обяснение сборовете се правели, за да не си забравим корена. В действителност обаче сборът си беше само повод да се излапа много скара, да се изпие много вино и ракия. Човек трябваше да се натъпче, докато му призлее от тъпкане, да се напие, догдето вече не го беше грижа, че му е призляло. През лятото на 70-а сборът щеше да е в сръбско. На нас се падаше да прекосим реката.

* * *

Ей така я прекосявахме:

Бумтене над водата и кълбета дим. Михалаки пристига на своята лодка. Лодката е славна. Не лодка, ами сал с мотор. В единия му край Михалаки е заковал седалката на стар москвич, а после я е тапицирал с козя кожа. С косъма навън. На черни и бели петна и с мъничко кафяво. Ето го, седи на трона си – спокоен, страховит. Смуче лула с абаносов мундщук, а дългата му бяла коса се вее подире му като байрак.

На брега са нашите. Чакат. Татко стиска бяло агънце под мишница, а на рамо крепи дамаджана с гроздова. Очите му блестят, вперени в лодката. Облизва устни. До него, възседнал каченце сирене, чичо ми брои левове.

– Дано да имат дойче марки – казва.

– Че как да нямат – отвръща му татко.

Зад тях е мама, с два сака в ръце. Единият претъпкан с терлици, дарове за родата от другата страна, които тя с месеци е плела. Вторият е със затворен цип. Не виждам какво точно има в него, но знам. Мускалчета с розово масло, гримове и червила. Ще ги продаде или пък ще ги размени за други парфюми, за други гримове и червила. До нея изправена стърчи сестра ми Елица. Към гърдите си притиска мече играчка, натъпкано с пари. Тя отдавна спестява. Ще си купува дънки.

– „Левис“ – казва ми. – Като рок звездата.

Сестра ми е наясно със Запада.

И най-сетне, между баба и дядо, съм аз. Баба се е издокарала с най-хубавите си дрехи – старата носия от нейната собствена баба, която някой ден сестра ми ще я наследи. Шарена престилка, бяла конопена риза с шевици. А на ушите й виси най-скъпият й накит – сребърните обици.

Дядо дъвче мустак.

– Ще си плати негодникът му неден – шепне едва-едва. – Къде ще ходи?

Иде реч за братовчед му, чичо Радко, за един борч на чичо Радко към дядо, за един стар футболен мач. Чичо Радко изкарал стадото си на скалите, където реката се стеснява, и като видял дядо с неговите животни от другата страна, провикнал се: „Ловим ли бас, че българите ще паднат в Лондон?“ „Ловим“, извикал дядо. И се хванали на бас – преди трийсет години.

Почти стотина души сме на брега и на Михалаки цял ден му трябва, за да ни прехвърли през реката. Няма митници, нито проверки – мъжете мушват по нещо на граничарите и всичко е наред. А когато и последният от нас стъпва в Сръбско, луната вече свети ярко в небето. Нощта мирише на печено, на руйно вино.

Ядене, пиене, танци. Цяла нощ. На сутринта всички са се натъркаляли на ливадата. Две душички само не са пияни, нито пък спят. Единият съм аз, а другата, дето преравя джобовете на нашите, е братовчедката Вера.

* * *

Две неща у Вера ме слисаха: дънките и маратонките. Във всичко останало тя си беше обикновено кльощаво момиче – с бледо кръгло личице и слаби раменца, които се белеха от слънцето. Косата й, спомням си, беше дълга. Или не, чакай! Май на сестра ми косата стигаше до кръста? Забравил съм вече. Но ясно помня какво ми рече Вера най-напред:

– Пусни ми косата – рече ми, – или ще те цапна по устата!

Не я пуснах. Не можех да й дам да ни краде. И тя ме фрасна. Но понеже не беше много точна, улучи ме в носа. Строши го като обикновена бисквита. През целия сбор кихах кръв с бинтовано лице. От тоя ден нататък съм белязан с грозна зурла. И затова всички, като изключим само мама, ми викат Нос.

* * *

Търкулнаха се пет лета. Ходех на училище в селото, а следобед помагах на татко на нивата. Татко караше трактор „МТЗ-50“, сделан в Минск. Слагаше ме в скута си, даваше ми да сграбча волана, а воланът подскачаше в ръцете ми и тракторът ореше по диагонал и оставяше подире си ужасно криви бразди.

– Ръцете ме болят – проплаквах. – Воланът много шава.

– Носе – разправяше ми татко, – стига си хленчил. Не волан държиш. Животът за гърлото стискаш. Стискай, сине. Здраво се научи да го стискаш тоя гад, че тоя гад, сине, отдавна знае как тебе да стиска.

Мама беше учителка в село. От една страна, зле за мен – не можех да й викам „мамо“ в час, пък и нямах ли домашно, тя винаги знаеше. Но от друга – много добре. Тършувах из папките й, крадях контролни и ги продавах на децата.

През 75-а, годината на следващия сбор, даскалът по география се пенсионира, та мама му пое часовете. Така се сдобих с още повече контролни за продан. Изкарах добри пари. Хрумна ми една идейка. Разтрих очи, за да изглежда, че съм плакал, отидох при сестра ми Елица и с най-кротичък гласец попитах:

– Колко за дънките?

– Носче – каза ми тя. – Обичам те много, но тия дънки ще си ги нося до гроб.

Престорих се на съсипан. Но тя не трепна. Вместо това ми рече:

– Накарай братовчедката Вера да ти купи дънки. Ще й платиш на сбора. –  Измъкна десет лева от едно бурканче, скътано в нощното й шкафче, и ми ги пъхна в джоба.

– Вземи си някой по-хубав чифт – и се усмихна.

Два месеца преди сбора отидох на реката. Закрясках, догдето отсреща не се показа някакво хлапе. Помолих го да викне Вера. След около час Вера дойде.

– Какво се дереш бе, Носе?

– „Левис“ – извиках с цяло гърло.

– Обаче гледай да си платиш – извика тя.“

 

Из разказа „На изток от Запада“ от сборника „На изток от Запада“ на Мирослав Панков, издателство Сиела.

Още откъси от сборника:

“От другия край на стаята майка, като призрак от далечно измерение, му нареждаше какво точно да каже, а после го чакаше да й предаде моите думи…”

 

Внук купува тялото на Ленин от eBay, като подарък за дядо си, активен борец, фанатизиран комунист. Един пропаднал вундеркинд нахълтва с взлом в православна църква, за да открадне златен кръст. Едно момче среща братовчедка си (любовта на живота му) веднъж на всеки пет години насред реката, която разполовява родното им село на Изток и Запад. Такива са странните, неочаквано трогателни видения на Мирослав Пенков за родната му България; видения, които изпълват разказите в този пленителен сборник.

В „На Изток от Запада“ Пенков пише с огромно сърце за векове трагична българска история. Героите му оплакват неща, отминали отдавна и бленуват за други, които така и няма да ги бъде. Но дори и под смазващата тежест на история, дълг към семейството, изгнаническо страдание, разказите в „На Изток от Запада“ запазват лекота и свежест, оживени от ненадминатия усет на Пенков към абсурда.

 

„Започнах да пиша разказите в „На Изток от Запада“ далеч от дома, като студент в Америка. Отначало България ми липсваше силно, болезнено. Липсваха ми близките хора, дядовото село, реката дето го разсича на две махали. Липсваше ми и Балканът, и морето, заводският хляб и сладките розови домати. Но седнех ли да пиша, Атлантикът в миг пресъхваше, разстоянията се стапяха, липсите запълваха и в писането пак се връщах у дома.

Осемте разказа в този сборник рисуват една България, минала и настояща, приказна, абсурдна, тъжна, смешна, луда през погледа на най-обикновени хора – мъже, жени, деца еничари, комити и хайдути, партизани и кулаци, или пък нашенци в модерно време, едни избрали да останат, а други заминали далеч, макар и само телом. Писах разказите и на английски и на български с голяма любов. Дано уважаемият читател усети това. Дано ги хареса.“

Мирослав Пенков

 

Световните медии за книгата:

„Пенков постига с единични фрази толкова, колкото други писатели не успяват и с цели глави… сборник на триумфа.“

Лос Анджелис Таймс

 

„Един от най-вълнуващите сборници от дълго време насам.“

Бостън Глоуб

 

„Блестящ сборник.“

Гардиан

 

„В ръцете сте на един млад майстор на разказа…“

Монреал Газет

 

„Великолепни разкази за любов и омраза, дом и носталгия, страст, изгнание, насилие, история и хумор…“

Сатърдей Ейдж, Мелбърн

Реклами

One thought on “„Не я пуснах. Не можех да й дам да ни краде. И тя ме фрасна. Но понеже не беше много точна, улучи ме в носа…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: