“А с татко е друго, сигурно някак, дори да е далече…”

Из романа “Докога ще чакаме бащите” на Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев, издателство Софтпрес.

“ДЯДО, ТАТКО КАЗА…

В очакване на татко си Митка отваряше вратата отново и отново, ей тъй, за нов “последен път” да огледа идва ли някой по пътя. Отвън го обливаше свежо благоухание. Лятото даряваше своя живителен дъх на всички, които го желаеха. Галеше с онази предразполагаща мекота, от която ти идва да поседнеш на тревата, без да търсиш и желаеш нищо повече. Лек и сладък вкус почувства Митка на езика си. Странно нещо, усмихна се и се порадва на иначе добре познатото проскърцване на вратата. Има такива мигове. В тях всичко ти създава наслада, дори и най-незначителното нещо.

Телефонът иззвъня. Това е друг звук. Сърцето на Митка подскочи, сякаш баща му беше влязъл в двора. Момчето бързо реагира и радостно започна разговор.

Скоро от малката стая се показа поклащащият се дядо Стоян. Беше закъснял, разговорът приключи.

Митка седеше на леглото с отпуснати ръце. На дядо си обясни:

– Ами няма, дядо, скоро няма да си дойде татко.

Дядо му го погледна, чакаше да продължи.

– Няма да се върне. Дошло времето, но май щели да го задържат за още осем месеца, защото имало разпореждане – обектът не бил довършен.

Дядо му седна на стола и обърна глава към тъмната част на къщата.

– Питаше ме татко, настоява… да се върне ли при нас въпреки всичко… Но аз, дядо, не дадох, успокоих го, че ще се държим. Ех, дядо, какъв е този зъл късмет…

– Хм.

– Казах, дядо, аз, викам, вече съм голям, заради мен да не смее да се връща. Дядо, бе – седна от безсилие Митка на леглото, – какво ще правим сега?

– Нищо, Митя – най-после обърна поглед дядо му, – осем месеца… ще се изтърколят пустите. Та то една казарма не е това, нищо работа. Той баща ти сигурно такава клауза има в договора.

– Ами да, да, и той така каза, договор вика, така сме подписали от глупост – само ако сградата е завършена, работниците получават пълните си суми, напуснат ли, преди да е изтекъл договорът, те ще плащат…

– Неустойки?

– Да, така каза.

Митка започна да усеща някакво бучене, а после дойде и онова оглушаване… А сладкият вкус в устата? Беше се настроил за блаженство, за спокойствие, а сега всичко му се смеси и… сякаш сладко и горчиво… резливо…

– Митя, Митя – въздъхна дядо Стоян.

– Получили са забавяния в доставките, нямало достатъчно работници и работата се забавяла. Сега, като застудеело, щели да работят само вътре.

– Сигурно пусковият срок се удължава с осем месеца…

– Все на нас ли бе, дядо!

Митка отиде до леглото и се тръшна с въздишка. Тревожният му поглед се закачи за някаква точица на тавана.

– Казваш – наруши дядо му настаналото мълчание, – не си показал недоволство пред баща си?

– Не, не съм. Да не го тревожим, нали?! Сега той сигурно повече от нас е объркан.

Дядо му тихо се надигна и тръгна към стаята си.

– А ти си хапни, Митя – извърна се леко старецът.

– Ама то… беше за татко…

– Хапвай, дядовото, след осем месеца, ей го де е, пак ще му сготвиш. Ще мине!

Митка проследи как дядо му изчезва зад вратата и му стана пусто, студено… А навън нека грее, нека се пули онова кръгло, глупаво, безизразно слънце, нека си жълтее… и нищо!

“Какво ли ме чака? Дали ще се справя! Няма, аз си знам… Изкарахме шест месеца сами с дядо, но то е друго – през хубавото време. А сега, а да видим, като вече са осем месеца, и то идват есен, зима… Тук на село зимите какви са – пука се всичко… дървета замръзват, – кършат се като слама. Водата спира със седмици, прѐспи до небето, път няма дни наред. Магазинът? Спира да работи, къде ти… А с татко е друго, сигурно някак, дори да е далече. Дядо нищо не може вече, стар е, едвам кретаме с него. Ще се мре!” – помисли си Митка, но го досмеша от тези думи, без да може да се засмее на глас. Друг път не би се спрял, но сега нищо весело не прихващаше.

Погледът на Митка попадна на Календара на целите. Прободе го в сърцето. Щом като се отлага завръщането на баща му, трябва да махне Календара на целите, този глупав календар!

“Всичко ми се обърка” – мислеше Митка и не спираше да гледа в подлия календар.”

 

Из романа “Докога ще чакаме бащите” на Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев, издателство Софтпрес.

Още откъси от романа:

“Макар че идва зима… но ние на нея й знаем зъбите…”

 

„Докога ще чакаме бащите” е роман за цялото семейство. Книга, която носи носталгията на детството и идеализма на младостта. Роман, пропит с мъдростта на годините, уютен като роден дом, топъл като бащино огнище.

Добре дошли в света на 12-годишния чудак Димитър Селимски, наричан накратко Митка. Момчето живее и учи в село Крушница и се грижи съвсем само за себе си, за къщата и за престарелия си дядо. Надеждата, че съвсем скоро баща му ще се върне от чужбина, го крепи и му помага да пребори предизвикателствата на деня. Най-добрите му приятели са философът Макс от шести клас, забавното куче Дунди, красивата съученичка Аглая и мъдрецът и уличен музикант дядо Стати.

 

Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев са сътворили наситен с кристални емоции приключенски роман, който блажено ни пренася в детството със свежо, забавно и оптимистично отношение към живота. В този вълнуващ разказ съдбата на едно необикновено момче е преплетена с въпроси за приятелството, за любовта, за емиграцията, за бъдещето на България и малките селища, за живота и смъртта, за това как се изгражда ценностна система.

 

Калоян Димитров — BallaN

Танцьор, влогър, риалити звезда, модел за подражание – едва на 26 години Калоян Димитров е всички тези неща. За разлика от свои връстници, които не умеят да носят тежестта на славата, Калоян използва популярността си, за да отправи своето послание към по-младите от него и последователите си. „Не победата на всяка цена е важна, а да стигнеш достойно до нея” – казва Калоян.

Иван и Калоян се запознават по време на участието си във „Фермата”. Между двамата бързо се заражда истинско и крепко приятелство, основано на общ мироглед и ценности. Така се ражда романът „Докога ще чакаме бащите”.

 

Иван Сапунджиев

Завършва „Философия” в СУ „Св. Климент Охридски” с пълно отличие и защитава докторат по етика. Има публикации в издания за наука, култура и публицистика и множество медийни изяви. Интересува се от социално инженерство, политика, изкуство, психология. Увлича се от литература, пише разкази, замисля „вечни” романи. Определя себе си като практичен идеалист. Счита, че „светът спешно се нуждае от нова етика”.

 

„Докога ще чакаме бащите” е разтърсваща история за деца и възрастни, която преоткрива корените на българското. Роман за крехкото и твърдото у всеки от нас.