„В конфликт между поколенията изходът е предварително известен – децата просто са по-жестоки“

Из романа „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс, издателство Сиела.

„Там, където Васил бе израснал, лични празници се отбелязваха два пъти годишно. На дванайсет години той за първи път разбра, че всеки човек има собствен рожден ден. А точната дата на своя научи в деня, в който навърши осемнайсет. Тогава директорката, която много го обичаше, му честити и каза, че по правилник трябва да напусне Дома в едномесечен срок – Законът не разрешавал да остане под един покрив с непълнолетните. Парадокс, но ако нямал средно образование и ходел на училище – тогава можело. Да де, но той проблеми с учението никога не бе имал, завърши в срок и затова, според наредбите, изхвърчаше на улицата.

Работа се намираше лесно, заводите постоянно търсеха хора. В Дома от малки ги приучаваха на труд и държаха питомците им да получат професия. Васил излезе от там с документ за шлосер-монтьор и директорката го уреди в монтажния цех на Завода за запаметяващи устройства. Заплатата си я биваше, пък и можеше да живее в тяхното общежитие. Искаше му се да отскочи на стоп да види морето, но трябваше да започне „трудовата си биография“ веднага.

Работата беше еднообразна, не се искаше никаква мисъл и затова не му допадна. Намереше ли свободна минутка, тичаше до съседния цех да погледа програмируемите обработващи центрове – слагаш парче метал и машината започва да го върти насам-натам. Васил направо се захласваше по това чудо на техниката, наблюдаваше през пластмасовите люкове как различни инструменти режат, стържат, пробиват, а отгоре им пръска охлаждаща течност… По някое време машината спира и операторът, с бели ръкавици, изважда готовия детайл, нещо мери, проверява… Там работеха само млади момчета, две-три години по-възрастни от него, държаха се леко надменно и покровителствено.

„Какво гледаш, голяма работа, а?“

„Аха, сигурно не може всеки да работи това?“

„Можеш ли да програмираш?“

„Това къде се учи?“

„В техникума, но на важните работи се учиш сам.“

Белите ръкавици не излизаха от ума на Васил и настъпването на есента го завари като вечерен ученик в техникума, а след две години му бе връчена наградата за първенец на випуска – плакет с разтворена книга и зъбно колело. Малката пластика бе дипломна работа от художествената гимназия на Валя – единствената дъщеря на директора на завода. Момичето също присъстваше на тържеството, запозна се с Васил, при което той силно се смути, тъй като тя задържа ръката му много по-дълго от приличното.

Седмица по-късно двамата се видяха инцидентно в центъра на града, заговориха се, отидоха заедно на кино, а после на дискотека. Случайни неща при Валя нямаше, но Васил разбра това по-късно – вече се срещаха редовно и тя му сподели, че нейните родители си представяли бъдещия зет като дипломат, доктор или в краен случай инженер, затова били категорично против тяхната „дружба“ – направо й забранили да се виждат.

В края на онзи ноември на осемдесет и девета, месецът в който дойде „свободата“, Васил доброволно надяна оковите на съпруг и заврян зет. Половин година по-късно се роди дъщеря им и когато пияният от щастие татко отиде да види най-любимите си същества, набързо бе отрезвен. „Спечелих битката – посрещна го с ехидна усмивка Валя. – Майка ми и баща ми направиха грешка да подценят ината ми. Ако не бяха се намесили, чувствата ми към теб най-вероятно щяха да утихнат с времето, но не – те решиха, че могат да командват живота ми!“ Васил мълчеше, не можейки да повярва на чутото. „В конфликт между поколенията изходът е предварително известен – децата просто са по-жестоки“ – резюмира победителката, придърпа го към себе си и го целуна. „Надявам се, че няма да имаш нищо против да го кръстим на баща ми? Войната тепърва предстои, искам пълна капитулация!“ – смехът й зазвънтя из отделението.

В последвалите години заводът тръгна на зле, Васил напусна и започна да вкарва контрабандно кожени якета и кожуси от Турция. В началото „бизнесът“ вървеше страхотно, вадеха се добри пари и младите се изнесоха от просторния апартамент на тъста и тъщата. Разходите бяха огромни, защото Валя държеше да запази жизнения си стандарт, но Васил що-годе успяваше да се справя. След време ситуацията се промени и той разбра, че големите играчи са се обединили и плащат здраво на митничарите не само да не бъдат закачани, но и да стопират солистите като него. Трябваше да се пренасочи към нещо друго, някакъв реален бизнес. Дълго мисли и реши, че преди това ще натрупа капитал, като направи няколко удара със скъпа стока, която си заслужава да бъде контрабандирана в малки количества. При следващото пътуване до комшиите Васил рискува всичко заделено до момента. Идеята му беше да използва обстоятелството, че на границата го помнеха и знаеха какво е пренасял до момента и затова щеше да прежали няколко кожени якета, за да прекара друго – около половин кило злато.

Митничарите бяха двама – единият проверяваше чантите, които Васил собственоръчно бе свалил върху дървената скара, а другият се бе заврял до кръста в багажника на автомобила, откъдето избумтя басовият му глас:

– Я ела насам…

Васил приближи, като се сдържаше да не поглежда назад, където по-младият тъкмо изваждаше един по един наглед неразпечатваните пакети дамски превръзки със скритите в тях накити.

– Какво имаме тук? Якенца? – изправи се възрастният с вакуумиран плик в ръце. – Така стоката заема малко място, а? Но не става невидима – засмя се гърлено. – Колко пъти, бе? Колко пъти те предупреждаваме? А? Нали уж се разбрахме? Това е рецидив, няма да минем само с конфискация, да знаеш! Ре-ци-див.

Васил смутено мълчеше, поизвърна се уж от неудобство, трябваше да види какво прави другият – подхвърляше в ръце единият от пакетите. Няма начин да не усети разликата в теглото, боже колко съм тъп – помисли си „рецидивистът“и по челото му изби студена пот. На лицето на онзи се появи ехидна усмивчица – разбрал е и възнамерява да си поиграе с него като котка с мишка. Бе наклонил глава и изглежда обмисляше как да удължи агонията на жертвата и да направи гонитбата по-вълнуваща. Внезапно митничарят хвърли пакета върху другия багаж, погледна документите му и каза:

– Това ли е постоянният ви адрес? – Васил кимна. – Та ние сме комшии, родителите ми живеят в съседния блок. Чудя се аз откъде си ми познат. Ама това няма да ти помогне, мой човек. Тоя път ще се наказваме.

Направиха му акт, нищо работа на фона на белята, която можеше да стане, ако бяха пипнали златото. Той им благодари и едва ли не щеше да ги разцелува на раздяла. Докато се качваше в колата, „неговият човек“ подхвърли:

– И като ме видиш в квартала, да не се правиш, че не ме познаваш, нали? Службата – служба, дружбата – дружба.

– Ъхъ – невярващ на късмета си, Васил скочи в колата. Ква дружба, бе, да ви еба в мазниците! – даде мръсна газ, помаха с ръка и отпраши.

В следващите два дни обиколи златарските магазини, но удари на камък. Бижутерите дори не погледнаха стоката му, въпреки че продаваха на многократно по-висока цена от тази, която той търсеше. Със сигурност имаха собствени канали за доставка, така или иначе никой вече не си правеше труд да изработва накити, от търговия се печелеше повече. Вечерта се напи – не се случваше често – и отпразнува загубата на поредната илюзия за бързо забогатяване. Задряма на дивана в хола и спа лошо. Сутринта го завари с махмурлук, главоболие и сенки под очите. Според бележка, оставена на кухненската маса, жена му бе заминала с детето на вилата на тъста. „Майната ти“ – изкрещя по неин адрес,  а после и на противния тип, който го гледаше от огледалото в банята. „Не те познавам и няма да те обръсна“ – закани му се. На вратата на апартамента се позвъни. „Не си ми симпатичен…“ – прекоси антрето и отвори.

– Ха, почваме с обиди, а? – На площадката стоеше младият митничар. Беше с униформа, сигурно идваше от смяна. – Я си хвърли шепа вода на очите и слез да поприказваме. Облечи нещо прилично, но не се бръсни, нямам толкова време. Не съм спал цяла нощ, но като гледам – и ти. Чакам те долу в колата.“

 

Из романа „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Нормална реакция, аз съм женен, а тя ме обича…”

 

Финалист в конкурса на Сиела за Нов български роман!

 

„След 10-ти ноември съдбата на Вяра, дете на генерал от бившите репресивни служби, и нейните две дъщери близначки, е низ от възходи и падения. Злото има различни лица и проявления, умее да се притаява и прикрива, но истинските стойности, които дават смисъл на всяко осъзнато съществувание, са изконни и общочовешки, неподвластни на исторически и културни наслоявания, национални,  икономически  и идеологически различия. Художествено достоверен и динамичен, нагнетявайки напрежение до самия край, романът е майсторски поднесен с премерено чувство за хумор и ирония, образен език и запомнящи се герои.“

Петър Делчев

 

„Докато дишам“ има няколко силни страни:

Разсмива те често, разплаква те – на мен ми се случи 2-3 пъти, дава ти усещането, че си на кино – все едно не полагаш усилия да четеш, – просто гледаш филма и ти е интересно до края.

Има и една слаба страна:

Никакъв шанс да пуснеш книгата. Ако имаш работа и мислиш да четеш вечер за приспиване или в метрото, докато отиваш някъде – забрави. Ако захващаш този роман, знай, че се сдобиваш с недовършени задачи, с пропуснати повиквания и с едно голямо съжаление, когато стигнеш края. Влизаш във филма, ставаш част от героите, имаш чувството, че ги познаваш добре, че си бил на местата, които те обитават. Бях част от журито на анонимния конкурс на Сиела за нов роман. Ето първите ми записки:

„Според мен авторът е мъж, на средна възраст, с богата обща култура, много добре знае за какво пише, стилът е безупречен, не ме издразни нито едно изречение, а аз съм капризен читател.“

Оказах се ясновидка в това свое четене, интересно ми е да видя дали ще се сбъдне и другата ми записка:

„Докато дишам“ ще бъде хит на книжния пазар“.

Ваня Щерева

Реклами

One thought on “„В конфликт между поколенията изходът е предварително известен – децата просто са по-жестоки“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: