„къде ще сравняваш ти мъжкото можене с женското искане…“

Из сборника с разкази „Всичките дни“ на Георги Томов, издателство Сиела.

Онези обувки

Виж сега, моето момиче, знам ги аз всичките вицове за свекърви, да не мислиш! Но ще ти кажа и друго – не е лесно да си свекърва. Моята не можех да я дишам. Защо? – ще ме попиташ. Защото не я разбирах, затова. Трябваше синът ми да се зажени, та да се замисля аз каква свекърва искам да бъда, и чак тогава да си дам сметка колко умна е била!

Когато навремето купувахме апартамента, мама специално дойде от село „да помага“ при избора, пък и да види как ще се „наредим“. Като си била давала спестяванията, барем да знаела за какво ще идат. Тия пари свекърът, Господ да го прости, лев по лев ги беше изкарал, пребиваше се от работа и на държавно, и на частно, ама на̀ – нейни били. Е, то верно, че от нея зависеше, защото той без разрешение носа си не смееше да издуха, камо ли някой лев да похарчи. Тя и моя Стоян така го беше дресирала и в началото това много ме дразнеше, но след някоя и друга годинка й бях благодарна.

Цъфна мама в града и като отсече – първи етаж, та първи етаж. „Нямам аз вера на техники – на асансьоре се не качвам!“ Че кой те кара тебе да се качваш на асансьор?! „Човек не може все да е млад, как ше се катерат тиа стъпала?“ – мърмори, докато се мъкне с нас по огледи. А така! Иска, значи, като остарее, да се довлече при нас, на моите ръце да легне. И да имало тераса към улицата. Ми да – да гледа кой минава. Бабите на село чучват пред портите на плетки и клюки, а тя тук барем от балкона свят да вижда. Че ще ми крадат прането, че ще ме е страх да спя на отворен прозорец – кой го е грижа? Само и само мир да е – съгласих се. Обаче почна и за обзавеждането да се меси – това не може, онова не става, каква е тази светлозелена секция – на нищо не прилича, виж тъмничката колко е по-добра, пък и цената… Викам на моя: Аз повече не ти трябвам, имаш си консултант. Как да е, някак си изтърпях, без да се изпокараме, но като започна да наставлява Стоян колко нависоко да монтира простора на терасата – не издържах.

Мамо – викам, – аз ли ще простирам или синът ти? Като гледам, трябва всеки път на обувки с висок ток да се качвам.“

„Ми имаш си, на онези какво им е? – устните й – то нейните устни ли са, тънки като солети – се счупиха в ехидна усмивка.

Онези обувки бяха с дванайсет сантиметра ток и три сантиметра платформа. Лилави, лачени, с панделка и червена подметка – италиански. Подарък от вуйчо за абитуриентската, той щото международен шофьор. Сутринта след бала с моя Стоян отидохме направо у тях и… мамо, тате, ще се женим. Майка му се втрещи! „Ха преспете – просъска, – утре на трезва глава ще говорим. Какво утре – подсмихва се баща му, – то вече е утре, да целуват ръка и готово! Оная така го изгледа, че човечецът изгуби и говор, и картина. Ти – вика му – направи кафе и ме чакай в кухнята. Момичето да ляга в стаята на Стоян, той – в нашата. Набързо ни нареди.

Легнах си с роклята, само обувките свалих, че ми се бяха покривили краката. Сън не ме лови, нали бях на чуждо място. Поне грима да бях изтрила, сигурно приличам на вампир – мина ми през ума. Надникнах предпазливо в коридора – от една открехната врата се носи похъркването на кандидат-жениха, откъм кухнята се чува тих говор. Нададох ухо.

„Ти – фучи бъдещата ми свекърва – какво се месиш? Да целували ръка и хайде – хаирлия! Така стават тези работи! Да питам аз майка й знае ли къде е дъщеря й? И редно ли е според нея младо момиче по чужди хора да преспива?“

„Стига де – мрънка свекърът, – какво пък толкоз съм казал? Редовно е момичето, знаем се.“

„Редовно, ама се качило на тия курвенски кокили, като некаква градска разтурия!“

Така стиснах юмруци, че маникюрът замина. Много добре знаеше змията, че без тия обувки щяхме да сме хептен смешна двойка с оня дългуч – сина й! Щото аз съм миньонче, а той два метра гони… Та така за онези обувки.

Меря простора на око, меря свекървата, отвътре ми ври и кипи, но повтарям любезно:

Майко, аз ще простирам, не Стоян. Защо да е толкоз висок просторът?“

„Ми като простираш, дъще, губерите да не метат мозайката“ – казва спокойно.

Знаеше, вещицата, че мечтая всичко да е ново и купешко и селски простотии не ща в къщата си. Губери! Вълнени! По два тона единият! Ама тя лично ги била тъкала! На сватбата само дето не пометнах. Застанали сме със Стоян на портата, сложили сме ръце на раменете си, а тя трупа отгоре ни, трупа – губери, одеяла, покривки, кувертюри… Разгъва ги първо, та да се видят добре от публиката, а то цяло село се събрало. „Дарове за младото семейство от свекървата! Че на булката чеизът в две бохчи и една кутия за обувки се събира…“ – уж се шегува. А нали сме като Крачун и Малчо, тя цялата тежест върху ми пада. Музиката пищи, повдига ми се, моят се хили като тиква, мене ме гледа гузно, но на майка си дума не смее да гъкне… Час и половина!

Монтира Стоян въжетата по акъла на майка си, излизам да простра и направо ми се приревава. Едно от това, че едвам стигам, друго – от яд. Даже от яд повече, защото вещицата седнала в кухнята и ми гледа сеира. Детско столѐ имахме, от онези, малките, качвам се, слизам, качвам се, слизам, ще залитна да се прѐтрепа. Детето малко, всеки ден пера, как ще я карам занапред, не знам.

„Булка, що се мъчиш?“

„Ми… майко, ти как мислиш, що се мъча?“

„Не се мъчи с това столѐ, беля ще направиш. Я верно, къде са ония обувки от бала?“

Мислех, че ме поднася, а тя – напълно сериозна. Ама и аз курназ – верно ги извадих и си ги обух. Нищо не й казвам, пръхтя и пъшкам, все едно хич полза няма от тия „кокили“ – няма да й правя евала.

И от тогава – двайсет и пет години – зиме и лете – простирам с „курвенските“ обувки. Двайсет и пет години, през ден, през два – и хайде на терасата за по десетина минути. И всеки миг от тези минути са били за мене удоволствие. Понякога нарочно събирах из къщата де що видя дрехи – да ги изпера. А губерите така и никога не прострях – щом си замина невестулката на село, и първата ми работа беше да ги сваля в мазето. На другия ден пак простирам, качена на онези обувки, и моят вика – жена, да ти сваля по-ниско въжетата, гледам мъчиш се. Не ме мисли, мъжо, за мъки жената е родена. Е, ама нали губерите…? Те и чаршафите са бая длъжки, добре си е така. Как да му кажа истината? То цялата истина баш и аз още не я знаех.

Синът завърши гимназия, замина да учи в София, със Стоян си останахме двамката. И да ти кажа, беше попрестанал да ме забелязва като жена, ама кога простирах, винаги се мераклисваше. Гледах поне по една пералня на седмица да пускам, щото от неуважена жена семеен уют не чакай. Това свекървата ми го каза преди години – бяхме на село да й оставим детето за лятото. Трябва да е чула през нощта как моичкият ме мъчи на спалнята, ама аз не му давам. Е, как да му дам – жега, прозорецът отворен, пружината скърца… На сутринта мъжете отидоха на работа, а ние със свекървата седнахме да пием кафе под петровката.

„Ти – вика – на мъжо си нема да отказваш. Един мъж не му ли земеш силата до̀ма, ще си го търсиш по махалата. За жената е важно да е уважена, от неуважена жена семеен уют не чекай.“

Щях да се задавя, остави темата на разговора, ама това „неуважена“… Много ми се видя смешно, но думите й се загнездиха в главата и проблеми със семейния уют никога не съм имала.

Миналата година Стоян прекара инфаркт, прескочи трапа, но… с мераците – до там. Свекървата дойде да го види, точно го бяха изписали от болницата. Не пожела да поостане, цяла стая свободна, но дори да преспи нямало как, стоката… Изпращах я на автогарата, чакахме автобуса за село, тя ми хвана ръката:

„Ти, дъще, сега няма да го тормозиш, трябва му спокойствие, пък като се пооправи…“

„О, майко, нищо няма да го карам, кеф му да си лежи, кеф му да се разхожда.“

„То… това добре, ама вечер си лягай в другата стая. И да ти кажа, след тоя инфаркт май е по-добре и занапред отделно да спите – да не вземе да го повтори. Мъжете не са държеливи като нас, къде ще сравняваш ти мъжкото можене с женското искане. Живото продължава, живото си сака неговото, нема как свето да се запре, но идва време отстрани да му се радваме.“

Мълчим неловко, по едно време, тъкмо да се качи в автобуса, дъртата лисица ме пита, уж между другото, все така ли с онези обувки простирам. Кимнах, ама тогава изобщо не ми дойде наум каква е връзката. То, помислих си, и преди инфаркта на Стоян… в тази плоскост нещата не бяха баш розови. Не на токчета, гола да бях простирала – се тая, но… каквото-такова. Но, да ти кажа честно, аз на тия обувки се подмладявам, ако щеш вярвай! Подмладявам се, бе, като се кача на пустите „кокили курвенски“. Как па не мръднаха за толкова години – вносна стока, качествена. А се оказа, че и публика имам. И как няма – на тез токчета дупето ми изхвърча като на негърка, за равновесие навирвам циците… стой, та гледай! И хората гледат. Един ден, както си простирам, вдигам глава и какво да видя – по балконите на отсрещния блок няколко мъже уж пушат, а лигите им текат като на английски булдози. Тогава ми светна, че при онзи киликандзер – свекървата – нищо не е случайно!

Моят, да чукна на дърво, се оправи бързо. Дори на работа тръгна след няколко месеца. Но спяхме отделно. Иначе всичко е както преди, обаче види ли ме с онези обувки, тутакси отива в хола да гледа телевизия.

Миналата неделя си ходихме, свекървата нещо легнала болна. Свекърът се спомина преди няколко години, ние още тогава искахме да я приберем в града, но тя отказа. Остана на село – кокошчици, градинка – на кого да ги остави. Напоследък бая клекна, та спря да се бъхти. Чопли там, колкото да има за нея си нещо да откъсне, некоя манджичка да си сготви. Обядвахме, Стоян излезе из селото, аз шетам по двора. Излезе и тя на въздух. Поседя, помърмори, ама се заоблачи и се прибра. След малко надникнах – полегнала на миндерчето и притихнала. Сви ме под лъжичката! Влязох, доближих ухо – очите й затворени – изтръпнах. Наведох се над нея – диша. Заспала, милата. Отдъхнах си, не можах да се сдържа и леко я целунах по сбръчканото чело. После донесох едно одеяло и внимателно я завих. Докато на пръсти пресичах стаята, имах чувството, че е вперила очи в гърба ми. На прага се обърнах и я погледнах – сгрешила съм, спи си жената точно както я оставих преди малко. Само дето на устните й се бе появила усмивка, трошлива като солета.

Да ти кажа, снахо, вицовете и за свекървите, и за тъщите – все са пиперлии. Но тези за тъщите мъжете ги измислят, та пиперът идва леко пикантен, а за свекървите – лют, лют – женска направа. Хайде сега да допием кафетата и да влезем в магазина отсреща, че да видиш какви обувки съм ти харесала. Нищо че си височка.“

 

 

Из разказа „Онези обувки“ от сборника „Всичките дни“ на Георги Томов, издателство Сиела.

Още откъси от сборника:

“Правиш ли разлика между “изневяра” и “връзка”?…”

 

„Провидението е решило да сложи в ръцете ви точно тази книга. Точно сега, в този момент, който знам от собствен опит, че няма да можете да забравите. Отворете страниците й внимателно. Не бързайте. Отпуснете мускулите на всеки предразсъдък. Вдигнете всяка бариера. Разрушете стените на всяка конвенция. Позволете и да проговори точно на вас. Да ви усети. Да ви даде думите си. Ако успеете, тя ще остане ваша завинаги. Има шепа хора на този свят, на които е връчена особена отговорност облечена в дрехите на рядка дарба. Отговорността да разкажат света в който съществуваме така, че да ни помогнат да открием собственото си място в него. Георги Томов е един от тези хора. Невъзможно е да устоите на героите му и зашеметяващо разнородните фабули, които обитават. Невъзможно е да не бъдете пленени от палитрата му. Невъзможно е да не се възхитите на въображението му. Невъзможно е да не бъдете разтърсени, разплакани, разсмяни и разтворени в собствените си мисли, при това в рамките на един и същи разказ. Едно от многото изумителни неща в този сборник на живота е завидната лекота с която авторът е  намерил начин не само да проговори чрез героите си, но и да позволи на тях да проговорят чрез него. Между тези корици, ще откриете нещо много, много ценно…и то не само на нашия литературен небосклон. Да, така е – в ръцете си държите особена книга. Точно по този начин, по който аз я държах за пръв път в една дълга, зимна нощ. И когато на сутринта полузамаян погълнах последната дума си дадох сметка, че не аз съм разтворил страниците, а тя моите…И ще продължава да ме чете до края на дните ми…Всичките дни.

Иво Иванов, автор на „Кривата на щастието”

 

„Мъжки, стегнати, логични, разказите на Георги Томов са като уютна сграда – има място за всичко и достатъчно пространство за теб. Тя е построена без излишества, населена е с непресторени хора, обзаведена е с интересни истории, украсена е с истински чувства – за теб остава само да се нанесеш.

Веселина Седларска, журналист и автор на „Сънувах Мисисипи” и „Пасажерите на Ной”

 

„Георги Томов е едновременно писател, който умее да разказва и разказвач, който умее да пише. Колкото и странно да е, тези две дарби рядко се срещат на едно място. А когато към тях се прибави и факта, че е интелигентен и страстен читател – това го прави не просто автор, а добър приятел, на когото можете да се доверите. Приятно четене!

Захари Карабашлиев, автор на „18% сиво” и  „Кратка история на самолета”

Реклами

One thought on “„къде ще сравняваш ти мъжкото можене с женското искане…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: