“Следваше го „ЗИС“-ът с предния капак надолу и опашка от бял прах — същинска амфетаминова комета, дявол да го вземе!”
Из романа “Макбет” на Ю Несбьо, издателство Емас.
“Чайка прелетя през тишината. От безоблачното нощно небе над Файф грееше луна. Долу фиордът блестеше сребристо. В западната му част като грамаден крепостен зид към висините се издигаше черна планина със стръмни, почти отвесни зъбери. Навремето на билото й, от страната на слънчевия Файф, монашески орден поставил голям християнски кръст. Планината обаче скриваше частично долното отвесно рамо на кръста от погледа на жителите на мрачния град в ниското и за тях то изглеждаше по-късо от горното. Ето защо те виждаха не християнско разпятие, а кръст, обърнат на сто и осемдесет градуса. Странично от планината — подобно на подвижен мост над крепостен ров — се извисяваше на деветдесет метра в най-високата си част внушителен железен мост с дължина триста и шейсет метра. Мостът „Кенет“ или Новия мост, както беше по-известен. Старият — скромен, но по-издържан естетически — се намираше по-навътре във фиорда и ако мине по него, човек си удължаваше пътя.
В средата на Новия мост стърчеше грозна мраморна мъжка фигура — паметник на бившия директор на полицията Кенет, издигнат приживе по негово нареждане. Статуята се намираше на самата границата на града, защото съседната административна област не склони да отстъпи безплатно и сантиметър от територията си, за да бъде увековечена паметта на този негодник. Скулпторът се съобрази с изискването на Кенет да акцентира върху визионерското начало у него и го изобрази в традиционната за такива случаи поза с поглед, устремен към далечни хоризонти, ала подчерта и необичайно масивната долна челюст и внушително дебелия врат на полицейския началник — нещо, от което и най-добронамереният творец не би могъл да се въздържи.
Чайката размаха енергично крила, за да набере височина. Надяваше се на по-богат улов по крайбрежието оттатък планината, а това означаваше да прелети през невидимата граница, бележеща коренна промяна в атмосферните условия. От хубавото да се озове в лошото. За хора, тръгнали към мястото, набелязано от чайката, имаше двукилометров тунел, просичащ планината встрани от Новия мост. Планина и своеобразна преграда, високо ценена от околните. В съседните области наричаха тунела дебело черво, защото единият му край напомнял ректум. Чайката се увери в основателното сравнение. Прелетя над върха на планината и от свят на кротка хармония попадна под леденостуден мръсен душ, който се сипеше върху зловонния град в ниското. И сякаш в израз на презрение тя се изцвъка, после продължи да лети, брулена и разклащана от поривите на вятъра.
Курешката падна върху навес. Върху пейката отдолу се бе свило разтреперано мършаво момче. Табела отстрани твърдеше, че тук има автобусна спирка, но момчето силно се съмняваше. През последните години закриха голям брой автобусни линии. Заради намаляващото население, мотивира се кметът, идиотът му с идиот. Момчето обаче трябваше непременно да се добере до Централната гара, за да си набави адска смес. Дрогата, която му пробутаха ония рокери, се оказа пълен боклук — съдържаше повече пудра захар и картофено брашно отколкото амфетамин.
Мокрият мазен асфалт блещукаше под няколкото оцелели улични фенера, а дъждовната вода се събираше в локви по разнебитеното шосе, извеждащо от града. Досега цареше тишина. Не се бе мяркал нито един автомобил. Чуваше се само трополенето на дъжда. Неочаквано момчето чу звук — нещо подобно на тихо гърголене.
Вдигна глава. Дръпна ластика на превръзката: докато беше спал, се беше изхлузила от кухата очна орбита върху здравото му око. Ако се появи автомобил, дали да не махне да го качат на автостоп до центъра?
Уви, звукът идваше от града. Кола с такъв курс няма да му свърши работа.
Момчето пак се сви на кравайче върху пейката.
Гърголенето прерасна в рев. Мързеше го да се помести, пък и бездруго си беше мокър до кости. Затова само закри глава с ръце. Камионът мина и обля навеса с пръски кална вода.
Момчето продължи да лежи. Поразмишлява над живота и накрая стигна до извода, че е по-добре да не се напъва.
Отново се чу звук от двигател. Дали пък този път няма да му провърви?
С мъка се надигна и погледна. Уви, и тази кола идваше от града. И тя се движеше бързо. Момчето се вторачи в приближаващите се фарове. И мисълта се появи сама: една крачка по-навътре в уличното платно и ще се отърве от всички проблеми.
Колата мина покрай него, без да улучи локва. Черен форд „Транзит“. Полицейска кола с три ченгета вътре. И да пътуваха в обратната посока, не би се качил при тях.
— Ето го отпред — посочи Банко. — Дай газ, Ангъс!
— По какво го позна? — попита Улафсон и се наведе между предните седалки на форда.
— По дизеловия пушек — обясни Банко. — Нищо чудно защо в Съветския съюз има петролна криза. Ангъс, залепи се за задницата им, за да ни видят в огледалото.
Младежът продължи със същата скорост, а черният облак от изгорели газове постепенно обви и форда. Банко свали прозореца и опря винтовката о дясното огледало. Разкашля се.
— Приближи ги странично!
Ангъс натисна газта и се изнесе вляво. „Транзитът“ се изравни с пръхтящия, пъшкащ камион.
От прозореца му блъвна кълбо дим. Огледалото под цевта на Банко се пръсна на парчета.
— Добре, вече ни видяха — установи доволно той. — Пак мини зад камиона.
Дъждът внезапно спря и мракът наоколо се сгъсти. Навлязоха в тунел. Асфалтът и черните, грубо одялани скали поглъщаха белите конуси от фаровете им и те виждаха само задните светлини на камиона.
— Какво ще правим? — попита Ангъс. — След тунела започва мостът, а минат ли средата…
— Знам — прекъсна го Банко и вдигна винтовката.
След статуята излизаха в междуградско пространство.
Тяхната юрисдикция се простираше дотам. Следователно трябваше да преустановят гонката. На теория можеха, разбира се, да продължат. Няколко пъти амбициозни, ревностни полицаи от „Наркотици“ — истинска рядкост — бяха залавяли наркотрафиканти извън територията на града. Впоследствие дела с потенциала да вкарат знакови фигури от подземния свят зад решетките пропадаха в съда, а самите полицаи се налагаше да отговарят за превишени служебна права. Винтовката „Ремингтон“ в ръката на Банко подскочи от силния откат.
— В целта — доложи той.
Отпред в тунела камионът започна да лъкатуши. От едната задна гума се разхвърчаха парченца.
— Мислиш си, че камионът ти има тежък волан? Още нищо не си видял! — закани се Банко, зареди и пак се прицели — този път в другата задна гума. — Увеличи малко дистанцията, Ангъс — има риск да се забият в стените.
— Банко! — чу се от задната седалка.
— Улафсон? — Банко започна леко да натиска спусъка.
— Насрещен автомобил.
— Опа.
Банко вдигна бузата си от приклада, а Ангъс наби спирачки.
Пред тях „ЗИС“-ът се лашкаше наляво-надясно и ту откриваше, ту затулваше фаровете на колата, задаваща се в отсрещното платно. Банко чу клаксона — отчаян писък на лек автомобил, който вижда как срещу него се носи камион и знае, че е твърде късно да предотврати сблъсъка.
— Господи… — изфъфли шепнешком Улафсон.
Воят на клаксона се усили.
После ги заслепи ярко лумнала светлина.
Банко машинално погледна настрани и за миг зърна задната седалка на купето, бузата на заспало дете, опряна в стъклото.
После колата изчезна и стихващият вой на клаксона прозвуча като разочарован стон на публика с измамени очаквания.
— По-бързо — подкани Банко. — След малко сме на моста.
Ангъс настъпи газта и пак навлязоха в черния облак пушек.
— Дръж прав курс — поиска Банко. — Недей да кривиш…
В същия миг брезентът отзад на камиона се отдръпна и предните фарове на форда осветиха товарна каросерия, натъпкана с найлонови пликчета бял прах. Прозорецът между товарната каросерия и шофьорската кабина беше счупен. А от грамадата пликчета стърчеше дуло на пушка.
— Ангъс…
Чу се кратък изстрел, Банко зърна пламъка от дулото, предното стъкло на форда побеля и се разсипа на парчета.
— Ангъс!
Младокът, схванал идеята, рязко завъртя волана надясно. После наляво. Гумите изскърцаха пронизително, куршумите свиреха — огнебълващото дуло се опитваше да следва маневрите им.
— Проклятие! — изкрещя Банко и стреля в здравата задна гума, но куршумът рикошира в калника и оттам изхвръкнаха искри.
Излязоха от тунела и поеха по моста.
— Гръмни го с пушката, Улафсон! — изрева Банко. — Веднага!
През строшеното предно стъкло дъждът се лееше като из ведро. Банко се отмести, та Улафсон да опре пушката си върху облегалката на седалката му. Дулото се подаде над рамото на Банко, но пак изчезна, след като се чу шляпване като при удар на чукче по пържола. Банко се извърна към задната седалка. Улафсон се беше сгърчил с обронена напред глава и дупка в гърдите. Сиви парчета дунапрен се разхвърчаха, когато следващият куршум прониза облегалката на Банко, излезе отзад и се заби в седалката на Улафсон. „Ездачът“ от камиона вече имаше видимост за пряк обстрел. С едно непрекъснато движение Банко издърпа пушката от ръцете на Улафсон, обърна се напред, прицели се и откри огън през предното стъкло. В товарната каросерия се вдигнаха облаци бял прах. Банко захвърли пушката на Улафсон и грабна винтовката. През плътната бяла пелена стрелецът от камиона нямаше как да види нищо, но от мрака отпред изплува осветената от прожектори мраморна статуя на Кенет — същински нежелан призрак. Банко се прицели в задната гума и стреля.
Улучи.
Камионът пред тях започна да се движи на зигзаг, едната предна гума опря в бордюра, „ЗИС“-ът се качи на тротоара и се удари странично в армираната ограда. Стържене на метал в метал заглуши рева на двигателя. Невероятно, но шофьорът съумя да върне тежкото возило на шосето.
— Само да не минат шибаната граница! — изкрещя Банко.
Настилката одра и последното парче гума от каплата и към нощното небе лумнаха рой искри. „ЗИС“-ът се лашна рязко напред, шофьорът отчаяно се опита да го овладее, ала този път не му провървя. Камионът се завъртя, застана напречно на шосето и поднесе по асфалта. Намираше се на самата граница на града, когато гумите захапаха и понесоха возилото към статуята. Дванайсет тона съветско военноинженерно изкуство се врязаха точно под пояса на директора Кенет, разтрошиха цокъла, повлякоха статуята и десет метра от стоманената ограда и полетяха над мантинелата. Ангъс спря форда и във внезапната тишина Банко видя как директорът Кенет лети под лунната светлина, въртейки се около долната си челюст. Следваше го „ЗИС“-ът с предния капак надолу и опашка от бял прах — същинска амфетаминова комета, дявол да го вземе!
— Божичко… — прошепна полицаят.
Мина цяла вечност, преди статуята и возилото да паднат във водата. За миг тя побеля. Плясъкът стигна до Банко с леко закъснение.
После отново се възцари тишина.”
Из романа “Макбет” на Ю Несбьо, издателство Емас. Превод – Ева Кънева.
Още откъси от романа:
От световнопризнатия криминален автор Ю Несбьо, чиито романи са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 40 милиона екземпляра.
70-те години на миналия век. На фона на западнал, дъждовен индустриален град полицията ожесточено се бори със задълбочаващ се проблем с наркотиците. Началникът на силите на реда Дънкан е идеалист и визионер, мечта за жителите и кошмар за престъпниците. А зад търговията, разяждаща града, стоят двама наркобарони – единият, Хеката, е майстор на задкулисното дирижиране и връзките му се простират до най-високите етажи на властта.
В центъра на плана на Хеката стои системното, коварно манипулиране на инспектор Макбет – началникът на Спецотряда, уважаван, успял мъж, но със склонност към насилие и параноични състояния…
„Макбет“ е част от мащабния проект на издателство „Хогарт“, в който прочути писатели пресъздават вечните произведения на Уилям Шекспир през уникалната си авторска призма. Верен на криминалния жанр, Несбьо майсторски вплита основните теми на 400-годишната Шекспирова драма в съвременна история за любов, вина и политическа амбиция, за алчност и предателство, изследваща най-тъмните ъгли на човешката природа и стремежите на престъпното съзнание.
„С тази адаптация Несбьо е постигнал точно целта: Неговият Макбет е човекът, тръгнал към върховете, постигайки всичко със сила, докато някой не се изправи срещу него…“, Ди Цайт
