„Качих се на самолета със свръхбагаж тъга…“

Из романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

Тъгата прави костите чупливи

Отидох във Финландия най-вече заради баща ми. Ползвах любезната покана за един литературен фестивал. Бях близък с тази страна от дете, без да съм бил там. Баща ми беше ходил там по случайност, първата му и май единствена чужбина тогава. Финландия, така да се каже, живееше в нашия хол – шест финландски чаши от здраво бледозелено стъкло, които вадехме за гости. Тяхното слагане на масата винаги отключваше разказа на баща ми. За нас беше като приказка., северна сага и приключенски роман едновременно. Как им дали само по пет долара, как нелегално всеки пренасял бутилка коняк или водка, как после, с целия страх и срам, разменил бутилката за чашите, от които пием сега, за един финландски пепелник, който също стоеше на масата, и плат за рокля на майка ми. Тук майка ми донасяше роклята от гардероба, ярка и цветна, на големи увяхващи рози, и всички цъкаха. Финландия беше страната на моето детство, доближаваща се най-много до митичната държава, наречена Чужбина. Държавата на баща ми. На бащите.

Случи се така, че моето посещение и посвещение във Финландия трябваше да стане точно 30 години по-късно, когато вече бях станал на свой ред баща. И в същата седмица, когато излязоха резултатите на едно уж невинно изследване на баща ми. В първия момент реших да откажа пътуването, после си помислих, че то не идва случайно в този момент, че има предопределение и едва ли не с това пътуване ще се отключат някакви оздравителни процеси.

Качих се на самолета със свръхбагаж тъга. Беше средата на юни, безкрайните бели нощи. Пребивавах в някаква особена меланхолия. Това не беше страната, която си бях представял. Стори ми се остаряла от времето на моето детство. Вървях по улиците на Хелзинки, но не бях съвсем тук. дъщеря ми току-що се беше родила, а баща ми току-що бе научил страшната диагноза. Когато той е вървял по тези улици, е бил на 25, аз бях вече на 39. Никога нямаше да постигна неговото око за света, вече бях пропътувал доста страни, сетивата привикват, окото само регистрира, усещането за дежа вю се трупа.

И една вечер тялото ми не издържа.

 

Има много знаци в това да се счупиш в една страна, която цял живот си съчинявал.

 

След полунощ, някъде по обяд… Еднакво светло-тъмно е. В сумрака на стаята се опитвам да разбера кое време на денонощието е и къде ми е тялото. Никакъв усет и за двете. Усещам се лек, на около метър над леглото, нищо не ме боли, това или е раят, или… Това или са сестри, или ангели. Говорят неразбираем език – райски или фински? Нямам никакво усещане за тяло, би било прекрасно, ако не е малко притеснително. Обръщам с мъка главата си наляво и виждам банката с течност, която се излива в ръката ми. Ясно, в рая няма системи. Последният ми спомен е, че кара колелото, което взех под наем, мисля си някакви неща, после става много светло срещу мен, оказал съм се в насрещното платно, свивам рязко да се върна в моето, после звук от спирачки, после… стаята.

Постепенно идвам в съзнание. Дежурната сестра влиза периодично със спринцовка си единствената дума на английски, но достатъчно ясна – Пейнкилър! Спира за миг на вратата, обявява „Пейнкилър“, сякаш ще влезе някой много важен господин, изкарва въздуха от илата и забива спринцовката някъде в отсъстващото ми тяло. опитвам се да обясня на моя счупен английски, че нищо не ме боли. Но тя клати глава и казва нещо, което аз не разбирам, на своя муминтролски.

 

Тъгата прави костите чупливи…

 

Имам почти кинематографичен спомен, докато ме водят към операционната. Лежа на подвижната носилка и дългите неонови лампи над главата ми рамкират кадри от празна кинолента. Мисля си, че ако носилката се носи със скорост 24 кадъра в секунда, това ще задвижи някакъв филм, който сега е невидим за мен. Коридорът е пуст и леко кънти. Минаваме през етаж, на който има малко кафене. Майка в болничен халат и три момиченца, които бащата явно е довел на свиждане, ядат торта и пият сок. Спомням си всяко движение в забавен каданс. Сигурно изглеждам страшно, с вдигнатия крак, леко подгизналия бинт, системата. Трите момиченца спират да бъбрят, чувам звука от пуснатите вилички в чинийките, и невинно обръщат глава към мен, докато преминавам. Опитвам се да се усмихна, три момиченца с розови блузи, сламките, сока, лекото им състрадание, примесено с любопитство и малко страх… Майката им казва нещо и трите възпитано, макар и с неудоволствие, отвръщат глава от количката с преминаващото бинтовано нещо. Държа този кадър в главата си, докато упойката ме превзема. Човек не знае кое ще е последното, което ще му се яви, преди да прекрачи…“

 

Из романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“А може би точно това е наказанието. Да живееш толкова дълго и всеки ден до теб да е онова дете. Изоставеното…”

“Паметта й е скрин, мога да усетя как отваря отдавна заключени чекмеджета…”

 

Из българските отзиви за ФИЗИКА НА ТЪГАТА:

„Господинов е всеки и във всеки от своите „герои“, гледайки в упор века и историята през техните очи…“

Георги Каприев, в. Култура

 

„С „Естествен роман“ и останалите си текстове Господинов създаде публика и формира вкус. „Физика на тъгата“ е 100% Георги Господинов и същевременно нещо повече. (…) Тъгата на Господинов е копнежът по изгубената цялост – цената, която сме заплатили, за да станем това, което сме.“

Бойко Пенчев, в. Капитал

 

„Мощен авторски глас, поразително въображение, мяра и стил.“

Ани Бурова, Литературен вестник

 

„Физика на тъгата“ увлича, трепти, стопля, т.е предизвиква силно кинетично раздвижване на „частиците прах, от които сме направени“. Роман, който се обръща и те поглежда в лицето. И разбираш, че те е прочел.“

Юлия Роне, „Аз чета“

 

„Убеден съм, че „Физика на тъгата“ ще се превърне в бестселър. И не само у нас. Внушението му е феноменално.“

Иван Теофилов, Литературното събитие на 2011, Литературен вестник

 

„Аз четях Георги Господинов, докато той четеше мен… Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано.“

Марин Бодаков, в. Култура

 

***

 

Аз сме. Едно момче говори – от подземния лабиринт на Минотавъра, от мазе в края на Войната, от приземна квартира през 1970-80-те, от старо бомбоубежище утре.

Роман за емпатията и нейното чезнене, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои.

Роман с преплитащи се коридори, отклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради онзи, който има да идва – постапокалиптичен читател, бог или охлюв.

 

***

 

Книгата е носител на следните награди:

– Международната Награда „Ян Михалски“, 2016 г.

– Национална награда за най-добър български роман, 2013

– Национална награда за литература „Христо Г. Данов“, 2012

– Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата, раздел „Литература“, 2012

– Награда „Цветето на Хеликон“ за най-продавана българска книга, 2012

 

Финалист е на 7 международни отличия в Германия, Италия и САЩ, между които приза за най-добра преводна книга в САЩ, наградата на Американския ПЕН за преводна книга, италианската Премио Стрега Еуропео, немската Брюке Берлин и др., в чийто номинации за първи път влиза български автор. Романът е обявен от италианската критика за една от трите най-важни книги, излезли през 2013 г. там. Посочван е сред най-добрите романи на годината в Швейцария, САЩ, Германия и Холандия.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: