“Беше твърде късно да променяме нещо и се налагаше да рискуваме…”

Из документалния роман “Архивът на Стиг Ларшон” на Ян Стокласа, издателство Сиела.

“ЯКОБ И ЛИДА

„Ландветер“* и Хедестад, юли 2017 г.

Лида излезе от терминала. Още преди да стигне до мен, вече беше успяла да запали цигара.

– Просто трябва да разредя малко свежия въздух – каза тя на английски, докато вървяхме към волвото ми, което бях оставил на паркинга за кратък престой.

– Значи това е Гьотеборг? Прилича на всяко друго дъждовно летище.

Тя седна на предната седалка, очаквайки да прибера нещата ѝ в багажника.

Централноевропейските ѝ корени си проличаха в това как прие за съвсем естествено, че аз ще се погрижа за багажа, но поне бе изгасила цигарата си, преди да се качи в колата.

– Якоб се е преместил от Бурос в Хедестад, изолирано градче, обградено от две малки планини, поле и много гори – казах аз, когато се настаних зад волана. – Пътят дотам ще отнеме около час.

– Гьотеборг, Бурос, Хедестад. Same, same, but different** – каза Лида, преди да заспи, облегнала глава на предпазния колан.

Отбихме от магистрала 40 и тръгнахме по криволичещ горски път. Лида се въртеше леко насън, когато завоите станеха твърде остри.

Бяха минали три години, откакто Лида се свърза с Якоб по Фейсбук и ми прати писмата му. След това изгубихме връзка. Лида търсеше следващия вълнуващ проект в Прага, а аз мислех, че сме приключили, защото очаквах полицията да реагира на сигнала ми, което така и не се случи. Но таймингът е всичко. Когато най-накрая реших, че мога и искам да осъществя инфилтрацията, знаех, че за целта се нуждая от помощта на Лида. Случи се така, че я потърсих тъкмо когато се беше върнала в Чехия след двегодишен престои в САЩ и разбита връзка. Прие да дойде в Швеция и да се срещне с Якоб. И не изглеждаше особено притеснена от рисковете.

– Защо се съгласи, когато ти се обадих? – попитах я.

– Винаги казвам да, когато нещо ми се струва вълнуващо – каза тя и продължи: – Винаги съм се нагаждала независимо с кого съм или къде съм, но никога не съм успявала да създам нещо трайно. Имам чувството, че досега съм чакала този проект. Ако успея да изкопча истината, тя може да се окаже отговорът, който толкова много хора искат да получат вече три десетилетия.

Лида ми обясни простичко това, което се чудех – защо беше решила да дойде тук и да се види с Якоб Теделин, въпреки че начинанието можеше да бъде опасно. Но истината рядко е проста и продължавах да се питам защо Лида не искаше да ми каже истинското си име и как така познаваше хора, които могат да хакват пощенски акаунти. Може би никога нямаше да разбера. Но ѝ се доверявах и заедно щяхме да направим нещо, подобно на това, което Стиг и Джери бяха правили през 90-те.

Към полунощ пристигнахме в Хедестад. Бях резервирал две стаи на същото място като предния път – хотел „Хедестад“ – и предварително се бях уверил, че при нужда ще можем да удължим престоя си.

Преди да отиде в стаята си, Лида ми даде найлонова торбичка с оборудването, което бе купила по списък, който ѝ бях пратил по-рано. Бяхме се подготвили според план, разделен на три части: техника, логистика и рискове. Оставих оборудването върху бялата ламинирана маса до прозореца в стаята ми. Отвън самотна улична лампа осветяваше големия паркинг, където имаше само шепа коли. За всеки случай дръпнах виненочервеното перде, така че стаята да не се вижда отвън. В торбата, на която пишеше Spyshop CZ, имаше няколко малки кутии, които отворих. За по-малко от десет хиляди крони се бях сдобил с джаджи, на които Стиг би могъл да измисли безброй приложения. Друг, който би им се зарадвал, беше Ебе Карлсон, старият приятел на Палме и Холмѐр, не само заради самата техника, а и заради факта, че оборудването и вносът му бяха напълно законни двайсет години след скандала, уместно наречен „аферата Ебе Карлсон“.

Наредих предметите върху масата и започнах от най-левия. Това беше химикалка с микрофон, който се включваше с плъзгане на клипса. Ако човек я носеше в джоба си, беше достатъчно просто да натисне леко, за да я активизира. Следващата химикалка комбинираше аудио- и видеозапис и се включваше с натискане на горния край. Фалшив ключ за кола пък снимаше видео с резолюция 4К и високо качество на звука. Според Лида най-труден бил изборът на очилата. Моделите на рамките не бяха от най-модерните, а при някои обективът се забелязваше, но в крайна сметка Лида бе избрала съвсем приемлив унисекс модел с невидима леща. За сметка на това батерията имаше ограничен живот. Въпреки че имахме три камери, вече бях осъзнал, че ако срещата се проточи, ще трябва да прибегнем до смартфон, който може да записва няколко часа, и евентуално до двете камери „Гоупро“, които бях донесъл от Стокхолм.

Последната част от оборудването не служеше за записване, но беше не по-малко важна. В една кутийка, малко по-голяма от кибрит, имаше GPS проследяващо устройство. Беше изработено от тъмнозелена пластмаса и имаше само две копчета и червен диод. Отворих дъното и сложих предварително приготвената SIM карта и две батерии АА. Звъннах на номера десет пъти подред, като по този начин програмирах устройството да реагира на моя телефон. После пратих есемес и няколко секунди по-късно получих отговор. Съобщението съдържаше GPS координати и линк. Кликнах на него и се отвори карта на района около хотела. Имаше и геотаг, който показваше къде точно се намира малката кутийка. Единият бутон беше за включване и изключване. На другия пишеше SOS и щом го натиснах, получих още едно съобщение с координати и карта. Устройството не биеше на очи и имаше малко функции, но можеше да се окаже важно. Жизненоважно.

Изрепетирах всички важни етапи от боравенето с различните джаджи, което ми отне известно време, защото имаше само един-два бутона, с които се управляваха всички функции, в това число включване, изключване, запис и прехвърляне на данни. Когато приключих, вече минаваше три часът. Легнах в тясното легло, за да поспя няколко часа.

***

Влакът на приятеля ми Стафан пристигна от Гьотеборг в десет сутринта. Стафан беше спокоен мъж, току-що навършил петдесет години, който водеше тих живот в Копенхаген и чакаше да изникне нещо вълнуващо. Когато му се обадих и го питах дали иска да дойде в Хедестад като подкрепление по време на срещата на Лида с Якоб, той на мига отговори положително.

Със Стафан щяхме да сме в готовност, в случай че стане нещо непредвидено. Надявахме се да можем да предотвратим евентуална неприятна или застрашителна ситуация просто като бързо се появим на мястото. А ако Лида натиснеше SOS бутона на GPS тракера, щяхме незабавно да разберем къде точно да отидем.

Стафан се настани в стаята, като хвърли големия си сак на пода и се излегна в леглото с обувките. Малко по-късно Лида се присъедини към нас. Преговорихме плана и прегледахме оборудването. Започнахме да проумяваме, че си има причина шпионските устройства да са евтини. Правеха висококачествени записи, но боравенето с тях, надеждността им и животът на батериите не бяха на ниво. Обясних на Лида как се ползват. Тя се справяше добре, но нямахме представа какво ще стане в по-напечена ситуация.

Нарочно избрахме петък, защото шабатът започваше от залез-слънце и имаше по-голяма вероятност Якоб да си е вкъщи. Изведнъж се замислих за потенциален проблем, за който трябваше да съм се сетил отдавна.

– В Швеция така и не се стъмва в началото на юли. Какво става с шабата в такъв случай?

– Споко, Ян – каза Лида, която като че ли се чувстваше все по-спокойна, колкото по-напрегната ставаше обстановката. – Проверих. Шабатът започва в 21:45, въпреки че слънцето не залязва.

Тя извади телефона си, за да провери статуса на Якоб. Като част от подготовката Лида бе използвала Фейсбук, за да следи кога Якоб е онлайн, но без да се свързва с него. Както и преди няколко години, той беше активен само в часовете, когато работеха библиотеките, което подсказваше, че продължава да използва компютрите там.

– Онлайн е. Стафан може ли да отиде да провери дали е в библиотеката?

Планът беше Лида да се появи изневиделица, така че на Якоб да му е трудно ѝ да откаже. Далеч по-лесно беше да отпратиш журналист, който се е обадил по телефона или е пратил имейл, отколкото красиво момиче, застанало на прага ти.

Сега Якоб беше онлайн и имахме шанса предварително да разберем дали е в Хедестад, така че изведнъж се наложи да бързаме. На Стафан се падаше да влезе в библиотеката, защото Якоб можеше да ме разпознае от карето със снимката ми в „Свенска Дагбладет“, а искахме да изчакаме с появата на Лида.

Докато вървяхме към библиотеката, показах на Стафан малкото снимки на Якоб, които имах на телефона си, и опитах да го опиша. С Лида седнахме на една пейка до малко езерце с фонтан. Вляво от нас беше кметството, а отвъд фонтана се виждаше входът на библиотеката. И двете сгради бяха двуетажни, с червено-кафяви тухлени фасади и пищни орнаменти, които свидетелстваха за величието на Хедестад през 60-те години. Минаха само няколко минути, преди Стафан да излезе от библиотеката и предпазливо да вдигне палец към нас.

Изправихме се и тръгнахме след него, спазвайки двайсетина метра дистанция. Щом завихме зад един ъгъл, той ни показа две размазани снимки на мъж, седнал пред компютър. Бяха достатъчни, за да разпозная Якоб. Той беше в Хедестад.

Продължихме покрай велоалеята към „Санкт Улофсгатан“ и попаднахме на ресторант „Алфред“. С Лида си взехме обедното предложение, което беше свинско каре с кафяв сос и варени картофи. Стафан си поръчка пица „Сидни“ с допълнително от всичко, което включваше пържени картофи и сос за дюнери. Половин час по-късно се бяхме натъпкали. Станахме, без да допием твърде силното кафе, върнахме се в хотелските си стаи и зачакахме да стане 17:00 часа, когато затваряше библиотеката.

***

Със Стафан усещахме как адреналинът ни се покачва, но Лида, която щеше да бъде изложена на най-голяма опасност, беше и най-спокойната от нас. Трябваше да потропаме доста здраво на вратата ѝ, за да я събудим. Тя отвори сънено и започна да се оправя.

Бях проверил оборудването още веднъж и бях заредил всички батерии. Смартфонът бе в предния джоб на гащеризона, който бях инструктирал Лида да купи. Телефонът беше закрепен с двойнозалепващи се ленти, така че да снима през изрязаната в плата дупка. След няколко опита направихме дупката достатъчно голяма, че да не закрива обектива, но така пък устройството се забелязваше, ако човек се вгледаше внимателно. Беше твърде късно да променяме нещо и се налагаше да рискуваме. Лида си сложи очилата и пусна камерата за проба.

Къщата, в която живееше Якоб, се намираше само на петстотин метра, но решихме да отидем с колата. Преди да излезем от хотела обаче, Лида свърна вляво покрай рецепцията и отиде на бара. Обърна една двойна водка и кимна, показвайки, че е готова.

Минахме бавно покрай малката жълта двуетажна къща. Бяхме уверени, че старото ми волво изглежда достатъчно обикновено, за да не привлича внимание. Прозорците на къщата не разкриваха дали Якоб си е у дома. Щорите бяха спуснати, а балконската врата – затворена. Завихме зад ъгъла и спряхме. Лида слезе, сама.

Със Стафан продължихме да обикаляме тихо из Хедестад, без да имаме конкретна цел. След петнайсет минути се осмелихме отново да минем покрай къщата. Аз гледах право напред, докато Стафан можеше спокойно да извърне глава към мен и в същото време да види какво се случва на заден план.

– Тя седи с един мъж пред къщата и пие бира – каза Стафан. – Може да е Якоб, но не ми се вярва.

Исках да направя обратен завой, за да видя със собствените си очи, но разбирах, че е рисковано, тъй като по улиците на града на практика нямаше движение, а Лида и мъжът, който може би беше Якоб, вероятно гледаха към улицата. Неохотно се върнахме в хотела и зачакахме.

 

––––––––––––––––––

* Летището, което обслужва Гьотеборгския регион. – Б. пр.

** Едно и също, но различно (англ.). – Б. пр.”

 

Из документалния роман “Архивът на Стиг Ларшон” на Ян Стокласа, издателство Сиела. Превод – Любомир Гиздов.

Още откъси от книгата:

“Получи се! Бях успял там, където шведската полиция се проваляше вече три десетилетия…”

“– И можем да изкопчим признание до четиресет и осем часа… независимо дали го е направил той, или не…”

 

Трилогията „Милениум” превзе света с над 80 милиона продадени копия. Но Стиг Ларшон не дочака да види своя триумф и почина през 2004 г. – преди излизането на „Мъжете, които мразеха жените”.

Точно 10 години след това разследващият журналист Ян Стокласа се рови в така и неразкритото убийство на шведския министър-председател Улоф Палме, най-голямата мистерия в новата шведска история. И попада на пазения в тайна архив на Стиг Ларшон – който е бил буквално обсебен в продължение на 20 години от това престъпление. И е открил следи, на които шведската полиция така и не обръща внимание, част от които включва и в своята трилогия.

В ръцете си държите документална история, написана като шведски криминален роман. В нея главен герой е истинският Микаел Блумквист – Стиг Ларшон. Стокласа поема по неговите следи и прави неочакван пробив в разследването. Ще забележите, че на страница 364 снимката е скрита – шведската полиция изрично забранява тя да се публикува, защото фактите, изложени в тази книга, стават причина за ново разследване на прочутото убийство.

Стиг Ларшон може би е разкрил най-известното престъпление в шведската история.

 

„Когато открих забравения архив на Стиг Ларшон, се потопих в свят, пълен с хора и събития, които сякаш бяха извадени от романите на Стиг. Персонажите бяха също толкова крайни, колкото Лисбет Саландер и Алексан­дър Залаченко. Само че истински. Убийци и жертви. Шпиони, които шпионират други шпиони. Убити жени и деца. Хакнати компютри, тайни записи, мисии под прикритие. И смърт. Зла, внезапна смърт.”