“Сега времената са други – децата не бива да отговарят за грешките на родителите си…”
Из романа “Секретният доклад ” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев.
“Лев отиде при тялото и внимателно огледа ръцете. По тях нямаше порязвания и драскотини – никакви следи от самоотбрана. Лев коленичи и се наведе над врата на жертвата. Главата едва се държеше и кожата не беше засегната само откъм тила, там където се е опирала в пода и е била защитена от острието. Лев взе един нож, подпъхна го под врата на убития и го повдигна. Показа се малък участък неповредена кожа, покрита със синини. Прибра ножа и когато вече беше готов да се изправи, погледа му привлече една книга, която се подаваше от джоба на мъжа. Протегна се и извади тънката книжка – съчинението на Ленин “Държавата и революцията”. Още преди да я разтвори, забеляза нещо особено в подвързията – към нея беше залепена някаква страница. Отвори я и видя снимката на рошав мъж. Лев нямаше представа кой е той, но веднага разпозна вида на снимката – на бял фон обърканото изражение на човека. Беше снимка, направена при арест.
Заинтригуван от това несъответствие, Лев се изправи. В това време в стаята влезе Тимур Нестеров и забеляза книгата.
– Нещо важно?
– Засега не зная.
Тимур беше близък приятел и колега на Лев. Приятелството им беше доста странно: те не пиеха заедно и не разговаряха почти за нищо друго – освен за работа с дълги паузи. За циниците съществуваха основания да подозират някаква неприязън в техните отношения. Почти десет години по-млад, Лев стана негов началник, макар че преди съотношението е било обратното, и той винаги се обръщаше към него официално, не другояче, а с “другарю генерал”. Обективно Лев беше получил повече облаги от общия им успех. Околните намекваха, че той е използвач, кариерист и индивидуалист, но Тимур не проявяваше ревност. Чинопочитанието за него нямаше особено значение. Той си харесваше работата. Семейството му също се беше възползвало от преместването в Москва и най-сетне, след дълго чакане, той получи модерен апартамент с топла вода и постоянно снабдяване с електричество. И колкото и странни да изглеждаха отношенията им отстрани, те бяха готови да дадат живота си един за друг.
Тимур кимна към печатницата, където линотипните машини стояха като гигантски механични насекоми.
– Пристигнаха синовете му.
– Доведи ги.
– В стаята, където е трупът на баща им?
– Да.
Милицията беше разрешила на момчетата да си отидат вкъщи, преди Лев да успее да ги разпита. Беше готов да се извини, че се налага да видят отново тялото на баща си, но не възнамеряваше да разчита на информация от втора ръка, предоставена му от милицията.
На вратата се появиха Всеволод и Авксенти – двайсетгодишни младежи. Лев се представи.
– Аз съм Лев Демидов. Разбирам, че сега ви е трудно, но…
Те избягваха да гледат тялото на баща си, не сваляйки поглед от Лев. По-големият син, Всеволод, се обади:
– Ние вече отговорихме на всички въпроси на милицията.
– Няма да ви отнема много време. Така ли изглеждаше това помещение, когато влязохте сутринта?
– Точно така.
Отговаряше само Всеволод. Авксенти мълчеше и само от време на време поглеждаше Лев. А той продължи:
– Столът стоеше ли на същото място? Може да е бил обърнат по време на борбата?
– Каква борба?
– Между баща ви и убиеца.
Настъпи мълчание… Лев отново продължи:
– Столът е счупен. Ако седнете на него, той ще рухне. Странно е счупен стол да стои пред бюрото, нали? На него не може да се седне.
И двамата се обърнаха, за да погледнат стола. Всеволод се възмути:
– За какво ни повикахте, да си говорим за стола?
– Това е важно. Предполагам, че баща ви го е използвал, за да се обеси.
Това предположение би трябвало да им се стори нелепо и да ги възмути. Но братята мълчаха. Усещайки, че е напипал нещо, Лев продължи:
– Сигурен съм, че баща ви се е обесил вероятно на една от гредите на тавана. Стъпил е на стола, а после го е ритнал. Вие сте намерили тялото му сутринта, смъкнали сте го тук и сте върнали стола на мястото му, без да забележите, че е счупен. Единият от вас или може би и двамата сте прерязали гърлото му, за да скриете следите от въжето. След това сте обърнали всичко наопаки в кабинета, за да инсценирате обир.
Братята бяха способни студенти. Самоубийството на баща им можеше да навреди на техните кариери и да погуби всичките им надежди за бъдещето. Самоубийството, опитът за самоубийство, депресията, дори изказаното на глас намерение да се сложи край на живота – всичко това се тълкуваше като посегателство срещу държавата. Самоубийството, както и убийството нямаха място в еволюционното развитие на прогресивното общество.
Синовете явно обмисляха наум дали да признаят, или могат да отхвърлят обвиненията. Лев смекчи тона си:
– Аутопсията ще покаже, че вратът му е счупен. Ще се наложи да разследвам това самоубийство също толкова усърдно, както ако е било убийство. Интересуват ме причините, а не вашето разбираемо желание да прикриете случилото се.
По-малкият, Авксенти, проговори за първи път:
– Аз му прерязах гърлото.
Младежът продължи:
– Докато свалях тялото му, осъзнах, че е съсипал живота ни.
– Имате ли представа защо се е самоубил?
– Много пиеше. Не беше доволен от работата си.
Те казваха истината, но не цялата, дали защото нещо криеха, или просто нищо не знаеха. Лев обаче настояваше:
– Петдесет и пет годишен мъж не се самоубива само защото хората си цапат пръстите с мастилото от неговите книги. Сигурно баща ви преди е имал и по-големи неприятности.
По-големият брат се ядоса.
– Учих напразно четири години, за да стана лекар. Никоя болница няма да ме вземе на работа.
Лев ги изведе от кабинета в помещението на печатницата, по-далеч от трупа на баща им.
– Едва сутринта сте се обезпокоили, че баща ви не се е върнал от работа. Знаели сте, че ще работи до късно, иначе бихте се разтревожили още през нощта. Ако е така, защо на машините няма набрани страници, готови за печат? Тук има четири линотипни машини и нито една не е заредена. Нищо не подсказва, че някой е работил.
Приближиха се до огромните машини, всяка от тях беше снабдена с устройство, подобно на пишеща машина с клавиатура. Лев отново се обърна към братята:
– Сега вие имате нужда от приятели. Не мога просто да си затворя очите за самоубийството на баща ви. Мога само да ходатайствам пред началството с молба да не се предприемат никакви действия, които да попречат на кариерата ви. Сега времената са други – децата не бива да отговарят за грешките на родителите си. Но вие трябва да заслужите подкрепата ми. Разкажете какво е станало тук. Върху какво работеше баща ви?
По-малкият брат сви рамене.
– Работеше върху някакъв държавен документ. Не сме го чели, а просто унищожихме всички набрани страници. Още не беше приключил набирането. Помислихме си, че е депресиран, защото му предстои да отпечата поредното некачествено списание. Изгорихме оригинала и разтопихме формите. Нищо не запазихме. Това е истината.
Лев не беше склонен да се откаже. Той посочи машините и попита:
– На коя от тях работеше той?
– На тази.
– Покажете ми как действа.
– Но ние унищожихме всичко.
– Моля ви.
Авксенти погледна брат си, търсейки одобрението му. Той кимна.
– Машината се задейства с клавиатурата. От задната страна на устройството едно приспособление подрежда отливките. Всеки ред съдържа отделни буквени отливки, разделени с интервали. Когато редът е завършен, той се отлива от печатарска сплав на разтопено олово и калай. Получава се заготовка. След това заготовките се подреждат върху тази каса и се получава готова страница. Тя се намазва с мастило, върху нея се търкулва ролката хартия и текстът е отпечатан. Но, както вече казахме, ние разтопихме всички набрани страници. Нищо не остана.
Лев обиколи машината. Проследи с поглед механичния процес – от набора на буквените отливки до сглобяването им. После попита:
– Когато ги набирам, буквените отливки се подреждат в тази каса, така ли?
– Да.
– Тук няма пълни редове. Вие сте ги унищожили, но е останал един недовършен ред.
Лев посочи незавършения ред от буквени отливки.
– Баща ви е набрал половината от реда.
Синовете надникнаха в машината. Лев беше прав.
– Искам да отпечатаме тези думи.
По-големият син започна да чука по интервалния клавиш.
– Ако се добавят нови интервали до края на реда, той ще се запълни до стандартната дължина и ще може да се отлее заготовка.
Към незавършения ред се добавиха допълнителни отливки и той бе запълнен. Едно бутало избута разтопеното олово и се получи тясна, продълговата заготовка – последните думи, когато Сурен Москвин беше написал, преди смъртта си.
Заготовката лежеше настрани и буквите не се виждаха. Лев попита:
– Гореща ли е?
– Не.
Той я пое и я сложи върху касата. След това намаза повърхността й с мастило, покри я с лист хартия и го натисна.”
Из романа “Секретният доклад ” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев. Превод – Веселин Иванов.
Още откъси от романа:
“Ти не си от нашите. Не си като мен. Помислих си дали не си политически. Но правиш лицеви опори…”
Втори роман от трилогията на Том Роб Смит за Лев Демидов, следващ “Дете 44”.
Сталин умира. Никита Хрушчов, първи секретар на ЦК на КПСС, пише доклад за развенчаване на култа към личността на Бащата на народите и за неговите беззакония, своеволия и извращения. Докладът е изнесен на закрито заседание на ХХ конгрес на КПСС на 25 февруари 1956 година. Веднага след това текстът му е изпратен до всички държавни органи, учреждения, училища, концентрационни лагери и много други. Но! С изрично указание, написано на кутията: ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА.
Лев Степанович Демидов вече е началник на Отдела за разследване на убийства в МВР. При него и жена му Раиса идва Анисия, жената на свещеника Лазар, когото Лев е арестувал преди 7 години и е в най-страшния лагер на ГУЛАГ, в Сибир, в Колима, в лагер №57. Но това вече не е Анисия, а изрисуваната с татуировки главатарка на престъпна банда Фраершата. Тя хладно съобщава на Лев: “Отвлякох по-голямата ти дъщеря. Някога ти прати мъжа ми в лагер. Сега искам да отидеш и да ми го върнеш. Иначе ще убия Зоя.”
