“По пода, тънки, спираловидни и руси, се търкаляха току-що остриганите къдрици на дървото…”
Из романа “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, издателство Сиела.
“Рендето на баща ми свистеше и съскаше. От дървото падаше кожа след кожа и накрая розовата сърцевина лъсваше като гола детска плът. Баща ми доволно прокарваше длан по гладката повърхност и кимаше удовлетворен. Дъска след дъска се нареждаха в ъгъла – големи и малки, тънки и дебели, ухаещи остро и чисто. Баща ми сваляше със замах двуцветния молив зад ухото си и ги номерираше. Порядъкът бе известен само нему.
По пода, тънки, спираловидни и руси, се търкаляха току-що остриганите къдрици на дървото. Той стягаше омаломощената дъска в менгемето и започваше да изглажда ръбовете й с пила. Носеше се звук като писък. Ръсеха се трици като пърхот.
Тъжно мляскаше Георг Хених в ъгъла. Белите му очи гледаха страдалчески как страдалчески пищи паникьосаното дърво под здравите ръце на баща ми. Барон лаеше оттатък.
– Не плаши дървото, Марин – укорно клатеше глава той.
– Или ще слуша, или…
– Не виновно дърво.
– Неговата мам…
– Защо сърдит с дърво.
– Ах.
– Разбира, мислим. Ала не добре така работи. Дърво иска знае какво стане. Седни, говори с дърво. Попита колко старо, откъде дошло… ако дърво не иска – не стане бюфет. Дърво разумно, майстор неразумен.
– Да де.
Напук на Георг Хених бюфетът се материализираше пред очите ни – отначало безформена идея, после куп груби дъски, после чертежи и изчисления, внимателни наблюдения, преценка на силите, атака и ето: бюфетът се изправяше лека-полека, раждаше се сред талази талаш, все още безнос, безгръд и безличен – натрупване на празни четириъгълници, роднини на цигулковите калъпи по стените, но много по-категорични, по-перспективни.
– Марин, научи тебе прави цигулка?
– Ах, дядо Георги.
– Има ръка, има око! Научи занаят!
– Аха.
– Има сърце!
– Хм.
– Ех, Майстор Марин!
Георг Хених се примъкваше до миндера, покатерваше се, лягаше с гръб към нас и притихваше. Придърпвах чергата и го завивах. Рижия оттатък псуваше Георг Хених, нас и целия свят. Жена му пригласяше. Барон лаеше. Фини черни къдрици се виеха по челото на огорчения ми баща. Тънки мускулчета трепваха под кожата на челюстите му. Пинг! пинг! пинг! – пищяха битите по главичките гвоздеи. Тук и тук, и тук, ето, ха така! – ръмжеше той, отстъпваше, приближаваше, опираше чело в дъските, обикаляше отляво надясно и от дясно наляво, смееше се безпричинно, притихваше помръкнал, затваряше едното око – другото гореше, затваряше горящото око и отваряше другото – то бушуваше, стоварваше се на стола, разтриваше потни слепоочия, отмяташе глава назад и застиваше с отметната глава, после рязко скачаше и се нахвърляше срещу своето творение. На! на! на! – и отстъпвайки пред тези изблици, бюфетът покорно се издигаше нагоре, встрани и в дълбочина – какъв ти разговор с дървото? – глупости, майстор Георг!
Пенг! Пенг! Пенг! – той нанасяше последни удари с чука върху главите на закованите пирони, капваше на стола и покриваше лъвска глава с длани.
– За кого прави бюфет, Марин – обаждаше се старецът от миндера.
– За нас… за жена ми. Нали ти разказах.
– Ти жена не обича?
– Как не обича, нали ми е жена? Какво говориш?
– Але така работи, все едно не обича.
– Как искаш да работя?
– Слушай, научи тебе. Кога дойде клиент и каже: “Направи мен цигулка” – какво прави стари майстор?
– Правиш цигулка.
– Ай, ай, ай! Всичко забравил! Не помни кога с цар Виктор дошъл за осминка?
– Е?
– Първо говори с клиент. Какво човек? Весело? Добро? Мълчи – тъжно? Умен? Не умен? Иска за три дни инструмент? Спокойно? Любезно с майстор Хених? Важен господин? Очи какви? Але ако не говори, всичко сбърка. За весело човек направи тъжна цигулка. За тъжно – весела. Ти мене разбира – цигулка как сестра, тогава свири добре. Широк тон, голям глас. Може тъжен човек свири на весел инструмент? Не може. Сам каже, ти музикант: може или не?
– Не може – съгласяваше се баща ми.
– После с дърво говори. Има весел дърво, тъжно, умно, спокойно, хитро, силно, тихо. Колко човек, толкова дърво. Кажеш му къде отива, при кого изпрати. Кажеш – дърво, тебе направи цигулка, изпрати при добро човек. Той обича те, пази те, служиш добре. Дърво чака сто годин свой господар! Така, майстор Марин! Иначе не слуша, сцепи се, не иска стане цигулка. Дърво избира човек, майстор избира дърво. Не мори се, не бие се с него. То не виновно. Работи с ум! Така учил майстор Франта, майстор Ванда… Смее се. Не вярва! Злато у ръце, железо сърце, разбира?
– Разбирам…
Слуша, ала не разбира. Ех, Майстор Марин!…
Георги Хених бъркаше под тезгяха, вадеше консервената кутия, където пазеше фасове, и започваше да рови вътре с трепереща ръка. Вадеше фас и се мъчеше да го запали. Беше страстен пушач и понеже нямаше пари за цигари, събираше фасове от улицата нощно време.
Всеки ден му купувах две кутии “Бузлуджа”, но той ги трупаше под леглото и пушеше фасове. Баща ми мълчаливо взимаше консервената кутия от ръката му и я изхвърляше в боклука. После вадеше “Родопи” и му предлагаше цигара. Хених виновно си вземаше една, мачкаше я, мокреше я с език, двамата палеха и пускаха горчиви струйки дим.”
Из романа “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
“Аз мълчаливо лежах в тъмната половина на стаята, те мълчаха в светлата…”
“Едва ли има друга българска книга за последните 30 години, която да е карала толкова читатели да плачат – за Красотата, Любовта, Изкуството. Тя е като пролука към небето, отворила се малко преди Преходът да направи всички ни цинични и иронични. Пасков възвисява, но защото преди това е успял да ни доведе до дъното.”
Бойко Пенчев
“В Балада за Георг Хених диша, говори и страда, за да изкупи за пореден път греховете на всички ни, самият Господ.
Необичаен евангелист е Виктор Пасков. Но с тази книга, едно от най-важните произведения в (не само) съвременната българска литература, той пристъпи към вечността.
Ние сме дъските в ръцете на стария майстор Георг. Сами трябва да изберем дали да ни превърне във виола, или пък в бюфет. Онези, които ще изберат виолата, са читателите на Балада за Георг Хених.
И в тях е спасението.”
Димитър Стоянович
“Има книги, които те оставят без дъх, има и други, които те оставят без думи. Балада за Георг Хених е от тези, след които просто искаш да бъдеш по-добър човек. Тук са най-красивите, най-възвишените страници, писани на български досега. Тази кратка книга е може би най-големият български роман.”
Захари Карабашлиев
