„Тук се сложи краят на нашата любов, както днес на издаването на моите книги…“

Из романа „Извън редовете. Романът на Яна Язова“ на Боряна Дукова, издателство Ентусиаст.

„Първото издателство сега у нас по тиражи е „Народна култура“. Българските писатели доста печатат там. Спомняш си сигурно скандала с „Тютюн“ на Димитър Димов, Акселчо. Тъкмо те го издадоха. Напоследък пускат и много преводна литература, съветска най-вече, но и западната пробива. За западната редакторите докарват някак, че авторите са критици на капитализма, и така успяват да минат цензурата.

Седя в стаичката на секретарката на издателството и съм се нагласила да подписвам договора. Едвам дишам от вълнение. Няма защо да крия от теб, че очаквам с нетърпение аванса от хонорара също. Не харча много, скъпи, но не мога да спра да живея – никъде да не ходя, нищо да не купувам и само на сухари като във военните години да карам. Налага се да разпродавам някои вещи, но сега с тия пари ще съм по-спокойна.

Жената е с благо лице и посивяла прибрана назад коса. Побутва към мен някакви листове и казва:

– Това е рецензията на другаря Христо Йорданов. Тя е за вас.

Разгръщам обилните страници. Очите ми минават по редовете неразбиращо: „наводнение от факти…“, „богомилите нямали място…“, „еклектически сбор…“, „класовото разслоение на народа не проличава…“, „сам авторът се намесва с разсъждения…“.

– Не разбирам…

– Какво не разбирате? Отрицателна е рецензията. Обърнете внимание на последната страница… – прошарената секретарка зачита: – В този си вид книгата не бива да се предлага…

И странно, вместо нейния глас чувам друг, мъжки. Тя отваря уста, а думите идват от телефонната слушалка, от моя втори разговор с човека, който ми звъня от вестник „Работническо дело“. Обади ми се, както беше обещал. А аз, както и преди, отклоних поканата да пиша за Георги Димитров:

– Щом отказвате да пишете за Георги Димитров, горко ще се каете.

– Не отказвам, просто вече не пиша стихове, обясних ви първия път. От толкова години съм само белетристка – отвърнах.

– Вие или не разбирате, или се правите, че не разбирате. Не става дума откога не сте писали стихове, става дума, че отказвате да напишете стихотворение за вожда и учителя на българския народ – звучи заканително мъжкият глас.

– Съжалявам.

– Не знам сега, но в бъдеще със сигурност ще съжалявате. Това няма да се размине без последици, другарко Язова.

А секретарката завършва с апломб четенето на рецензията:

… издателството да не включва книгата на Яна Язова в плановете си за близките една-две години, тъй като през това време тя ще има възможност да работи творчески, за да подобри ръкописа си.

– И да напише каквото трябва за Георги Димитров – додавам аз, все едно чувам думи на редактора на „Работническо дело“.

– Моля?

– Нищо. Мислех на глас – усмихвам се уморено и хладно.

Колко наивно е било да вярвам, че дори с роман за нашите възрожденски герои ще ми се отвори вратата! Колко глупава е била илюзията ми, че няма да ме накарат първо да вляза в стройните, послушни редици на идеологически правилно ориентираните поети, преди да се върна на писателското поприще.

– Мога ли да си взема ръкописа? – питам.

Жената се размърдва с облекчение, че разговорът е приключил, втурва се навън и след минути се връща с дебелия мой роман.

– Заповядайте!

Прегръщам го като дете, прегръщам го, както обвивах с ръце твоята главичка, Акселчо, и си тръгвам.

Излизам на улицата. Опитвам се да се усмихна. Но устните ми с оранжево червило, което от край време обичам и ти ми носеше от чужбина, не ме слушат. Ден е, лято е, а зъзна. Очите ми виждат мъждиви фенери, гъста кал и нощ, която трепери в локвите. Дотук с моето завръщане в литературата.

Тръгвам, искам да вървя, да подишам въздух, че все затворена стоя. Без да зная как, се озовавам в градинката на „Свети Седмочисленици“. Сядам на една пейка и вдигам глава нагоре към църквата. Има камбани, но мълчат, те сега винаги мълчат. Пък аз ги чувам да бият – празнични, весели. И разбирам защо съм в тази градинка и защо в главата ми е есен.

Тук в един ноемврийски ден се венчах, но не за теб. Тук се сложи краят на нашата любов, както днес на издаването на моите книги.

 

Из романа „Извън редовете. Романът на Яна Язова“ на Боряна Дукова, издателство Ентусиаст.

Още откъси от романа:

“Всичко, което сме написали, да има приличен вид и дори чашката ни да е малка, в нея да наливаме само свое вино…”

“Дори да се окажех единственият човек в цяла България, който ще влезе по собствено желание в народната милиция, щях да го направя…”

“– Яна Язова е ръкописът, който е изчезнал. Часовникът тиктака… “

 

„Извън редовете“ е резултат от тригодишно проучване на мистерията около живота и творчеството на Яна Язова. Гласът на „поетката“ разказва от първо лице за личния ѝ път, белязан от професор Александър Балабанов. Талант, любов и скандали са в началото на тяхната история, последвана от творческата ѝ изолация след 9 септември 1944 г. Романите ѝ, отшелническият ѝ живот и загадъчната ѝ смърт пораждат разследване, в което главен герой е може би нейният собствен син.

 

„Това е топла, красива и човешка книга. Тя ни прави по-мъдри, тъжни, щастливо възвишени. Вглеждайки се в миналото, Боряна Дукова извайва бъдеще. Тя достига до същността на таланта, който е сплав от тъга, порив и безсмъртие!“, Здравка Евтимова

 

„Една от най-успешните жанрови писателки на нашето време, Боряна Дукова, смело навлиза във водите на историческата фикция, за да създаде вероятно най-важната творба в досегашната си кариера. „Извън редовете“ е нов, увлекателен поглед над живота, творчеството, любовта и смъртта на знаменитата писателка Яна Язова, който може да прикове вниманието на всеки читател. Един от най-добрите романи за последните няколко години – достоен поклон пред великата българка.“, Емил Андреев

 

Боряна Дукова е възпитаничка на 9-та френска езикова гимназия, София. Завършва испанска филология в СУ „Климент Охридски“ и се посвещава на преподаване на испански език и на превода на художествена литература. Сред имената, които е превеждала, се нареждат Исабел Алиенде, Лаура Ескивел, Артуро Перес-Реверте, Хорхе Луис Борхес. Преподавала е испански език в СУ „Климент Охридски“. През 2012 г. излиза първият ѝ роман „Кървава малага“, през следващата – „Опасна монета“, а в края на 2014 г. – „Разкаянието на Диего“. В книгите си авторката вплита късчета от историята на България и Испания в съвременни сюжети с криминална нишка. Автор е на сборника с разкази „Трилъри по женски“, издаден през 2016 г., книга, която я утвърждава като лицето на дамския психотрилър у нас.

През 2014 г., на фестивала на криминалния роман „Семана негра“, провеждащ се в испанския град Хихон, Боряна Дукова представя българската криминална литература от последните двайсет години с беседа и статия на испански език „Престъпление по български“. През 2015 г. получава Първа награда за криминална книга „Атанас Мандаджиев“ за „Разкаянието на Диего“, която се присъжда от българската секция на AIEP, Международната асоциация на писателите криминалисти. През 2016 г. е деен участник в първи фестивал на черния роман „София ноар“, който намира своето успешно продължение и през 2017 г. Член е на Клуба на българските писателки, на Съюза на българските писатели и е в ръководството на Клуба на писателите криминалисти „Саламандър“. Неотдавна името на Боряна Дукова се появи в гръцкото издание BalcaNoir – антология на балканския криминален разказ.

В настоящия момент, освен писател и преводач, тя е преподавател в Испанския културен център Институт Сервантес – София.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: