„но целият ми опропастен живот седеше като натирено коте в ъгъла и се взираше в мен питащо…“

Из романа „Сливовиц“ на Катерина Хапсали, издателство Колибри.

„Барон Ямадзава примигва приятелски срещу мен, докато му разказвам за последните дни, потраквайки лекичко по клавиатурата му. „Слава богу, че си тук при мен, стари приятелю – надали пред друга машинка мога да се изповядам така. То си трябва време, за да се отпуснеш пред някого…“

Ако Марио беше успял да отмъкне Барона, сигурно нямаше да продължа този текст.

Седя удобно на любимия си стол с лилава плюшена тапицерия и барокови крачета от махагон. Дълго време не бях го виждала в целия му бохемски блясък просто защото беше зарит под мръсните ризи на Марио, които, уж приготвени за пране, така и не слагахме в пералнята – седмица след седмица, отлагайки ежедневието за по-добри времена.

От мен да знаете: ако видите, че някой човек е безсилен, дори безжизнен пред най-дребните дейности и ритуали на битието, дори и не помисляйте, че е мързелив – просто е смъртно отчаян! Затова вдига ръце от рутината на дните. Едвам сбира воля да диша, а какво остава да свърши нещо отгоре…

Ще се учудите колко сериозна мотивация всъщност е нужна, за да може някой, прясно цапардосан от житейски парцал, да направи нещо съвсем простичко – като това да измие чиниите.

Но сега те са чисти, моите прекрасни италиански чинии – поне тези, които не бяха разбити на парчета с животинска ярост, – и прилежно подредени по шкафовете. А домът ми внезапно е сякаш нов. Огледах го с възхита още щом баща ми ме докара вчера от болницата. Не знам каква фирма за почистване бяха наели с Милена, но наистина се впечатлих: всичко буквално блестеше, а въздухът миришеше като в изискан хотел – сякаш пазеше стъпките на жена, обвита в облак от скъп дискретен парфюм.

И нито следа от безчинствата на „момчето от Перник“… Всъщност баща ми почна да го нарича така: не искаше да споменава името му изобщо, а когато аз нарекох Марио „оня мъж“, направо подскочи: „Мъж?! Мъж ли каза? Ох, бъбрече, май нищо не си разбрала за трийсет и пет години живот. Мъж ставаш по заслуги, не по рождение. Аз самият още не смея да се наричам така“.

Майката на Марио се появила вкъщи преди два дена… „Дребна жена, доста свита“ – каза ми снощи Милена, докато пиеше протяжно един пръст лимончело, наблюдавайки с тих укор скоростта, с която аз си наливах от бутилката джак. Въпреки съветите на баща ми бях се разгледала внимателно в огледалото още с влизането ми вкъщи. И при вида на подутото ми насинено лице бях решила моментално да взема експресни мерки: първо, да нанеса особено плътен слой фондьотен върху и без туй раздразнената ми кожа и второ – да сляза до магазина за заветната доза джак. И с двете неща, разбира се, само гримирах реалността нескопосано. Знаех го и това още повече ме влудяваше. Но как да разкъсам мътния воал от отчаяние и безнадеждност, който полепваше все по-плътно по мен? Превръщах ли наистина тъгата в навик, както често ми казваше да не правя Боб?

Марио вече го нямаше, но целият ми опропастен живот седеше като натирено коте в ъгъла и се взираше в мен питащо.

– Свързали се с нея от полицията, а като дошла в София, онзи й казал къде живееш, да иде да му събере вещите… Що за безочливо копеле, а, скъпа? Пребива те, пробва се да те окраде, а после праща майка си да му вземе нещата и да бере срам, милата! Аз щях вдън земя да потъна на негово място и хич да не се сетя за няколко мръсни ризи и гащи, а той… Луда работа и пълно безочие!

Откакто я познавах, Милена никога не се бе държала тъй уверено – сякаш кризата в моя живот и нейната роля на внезапен спасител бяха влели усещане за нов смисъл във вените й. Беше нужна някому. Кой знае откога не бе изпитвала това чувство за лична значимост.

Взирах се в лицето й и си мислех, че с малко грим и няколко посещения при дерматолог още може да завърти нечия мъжка глава. Е, би било добре и да престане да се къдри, да махне тази оранжева боя на косата, както и няколкото ненужни килца в ханша, но все още в излъчването и фигурата й прозираше някогашната софийска красавица – в изящния профил с леко чипо носле, във високите скули, в деликатните китки и фините глезени… Да, моята бъбрива съседка има потенциал да се върне с апломб на любовния фронт! Но самата Милена сякаш вече не го иска – не и в своя собствен живот, извън сериалите и съседските клюки.

Тя е прегърнала самотата си. Вече не я усеща като капан, а като уютно убежище.

А от такава прегръдка човек се откопчва трудно.

– Ще видиш сега колко хубаво ще ти бъде, колко спокойно… Мъжете само пият енергията ни, Александра!

Когато майката на Марио се появила, три чистачки вилнеели из апартамента, а татко и Милена пиели в кухнята поредното кафе. Съседката ми така и не оставила хората да си свършат работата, без често да ги наглежда. А баща ми не желаел да спори, явно повечко подозрителност наистина била за предпочитане в тези дни… На вратата се звъннало, татко се завтекъл да провери кой е, а секунди по-късно се върнал и казал, зачервен до уши: „Майката на момчето от Перник… Ако можеш, ти се оправи с нея. Моля те! Аз ще взема да й наговоря какво ли не, а ми е жал. Да си майка на тоя синковец, е вече достатъчно тежка присъда“.

Така Милена обиколила с приведената женица из апартамента, събрали заедно малко дрехи от мебелите, прегледали гардероба, сетили се да бръкнат в шкафа ми за обувки…

А преди да си тръгне, майката на Марио оставила малък, увит във вестник пакет върху масичката в антрето: „Това е за Александра. Предайте й го“.

Шмугнала се през входната врата и се стопила в света.

В пакета, който баща ми държал тутакси да отворят – не от любопитство, а от уплах и недоверие, имало домашен кекс и малко пари.

Сто лева.

Що за компенсация, вероятно ще кажете. Сигурно толкова е струвало само почистването на многострадалния мой дом… Но няма такова нещо като „много“ или „малко“ пари. Истинската им стойност се определя от значението им за някого. И си мисля, даже съм сигурна, че тези сто лева са сериозна сума за родителите на Марио. Която сега ми поднасяха като извинение.

Не знам какво бяха научили, нито за какво сами се бяха досетили, но тези хора искрено се срамуваха. Усетих го – без да съм ги видяла дори. А способността да изпитваш срам е признак на наличието на съвест. Дали Марио някога бе разполагал с такава?

Тръснах глава.

Прав е татко, не трябва да мисля за този човек. Дано появата на майка му е последното реално напомняне, че изобщо го е имало в моя живот. А колкото до кошмарите – е, както ни обещава Казанцев, невинаги лошите сънища се сбъдват, нали? Понякога имам чувството, че гледам пиесата му „Бягащи странници“ специално заради тези думи накрая. Приемам ги като лично обещание – към мен, Александра.

– Изтичахме след жената, като видяхме какво е оставила, но нея вече я нямаше! А татко ти се натъжи още повече.

Тъжен или не, баща ми още вчера се понесе към старата къща край Варна. И то със сериозен устрем – да я разчиства! Кракът ми не е стъпвал никога там, но татко беше категоричен: „Имаш нужда да смениш обстановката, бъбрече. Поне докато не се хванеш пак на някаква работа, ще поостанеш малко при мен. Знам един скрит плаж, направо ще паднеш от красотата му! На десет минути от нас с колело е… През лятото ще можеш да плуваш по цял ден“.

Изслушах го мило. Не го прекъсвах. Нищо че ми звънеше през час. Толкова жив и щастлив не бе звучал никога.

Така и не му казах, че не мога да плувам. Нито да карам колело.

В моето детство това бяха неща, които почти без изключение ги преподаваха татковците. Но беше излишно, а и жестоко да му стоварвам точно сега тази вина.“

 

Из романа „Сливовиц“ на Катерина Хапсали, издателство Колибри.

Още откъси от романа:

“Изумително е колко самоотвержено може да защитаваме в мислите си човек, който сме нарочили вече за свестен…”

 

Млада жена с успешна кариера е на ръба на екзистенциална криза. По пътя към спасението тя преминава през илюзорна любов, физическо насилие, безсънни нощи и пресушени бутилки. И през пречистващо приятелство, което преодолява географските разстояния и свързва два човешки свята в духовно родство. Една книга за откриването на Дом, но не като място в пространството, а като място в сърцето.

 

„Ако четете тези думи, има два варианта: или да отворите романа и да се потопите в него, или вече сте го направили, затворили сте книгата, но искате тя някак да продължи в текстовете на корицата. И в двата случая ви завиждам. В първия – защото ви предстои да прочетете една дълбока, красива, тъжна, понякога болезнена, но искрена и в крайна сметка всепобеждаваща човешка история, а в другия – че вече сте съпреживели тази еманация на приятелството и любовта. „Сливовиц“ е глътка леден огън, който се влива в ума, сърцето и вените на всеки, който разгърне страниците и душата си за едно литературно пиршество.“

Светлозар Желев

 

„Тази книга ще ви опияни и няма как да я забравите, защото ще ви постеле легло.“

Димитър Шумналиев

 

Катерина Хапсали е дългогодишен журналист. „През девет планини“ е нейната дебютна стихосбирка. С романа си „Гръцко кафе“ влиза устремно и в писателските среди. „Кафето“, както бързо става известно сред читателите, грабва наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г. „Сливовиц“ е вторият й роман.

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: