„Господи. Наистина ли си искал да седя тук, на тази кушетка, и да гледам през това стъкло?“

Из романа „Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

„Стълбите до втория етаж изкачихме на пръсти. Спряхме пред безлична врата. Вдясно – мътно огледало. Той отключи. Натисна вратата и влезе. Превъртя електрическия ключ. Жална светлина потече от крушката, която болно висеше върху гол шнур.

– Е, влизай, влизай. Нали ти казах, че е уютно?

В ъгъла дремеше изтърбушена кушетка. Върху нея бе захвърлено вехто одеяло. Маса и стол като в отчаяната картина на Ван Гог. Чудовищен шкаф опираше в нисък таван. По него влагата бе оставила кафеникави петна. Разяденото черчеве на прозореца тихо сълзеше. Миришеше на мухъл, сапун и гниещи парцали.

– Не е толкова зле… Аз като бях студент… На първия етаж има душ, но фрау Чоке го заключва в седем сутринта. Немците са ранобуден народ, имай го предвид! Сега ще донеса вода. – Той енергично грабна една порцеланова кана и се втурна навън.

Под стола се търкаляше леген. Върху масата бе залепнал вкоравен остатък от сапун. Опитах се да го отлепя. Той се счупи. Гледах парчето сапун в шепата си, замахнах да го хвърля в ъгъла, но ръката ми спря движението си сама. Тихичко го поставих на масата. В цяла Европа нямаше по-обезверен човек от мен. Намерих парче вестник. Избърсах легена.

Той се върна с препълнената кана, плискайки вода по пода. Излях я вътре. Съблякох се до кръста. Докато се мъчех да се умия с една ръка, той се разхождаше нагоре-надолу из стаята, пушеше цигара от цигара и твърдеше, че животът е непрекъсната борба. Разказваше как е излязъл от онова влашко село точно на моята възраст, как не е знаел да говори и български като хората, как враждебно са го посрещнали в София и е нямало никой, който да му помогне, защото баща му е искал той да си седи на село, да се ожени и да стане дърводелец. Как е влязъл в казармата, в музикантския полк. Колко бой е изял, докато се научи да духа в тромпета. Как нощно време е плакал от отчаяние. Как е работил и следвал консерватория. Борбата му с музикантите партийци. Борбата му с майка ми и буржоазията.

Той говореше и говореше, а аз бавно триех с влажна кърпа гърди, врат, мишници, гледах сапунените петна в лигавия леген и се мъчех да не хълцам. Ако можех, бих вдигнал куфара с една ръка и бих поел обратно. Бих тръгнал под дъжда, през граници и митници… Сега, веднага, незабавно! – Той разправяше за униженията, на които са го подлагали цял живот, обидите, които е бил длъжен да преглътне заради мен, заради майка ми. Как бил принуден да влезе в партията им заради парчето хляб. Как на онова партийно събрание взели решение да изгонят колегата Шиков от театъра и как той отишъл в два през нощта да го предупреди да си даде оставката, защото Шиков имал две деца. Как Шиков го е предал, защото ние сме народ от предатели, и как са го изключили от партията, как…

…Всичко това се забиваше в подплашения ми мозък, макар и да не слушах, не исках да слушам. Какво общо имаше това с мен? С момента? С моя живот? С палеца, който ме боли? С приятелите ми, които щяха да онемеят от отвращение, ако можеха да видят това тук? С дистанцията между тях и мен, която с всяка изминала минута ставаше двойно, тройно, стократно по-голяма?

Нахлузвах пуловер, когато на вратата се почука. Този, който чукаше, я разтвори, без да докача отговор.

– А! Чичо ти Драгомир Аврамов! – засуети се баща ми. – Влизай, влизай… Синът ми. Тъкмо му разправях младежките години…

– Значи синчето дойде! Поздравявам те! Честито! Сега да те видя как ще ергенуваш… а може да ергенувате заедно, а? – Драгомир Аврамов бе около шейсетгодишен, с олисяло теме и златни очила. Долната му устна висеше. От раздърпания му потник надничаха старчески цици. Те трепереха между настръхнали сиви косми. Държеше бутилка с някаква жълта течност в нея. Лъхна ме миризма на ракия. Той седна на кревата и отпи здрава глътка. Извади цигара, баща ми му поднесе огънче.

– Какво ме разглеждаш бе, елеш? Дръж, пий! – Той ми подаде бутилката. Машинално я поех, отпих. Всичките ми вътрешности изкрещяха. Сигурно имаше седемдесет градуса. Домашна ракия. Поех дъх. Пред очите ми просветна. Бях благодарен на Драгомир Аврамов.

– Добра глътка имаш – похвали ме той. – Не си като баща си. Що бой е изял той с каиш, докато го науча да свири… ама да пие не можех да го науча. Глупак.

– Чичко ти Драгомир те е носил на ръце като малък, спомняш ли си?

– Откъде накъде ще си спомня бе, Пасков! – гневно се закашля Драгомир Аврамов. – Айде де! Нито съм го носил на ръце, нито сме си играли в пясъка на „клати-ми-кура“! Ти ли си писател бе, келеш?

– Аз…

– А като си писател, къде са ти книгите? За какво си дошъл тук, като си писател? Всеки, който дойде в този бардак, е нещо! Всички са гении, карузовци, сарабернаровци… Само Драгомир Аврамов е пияница, вашата мама… – Той пак ми връчи шишето. – Пий!

Пих.

– Бай Драго, след два часа имаме представление – меко каза баща ми. – Стига си пил. Почини си. Знаеш, че Хайман е издал заповед за алкохола… Сърцето ти…

– Сърцето ми не ти влиза в работата, Пасков. Хич не ме интересува Хайман. Вие, дето треперите и му ядете от ръката като кучета, вие изпълнявайте заповедите му. Аз съм се нагледал на хаймановци, от десет години съм тук. Заради непрокопсания си син и тъпата си жена… Е, него го ожених, а на нея ще завещая колата – какво повече? За какъв Хайман ми говориш? Моята свърши, аз съм дотук. Ти му мисли как ще се оправяш с твоя писател… – Драгомир Аврамов стана и потътри крака към вратата. Раменете му бяха увиснали, тирантите на панталона му се люлееха. На прага спря, обърна се и вдигайки полупразната бутилка, каза с преплетен език:

– Това си е мое… Драгомир Аврамов не дели нищо с никой… Не си въобразявайте… мамка му и кучешки живот…

– Виждаш сам докъде може да докара алкохолът един талантлив човек – каза баща ми, когато той хлопна вратата. – Извади си заключения. Никому не е лесно тук, всички преодоляваме други отношения, други обичаи, друга култура… това е един шанс! Но той се пропи, това му е по-лесно. Излага всички българи. Ако не го изгони Хайман, третият инфаркт му е сигурен… Защо ме гледаш така? Защо трепериш? Студено ли ти е?

– Студено ми е – отвърнах, тракайки със зъби.

– Ето… наметни се… – Той зави раменете ми с одеялото.

Седнах на кушетката. Нещо ме ужили по задника. Станах. Една пружина бе пробила плата и вибрираше с тих звън.

– Съжалявам – отбеляза той, – но не мога да ти предложа палат. Сигурно това си очаквал, нали?

 

Вече не знаех какво съм очаквал. Нямах претенции.

 

– Какво ще стане с мен? – попитах. – Какво ще правя сега?

– Сега почини. Аз имам представление, трябва да се разсвиря. После ще спя при един приятел, Имре… Унгарец. Свири валдхорна. Сам виждаш, че тук няма място за двама… Утре ще обсъдим твоето бъдеще.

Той бръкна в задния си джоб, извади портмоне и започна да рови в него. Измъкна банкнота от пет марки. Помисли. Въздъхна, върна я и извади друга – от десет.

– Дръж – подаде ми я с щедър жест. – На ъгъла има ресторант, нали видя? Можеш да вземеш гулаш – супе. Струва два и петдесет. Имаш ли цигари?

– Имам.

– Почини си. Чао.

– Чао.

– Внимавай с фрау Чоке. Заключвай вратата. Чао.

– Чао.

– Има ли нещо?

– Няма нищо. Чао.

– Чао. Може би…

 – Чао!

 

Седях на леглото. Нямах сила да мръдна ръка и крак. По глечта на спуканата кана сълзеше вода.

Развих мръсния бинт от палеца. Показа се жълтеникава марля, пропита от черни петна съсирена кръв. Стиснах зъби. Дръпнах. Тя се откъсна от раната. Разрезът приличаше на сгърчена стоножка. Конците на шевовете стърчаха. Опитах се да раздвижа пръст.

Господи.

Наистина ли си искал да седя тук, на тази кушетка, и да гледам през това стъкло?

Извадих портмонето и го прегледах. Двестата марки, обменени в София, лежаха вътре, сгънати на четири. Обратният билет струваше триста.“

 

Из романа „Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Какво се е случило с онзи, истинския, който е бързал да ме посрещне на дрезденската гара?

“Нищо по-мръсно, нищо по-трогателно не бях виждал през живота си…”

“Моето появяване щеше да е равносилно на поражение. Какво щях да правя в България? Да работя по строежите?”

 

„Пасков не допуска грешен тон дори в привидно несъществени моменти и пасажи. За музиканта несъществен момент няма. Във всеки детайл е отпечатан сигурният му почерк. Героите му поглъщат света със сетивата си, вдишват го с миризмите му, пият секретите му, докато не стигнат до самата сърцевина на живота, до оголения му пулп. Това, което води нагоре, е онова, което води надолу. Надолу към съществуването отвъд социалните мрежи, отвъд морала, отвъд мисълта. Там, където най-после се чувстваш жив.“

Бойко Пенчев

 

„Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността.

Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така плашеща лекота.

Има хора, които са чели „Германия, мръсна приказка“, и такива, на които им предстои да я прочетат.

За останалите не си струва да се говори.“

Димитър Стоянович

 

„Германия, мръсна приказка“ – изригване, екстаз и триумф на младостта над нафталинения език на соца. Рок опера, минилитературен „Уудсток“, дръзко, все още кънтящо в ушите ми китарно соло – Виктор, безсмъртен грешнико, не бе роден да умреш. И не си.

„Въпреки живота – всичко е любов!“

Захари Карабашлиев

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: