Радостина А. Ангелова: Пиша, когато ми се пише, и не пиша, когато не ми се пише.
Част от съпътстващата програма на кампанията “Походът на книгите” 2-23 април 2019 година беше срещата на Радостина А. Ангелова с начинаещи писатели в Part Time Language and Culture Center на 21 април – събитието под надслов “Как да напишеш успешен роман”. Авторката на поезия, разкази и 6 романа, след които “Виенски апартамент” (изд. Жанет 45, 2012), “Афиши в огледалото” (изд. Софтпрес, 2017) и “Бал в Мулен Руж” (изд. Софтпрес, 2018) отдели от ценното си време, за да се срещне в непринуден и откровен разговор с млади пишещи хора и да сподели с тях опита си в писането.
Разговорът започна с обсъждането на романа като форма на изразяване. Според Радост за нея се изисква известен житейски опит, или казано накратко: за да има какво да кажеш в роман за възрастни, трябва да си поне малко поживял. Била е на 41 години, когато съвсем спонтанно започва да пише първия си роман. Около Осми декември преди 9 години тя и съпругът й посещават Виена, където наемат апартамент за няколко дни, но още на втория се разболяват и не излизат на разходка из града. Всяко зло за добро, биха казали почитателите на бъдещия “Виенски апартамент”. Радост отваря лаптопа, който винаги носи със себе си, и наведнъж пише първата глава на един от любимите съвременни романи на стотици български жени. “Обърнах се към мъжа ми и казах: “Започнах да пиша роман”. Той вдигна очи от това, което четеше, и попита: “Така ли? Как се казва?”. “Виенски апартамент”, отвърнах. Бях готова да посрещна всякаква реакция и въпроси относно съдържанието и заглавието, но той само каза: “Сигурна ли си, че ще имаш сили да го направиш?”, на което аз отвърнах: “Не знам. Никога не съм писала роман.” Годината е 2011, готовият ръкопис е вече факт и първият му читател е именно съпругът на Радост, а оценката му определено я мотивира да продължи напред в новото начинание. Тъй като не знае какво да прави с романа, Радост решава да потърси мнението на експерт – открива сайт, предлагащ редакторски услуги, избира първото женско име от списъка с редактори и изпраща ръкописа си до Керана Ангелова. Не след дълго получава и положителен отзив от нея, съдържащ пожелания за успех и признанието, че рядко чете “толкова добър ръкопис на неиздаван роман”. Междувременно ръкописът се чете и от други хора, Радост получава разнообразни отзиви и през януари 2012 г. вече набира смелост и го изпраща до издателство Жанет 45. “Спомням си, че беше месец май и бях на фризьор, когато телефонът ми започна да звъни. Погледнах непознатия номер, замислих се и реших засега да не вдигам. Телефонът обаче продължаваше да звъни и в един момент фризьорката настоя да отговоря. Секунди по-късно в ухото ми прозвуча гласа на Божана Апостолова: “Радостинааа! Къде си била досега!… Ти знаеш ли, че си с една година по-млада от Георги Господинов?”
След като участниците в дискусията сравниха възрастта си с тази на Георги Господинов (роден 1968 г.) и въздъхнаха с облекчение, настроението около кръглата маса видимо се повиши.
“Не се мотайте! Много рискувате някой да напише вашата история!”, каза Радост. “И никога не разказвайте идеите за романите си, освен на доверен редактор. Краде се!”
Въпреки направеното пояснение, че авторското право не възниква за автора с идеята му, а със създаването на произведението, всички бяха единодушни, че от търговска гледна точка би било твърде рисковано – да не говорим и колко демотивиращо – да видиш, че някой вече е написал история, подобна на твоята, независимо дали я е разказал по-добре.
[Тук можете да прочетете историята на Илейн Кук и Лара Зийлин, които живеят в различни държави и допреди да излязат дебютните им романи не се познават, но по сигнали на читатели откриват, че публикуваните им истории съдържат смущаващ брой прилики.]
След като издателство Жанет 45 проявява интерес към издаването на “Виенски апартамент”, на Радост й предстои работа с професионален редактор. Човекът, на когото попада и с когото още не знае, че ще работи и по превръщането на следващите й 3 романа в книги, е Виктор Самуилов. Според нея работата с редактор е сложен процес, който неизбежно очаква всеки автор с приемането на ръкописа в издателството, примерите за неудовлетворителни партньорства между автор и редактор са немалко, но лично тя е била изключително щастлива да работи с Виктор Самуилов, а на по-късен етап – и с Виктория Иванова (изд. Софтпрес), която също присъстваше на дискусията. На молбата да сравни процеса на работа с различните си редактори, Радост откликна с ентусиазъм:
“Виктор е човек, който оставя текста да върви така, както съм го написала“. Двамата с него “шлифоват” текстовете по романите “Виенски апартамент”, “Имаго”, “Обратната страна” и “Не сме тукашни” и й е особено полезен, особено от втората книга нататък, когато вече познава стила й и прави всичко възможно тя да даде най-доброто от своя “глас” на всяка от книгите си. “Много деликатен човек, който в много моменти ми е казвал: “Помисли за тази промяна, не ми отказвай сега, преспи една нощ и тогава реши. В крайна сметка това е твоят текст.”
Работата с различни редактори може да се различава много като маниер, но Радост подчерта, че тя винаги има една и съща цел – да направи текста по-добър.
“Вики е по-безжалостна”, каза тя, когато продължи с разказа си за процеса по шлифоването на най-новите си романи. “Ръкописите ми стават кървавочервени от нейните track-changes.” За разлика от Виктор Самуилов, който никога не е поправял правописни грешки в тестовете й, Виктория Иванова прави и това. “Когато се запознах с Вики, й подарих една-два мои книги, за да й се подмажа, но номерът не мина”, добави Радост. “Беше много млада, не знаех какво да очаквам. Ами ако започнеше да поправя всяка трета дума?”
Разказът за различните маниери на работа роди още въпроси: Какво се случва при спор за дадена промяна? Как се стига до консенсус, когато редакторът смята, че корекцията е наложителна, а авторът настоява за своето?
“Вики се оказа изключително деликатен човек”, каза Радост. “Винаги с такова търпение изслушва моите мрънканици от типа “това не искам да го сменям, защото…” Тя поясни, че ако като автор можете да защитите позицията си, няма редактор, който би могъл да ви откаже, но бързо добави: “Хубаво е да спори човек, но не бива да забравя, че гледната точка на редактора 100 на 100 е по-правилната.” Според нея редакторът е особен вид читател, не само защото е професионалист в четенето. Негова единствена цел е да направи текста максимално добър, за да му помогне да се реализира на пазара. Нещо повече, изграждането на доверие между автор и редактор е от изключително значение. “Когато работите с едно и също издателство и си допаднете с редактора, избирайте го и за следващите си книги. Не забравяйте и това, че ако не ви хареса от първия път, няма да ви хареса и до четвъртия”, каза тя и побърза да добави, че е изключително щастлива с Виктория Иванова: “Тя улавя всичките ми малки писателски трикове и когато чета предложенията й за корекции и видя, че замисълът ми е разгадан от нея, разбирам, че и следващите ми читатели ще усетят същото.”
Темата за саморедактирането оживи компанията от дискутиращи. Едни заявиха, че никога не редактират и редакторите, с които са работили до тук, се били в последствие “жестоки” с текстовете им. Други отбелязаха, че спадат към другата крайност – постоянно да намират причина да доусъвършенстват текстовете си. След като изслуша всички, Радост се включи с опита си: “Аз съм от тези, които редактират много.” Редакторката Виктория Ангелова потвърди, че по ръкописите на Радост почти няма никаква работа. “Просто трябва да знам, че съм стигнала прага на моята компетентност за момента”, каза Радост. “Чета онова, което съм написала последния път, за да вляза в тон с емоцията на текста, и неизбежно редактирам. Нещо повече – задължително имам период, в който оставям текста си да отлежи. Поне един месец! Дистанцирам се от този ръкопис, докато го четат други хора, и едва след месец го отварям и чета целия текст, от началото до края. Поне 5-6 пъти. Пиша със солидна организация и не ми се налагат драматични промени. Корекциите по реплики и по-големи откъси след първа-втора редакция вече са изчистени. Това е и причината малко неща да налагат работа с редактор на следващ етап.”
На въпроса има ли любими моменти от работата си по текста, Радост сподели: “Всеки човек, който твори, знае, че има и моменти, в които не се чувства сам. Изведнъж отнякъде идва текст, излива се и не виждаш с какво си го предизвикал, за да се появи такъв. Във всяка моя книга знам кои са тези пасажи.”
Темата за творческата рутина на автор с утвърдено име и успешни текстове зад гърба си е необятна. Участниците в дискусията споделиха своите писателски навици – някои творят само когато са сами, други успяват да се абстрахират и в по-шумна обстановка. Всички обаче искаха да научат как го прави Радост. “Пиша, когато ми се пише, и не пиша, когато не ми се пише. Не споделям идеята за “нито ден без ред”. Това поддържа техниката, но не съм този тип човек”, каза тя. “Лошото е, че често ми се пише нощем, а не винаги имам възможността да го правя. Харесвам нощта като част от денонощието, предпочитам мрака, когато хората вкъщи притихнат, и когато мога да си го позволя, пиша тогава.”
В контекста на темата за писателските навици към края на срещата спонтанно възникна въпросът за писането на ръка. Радост сподели, че в началото на писателската си кариера е пишела на ръка, а после е преписвала написаното на компютър, след време обаче е решила, че това е излишно губене на време. Изключително полезният разговор с начинаещите писатели тя приключи с духовитата реплика: “Имайте предвид, че когато не пишеш на ръка, много грозно ти се получават автографите.”
