“Само дето не знаех за кого по-напред да внимавам – са себе си или за човека срещу мен…”
Из повестта “Разказвачът” от едноименния триптих “Разказвачът” на Сава Василев, издателство Жанет 45.
“Всичко стана така, както го бяхме замислили. На третия ден моят човек издебна вахтения и му се представи, онзи го завел при боцмана, а боцманът на свой ред го води при мен. Завидно самообладание – слушах мълчаливо как се представя, при това в цялото си великолепие. Дрехите, разбира се, бяха същите, може би малко поизмачкани, но и в този си вид удостоверяваха забележителната му различност… Няма смисъл да ти предавам цялата среща. Ще отбележа само, че г-н Кандев – така се назова пред всички, само с фамилното си име – изигра майсторски ролята си. Бих казал – родѐн артист. И аз на свой ред се постарах да бъда на ниво. Боцманът не заподозря нищо. По-скоро ме гледаше съчувствено. И през ум не му минаваше, че може да съм ги наблюдавам от мостика. А аз дори успях да се полюбувам на сцената. Боцманът така се беше вцепенил от внезапната поява на странния мъж, че стоеше мирно като да чакаше команда, която да го освободи. Точно обратното, непознатият ръкомахаше, сваляше и налагаше широкополата си шапка – подобно онези гаучоси, които благодарят на публиката след родеото. Само дето в долната Америка родеото няма почти нищо общо с онова от горната. Но да не се отклонявам… От момента на разговора помежду им и срещата с мен бяха изминали почти четири часа. Подобни закъснение не се толерират, на капитаните се докладва веднага. Особено в открито море. Предвидени са и санкции. Аз, разбира се, се престорих на изненадан. Нещо повече – на недоволен и изумен! Едновременно с това се опитвах да изглеждам поне малко сънен. След объркания разказ на боцмана, заговори екзотичният пасажер и на онзи мек, малко странен български обясни, че взел кораба за гръцки, това абсолютно го устройвало, защото имал роднини в Ксанти, но после разбрал, че се е прехвърлил през български борд, и едва не полудял от радост, в крайна сметка истинската цел на пътуването му била родината, значи, Господ е избрал първо да срещне нея и едва тогава онези роднини на хвърлей място от границата. Важен е брегът, а водата… по водата може да върви само един, нали, капитане, опита се да се пошегува и изведнъж се сви в широките си дрехи. Остана да стърчи само част от главата му. Господи, сега приличаше на костенурка. Този човек е способен да заема всякаква форма, казах си, може да се превърне в каквото си пожелае и пак да е същият. Но нека първо реша какво да го правя…
След краткия монолог мълчанието ни вцепени. Най-сетне боцманът се обади и заусуква някакво оправдание: първо, значи, трябвало да осигури на неочаквания ни гост душ, второ, обяд, трето… не го оставих да довърши, махайки с ръка. И без него знаех какви може да са причините. Само че боцманът продължи и този път не ми остана нищо друго, освен да стисна устни и да чуя докрай историята, която набързо ми преразказа. Според нея нашият човек бил пребит и ограбен на същото това пристанище, от който поехме курса си към България. Свестил се в един от сухите докове с празни джобове. Пръстена на ръката обирджиите не успели да свалят, а табакерата трябва да се е замотала из гънките на възшироката му дреха. Взели обаче ръчната му чанта.
Чутото ме задоволяваше, според тази история непознатият се явяваше жертва на престъпление и това някак смекчаваше дръзкия му жест. Мен обаче ме вълнуваше друго. За краткото време, откакто се познавахме, чух две истории, или поне две версии на една и съща история. Пред мен не спомена нищо за грабежа. Ако въобще е имало такъв. Да, май и ролята ми на слушател ще е вълнуваща… Разпоредих да му се намери някаква работа и да бъде зачислен на порцион. Останалото беше моя грижа. (Без съмнение. Само дето не знаех за кого по-напред да внимавам – са себе си или за човека срещу мен.) В този импровизиран театър ми отиваше повече ролята на високопоставен и мълчалив зрител, на когото малко преди развръзката е отредено да раздаде правосъдие. Като в класическа пиеса. А и не бива да забравяме, че само един от участниците е с предварително научени реплики. Всъщност и това не е съвсем вярно. Защото екзотичният ни пасажер импровизираше. При всеки удобен случай, в зависимост от ситуацията. Предполагам, че се е случвало да изненада дори себе си… Това не му пречеше да се увлича. Да разврежда бездруго незарастващата рана на безкрайното си въображение – но до онзи предел, отвъд който убедителността губи всичката си власт.”
Из повестта “Разказвачът” от едноименния триптих “Разказвачът” на Сава Василев, издателство Жанет 45.
Още откъси от повестта:
“тези неща, че и още толкова други, едва ли биха се случили без самоличност…”
„Разказвачът“ е книга триптих, в която малките повести се опитват да напишат част от големия разказ за превъплъщенията на балканския човек. Онзи, който непрекъснато се отдалечава и приблажава от и към себе си. Впрочем, това прави и авторът на тази книга. „Разказвачът“, „Непокорният Лука“, „Жената и златният Осъм“ дават убежище на много истории, герои и разказвачи. Тук разказът и разказването са най-висшата форма на живот. Начин да се живее, начин да се умира. Излиза, че са закодирани в кръвната група на балканският човек. Чрез големия разказ за себе си и света този уникален тип пътува във времето и върши истински чудеса. Драматични, но и романтични, защото не е лишен от нищо – нито от белезите на историята, нито от авантюрите на настоящето. Затова не бива да ви учудва нито една среща – особено тази, при която времето спира и невероятното раздава плесници на умиращите души, за да ги върне отново към живота.
Сава Василев е роден на 18.01.1957 г. в гр. Каварна. Възпитаник на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Днес е професор в същия университет. Литературен историк и критик, писател. Дебютира през 1993 г. с цикъла разкази „На лов без кучета“. Автор на 22 книги, между които пет белетристични – сборници с разкази, пиеси и един роман. Негови книги, отделни разкази и стихове, както и откъс от роман, са превеждани на френски, полски, хърватски и руски език.
