„Получи се! Бях успял там, където шведската полиция се проваляше вече три десетилетия…“

Из документалния роман „Архивът на Стиг Ларшон“ на Ян Стокласа, издателство Сиела.

С ПОСРЕДНИКА

Кирения, септември 2013 г.

От полицията така и не бяха разпитали Бертил Ведин. Според тях самите това беше така, защото той им убягвал почти три десетилетия. Според Ведин пък причината беше, че те нямали желание да говорят с него. Предполагах, че Стиг е възнамерявал да се свърже с Ведин, но е починал, преди да успее да направи опит. Беше време аз да се престраша.

Животът ми на наскоро разведен мъж в Стокхолм беше еднообразен и самотен и имах чувството, че нямам какво да губя. Какво беше най-лошото, което можеше да се случи? Преди да размисля, вече бях резервирал еднопосочен билет до Кипър. Полетът от Стокхолм до Ларнака с „Норвегиан“* струваше само хиляда крони и отнемаше четири часа без прекачване. Недостатъкът беше, че бях принуден да се гъчкам с полупияни екскурзианти, които искаха да се възползват от евтините есенни полети, за да се попекат на слънце, преди тежката зима да окупира Швеция.

Кацнах късно вечерта и намерих такси, готово да ме откара през границата със Севернокипърската турска република, както е описателното име на една от най-малките страни в Европа. Държавата с триста хиляди жители беше основана през 1966-а, след като турците завладели половината остров. Северен Кипър беше признат единствено от Турция и служеше за убежище на не един престъпник, тъй като нямаше споразумение за екстрадиция с други държави.

Бях успял да резервирам първата си хотелска нощувка по електронната поща, без да ползвам кредитна карта. Поради неясния статут на Северен Кипър не беше сигурно дали обикновените кредитни карти изобщо работят там, така че бях изтеглил две хиляди долара още в Швеция, за да съм сигурен, че ще имам пари за две седмици.

Преминахме границата. Шофьорът караше по лъкатушещите пътища и през малките селца с доста по-висока скорост от разрешената. Вероятно бързаше да се върне в своята част от Кипър. Вече минаваше полунощ, когато ни спря пътна полиция. Шофьорът трябваше да се раздели с цялата сума, която му бях платил.

***

Първата сутрин беше тежка. Седях в голямата закусвалня на хотела, обграден от английски, немски и холандски туристи, които бяха привлечени от ниските цени и не се интересуваха дали се намират на окупирана територия, или не. Хотелът беше занемарен. Между теракота и стените в закусвалнята отекваше дрънченето на порцелан и прибори. Гледката сигурно бе зашеметяваща, но не ѝ отделих никакво време. Вместо това опитах да се съсредоточа върху книгата, която носех със себе си: „Крайнодясното сред висшата класа в Швеция“ от Алвар К. Нилсон. Изданието вече беше сантиметър по-дебело в края, където бях прегъвал ъгълчетата на интересните страници, но през този ден четенето изобщо не ми се отдаваше. Почувствах се още по-самотен и започнах да се чудя дали да не потърся обратен полет до Стокхолм.

Първоначално ми се струваше като добра идея да избягам от всички проблеми, като отида в Кипър и се потопя в разследването на убийството на Палме, но сега реалността взе връх.

След една туристическа палачинка с шоколад и бита сметана от бутилка се почувствах по-добре и си хванах такси, за да се разходя в Кирения, или Гирне, както се нарича градът на турски. Центърът на градчето е живописен, с относително малък рибарски пристан, където редицата ресторанти разкриват, че основният източник на приходи е туризмът. В другия край на пристанището има крепост от шестнайсети век, която и до днес е почти непокътната. Продължих в другата посока, по крайбрежната улица. След няколкостотин метра видях класическия хотел „Доум“, където през 1996-а Бертил Ведин беше интервюиран от редица журналисти от различни страни, след като южноафриканските му колеги го бяха уличили като замесен в убийството на Палме. „Доум“ беше прекрасна постройка в стила на функционализма, която обаче беше навлязла в умерен стадий на разпад.

Прекарах около половин час в обикаляне на града и добих добра представа за големината му. Не мислех, че ще е проблем да локализирам Ведин. От снимки знаех, че живее във вила в покрайнините на Кирения, но оттогава градът се беше разраснал. Върнах се в хотела си, за да удължа престоя си с още една нощувка, след което си дадох почивка до края на деня.

На следващия ден бях по-ефективен. Сутринта успях да планирам каквото трябваше да направя, за да открия Ведин, наех кола за една седмица и пратих имейл до редакцията на „Свенска Дагбладет“, за да ги питам дали се интересуват от интервю с Бертил Ведин. Прикачих и профила му, съставен от Стиг, което трябваше да ги накара да вдигнат вежда. За всеки случай се подписах с друго име, което смятах да използвам, когато се свържа с Ведин – Фредрик Бенгтсон.

Преди да е станало твърде горещо, обиколих вилната зона с колата и открих три къщи, където Ведин би могъл да живее. Пред тази, която ми изглеждаше като най-вероятната локация, бяха паркирани два автомобила Рено 12 от края на 70-те, готови за скрап. Струваше ми се, че съм виждал този модел в едно от интервютата с Ведин. Градината беше доста обрасла, още малко и щеше да заприлича на джунгла. От малкото, което се виждаше от къщата, си личеше, че сградата има сериозна нужда от поддръжка.

Вместо да позвъня, реших да изчакам ден-два. Бертил Ведин не се беше местил от трийсет години и едва ли щеше да избяга само защото аз съм дошъл от Швеция. Щом видях колко лесно беше да го открие човек, ми се стори непонятно как шведската полиция не е успяла да го разпита, въпреки че бе разполагала с толкова дълго време и толкова много поводи.

Централната поща се намираше на улица „Мустафа Чагатай“. До редицата гишета все още имаше няколко дървени телефонни будки и операторът можеше да свърже хората, желаещи да се обадят в чужбина. Точно до тях открих това, което търсех: няколко телефонни указателя, монтирани на стойка с гръбчетата нагоре. Човек можеше да ги извади и прочете един по един, подпирайки ги върху останалите. Северен Кипър имаше само няколкостотин хиляди обитатели, така че трябваше лесно да намеря правилния указател. Избрах най-тънкия и се оказа, че съм познал. Беше отпреди няколко години и доста смачкан. На буквата „В“ открих два номера, принадлежащи на Бертил Ведин, и си записах и двата.

На връщане към хотела направих две кръгчета около вилата. Започваше да се свечерява. Двете коли си стояха паркирани отпред. През гъстата растителност мярнах две бледи лампи. Семейство Ведин вероятно вечеряше. Това бе една от десетте хиляди вечери, които бяха прекарали тук от ноември 1985-а насам.

***

На следващия ден се чувствах изпълнен с енергия. Поизгладих историята си и обмислих няколко варианта, преди да се спра на най-простия. Седнах на леглото в семплата си хотелска стая и вдигнах слушалката на стационарния телефон. Отвън висеше табелка „Не безпокойте“, а балконската врата беше затворена. След няколко сигнала чух глас.

– Ало.

– Добър ден, името ми е Фредрик Бенгтсон – казах аз. – С Бертил Ведин ли разговарям?

– Зависи кой пита. Какво искаш?

– Аз съм журналист и съм силно впечатлен от личността ти. Бих искал да те интервюирам.

Стиснах здраво слушалката и зачаках реакцията му.

– Аха, ласкателно. За кого работиш?

– За различни вестници. На свободна практика съм, а конкретно за този материал говорих със „Свенска Дагбладет“.

Алтер егото ми не беше съвсем измислено. Фредрик беше третото ми име, а пък второто име** на баща ми беше Бенгт, оттам и Бенгтсон. Бях тренирал изказа си, като целта беше да се изразявам приятелски, уверено и на правилен шведски, тъй като предполагах, че Ведин би го оценил. Избрах консервативния вестник „Свенска Дагбладет“, защото смятах, че това е единственият шведски ежедневник, който Ведин би приел от политическа гледна точка. Освен това отговорът, който получих на вчерашното си запитване, беше умерено позитивен: „Свържи се с нас, когато направиш интервюто. Не приемай това като поръчка“. Знаех, че се налага да казвам истината, доколкото е възможно, иначе Ведин със сигурност щеше да ме разобличи.

– За какво искаш да говорим?

– За вълнуващия ти живот. В Швеция, Великобритания и тук, в Кипър.

– Смяташ ли да ме питаш за убийството на Улоф Палме?

– Да, разбира се. Ако може.

Почти можех да доловя как Ведин размишлява. Знаех, че през годините е отказал много интервюта.

– Има ли място за някакво заплащане?

Предполагах, че може да изникне такъв въпрос, но не толкова бързо. Занемарената къща и разпадащите се коли отвън свидетелстваха, че финансовото положение на Ведин вече не е блестящо. Каква беше разумната сума в случая?

– Мога да платя двеста и петдесет британски лири за интервюто – казах накрая.

– Значи така се разбираме – отвърна Ведин след кратка пауза. – Двеста и петдесет лири за час или два интервю. Ще се видим утре точно в единайсет, в хотел „Доум“.

Получи се! Бях успял там, където шведската полиция се проваляше вече три десетилетия. На следващия ден щях да се срещна с един от най-печално известните и митични десни екстремисти и агенти на Швеция.

 

–––––––––––––––––––––

*Норвежка нискотарифна авиокомпания. – Б. пр.

** Тук не става дума за презиме и фамилия, а за второ и трето лично име. От 19-и век насам в Швеция е обичайна практика децата да получават две или повече лични имена, но в ежедневието се използва само едно от тях. – Б. пр.“

 

Из документалния роман „Архивът на Стиг Ларшон“ на Ян Стокласа, издателство Сиела. Превод – Любомир Гиздов.

Още откъси от книгата:

“Беше твърде късно да променяме нещо и се налагаше да рискуваме…”

“– И можем да изкопчим признание до четиресет и осем часа… независимо дали го е направил той, или не…”

 

Трилогията „Милениум” превзе света с над 80 милиона продадени копия. Но Стиг Ларшон не дочака да види своя триумф и почина през 2004 г. – преди излизането на „Мъжете, които мразеха жените”.

Точно 10 години след това разследващият журналист Ян Стокласа се рови в така и неразкритото убийство на шведския министър-председател Улоф Палме, най-голямата мистерия в новата шведска история. И попада на пазения в тайна архив на Стиг Ларшон – който е бил буквално обсебен в продължение на 20 години от това престъпление. И е открил следи, на които шведската полиция така и не обръща внимание, част от които включва и в своята трилогия.

В ръцете си държите документална история, написана като шведски криминален роман. В нея главен герой е истинският Микаел Блумквист – Стиг Ларшон. Стокласа поема по неговите следи и прави неочакван пробив в разследването. Ще забележите, че на страница 364 снимката е скрита – шведската полиция изрично забранява тя да се публикува, защото фактите, изложени в тази книга, стават причина за ново разследване на прочутото убийство.

Стиг Ларшон може би е разкрил най-известното престъпление в шведската история.

 

„Когато открих забравения архив на Стиг Ларшон, се потопих в свят, пълен с хора и събития, които сякаш бяха извадени от романите на Стиг. Персонажите бяха също толкова крайни, колкото Лисбет Саландер и Алексан­дър Залаченко. Само че истински. Убийци и жертви. Шпиони, които шпионират други шпиони. Убити жени и деца. Хакнати компютри, тайни записи, мисии под прикритие. И смърт. Зла, внезапна смърт.”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: