„Бях взела всичко мое със себе си и го носех в ръка, заедно с чувството си за вина и страха…“

Из романа „Да се възползвам всякак от теб“ на Сара Ратаро, издателство Ентусиаст.

Онази вечер

„Мобилният ми звъня десетина пъти. Изчаквал си до включването на гласовата поща. При последното си позвъняване си оставил едно сподавено, но ясно съобщение. Гласът ти трепереше, докато аз бях потънала в сън, на няколко километра от теб.

 

Беше около два сутринта. Струва ми се, че те чувам как отговаряш „Веднага идвам“ на онзи равнодушен глас, поел задължението да ни уведоми. Кой знае какво си си помислил, протягайки ръка да ме потърсиш в тъмнината, учуден, че не усещаш обичайната топлина, защото моята част от леглото е била празна. Набрал си номера ми. Без отговор. Виждам те: нахлузваш панталоните си, хвърлени върху креслото, и отново ми звъниш. Без отговор. Взимаш пуловера и обувките си и тичаш към вратата с ключовете от колата в ръка. Два пъти ми звъниш, докато слизаш по стълбите, веднъж на петия етаж и отново – на втория. Без отговор. После от колата, докато настъпваш педала на газта и пресичаш малка част от нашия град. Крещиш: „По дяволите, къде си?“; имал си нужда от мен, и не само ти, но аз всъщност се бях покрила. На паркинга на болницата отново си ми позвънил, питайки се как мога да не чувам телефона. Прекосил си градинката, като си държал телефона си до ухото, вкопчен по-силно в надеждата, отколкото в обезсърчеността, дължаща се на самото място, че не можеш да се свържеш с мен. Пак нищо.

Застанал пред медицинската сестра, вече си се отказал и си оставил съобщение на гласовата ми поща: „В болницата съм. Моля те, ела“. После пръстът ти върху червеното копче и ужасеният ти поглед ме накараха да умра.

 

Кой знае дали това е усещането, което човек изпитва, когато го прободат с острие. Кой знае дали можеш да се гледаш отстрани, докато кървиш, защото нещо е разкъсало месото ти. Поех дълбоко въздух, след като бях чула гласа ти, и разбрах, че този път няма да е лесно да обясня отсъствието си от къщи. Телефонът изгасна в ръката ми. Защо не си ми казал в коя болница? Сега какво да правя? Сложих си нещо отгоре и се измъкнах навън като крадец. Бях взела всичко мое със себе си и го носех в ръка, заедно с чувството си за вина и страха. Продължих да се обличам вече в колата, така и така тук никой не ме познаваше.

 

Мушнах ключовете и запалих мотора, но осъзнах внезапно, че не знам къде да отида. Чувствах се като някоя четиринайсетгодишна, която не е скроила добре лъжата си и сега не знае как да посрещне последствията.

Можех да си отида вкъщи, надявайки се да намеря там бележка, или да обикалям от болница на болница и да се моля за повече късмет.

 

Опитах се да си събера мислите. Взех мобилния, който беше напълно замлъкнал, и се опитах да го включа, но след първия сигнал той окончателно млъкна. Огледах се. Трябваше да има някъде публичен телефон, но аз пък нямах карта. Доплака ми се, докато преминавах през третия жълтоблещукащ светофар. Без да мисля, се отправих към едно определено място, най-вероятното.

Беше все още тъмно и студено.

 

Гладът около мен спи. Спи над мен и над пътуването ми, над чувството ми за вина и страх, което бавно пропива в кожата ми.

Защо си в болница? Ясно чувам гласа ти в главата си: „В болницата съм. Моля те, ела.“ Какво ли си помислил, когато не ти отговорих. Ти никога не губиш контрол, аз съм сбърканата, ти си опорната точка, аз – тази, която се люлее.

 

Знаех, че ще те намеря. Знаех го и толкоз. Инстинкт, усет, проблясък или просто късмет ме отвеждаха на точното място. Сигурна бях.

Пред металната бариера на болницата спрях, за да пропусна една кола на „Бърза помощ“ с пусната сирена. Включих на първа и поех след нея. Няколко метра по-нататък познат цвят и форма заковаха погледа ми. Твоята кола беше пред входа. Така оставена, блокираше две паркоместа, сигурно си я оставил, защото много си бързал. Попитах се защо.

Ако си дошъл с твоята кола, значи нищо страшно не ти се е случило.

Спрях една медицинска сестра и казах името си, после и твоето, като се надявах веднага да ме упъти къде да отида.

Сестрата ми каза да изчакам в една странична стая. Погледнах я и за части от секундата ми се прииска това изчакване да продължи вечно. Пооправих дрехите си и приседнах на ръба на един стол.

Погледнах автомата за безалкохолни напитки, една червена точица показваше, че безкофеиновото кафе е свършило, кошчето за отпадъци преливаше от смачкани хартии и мръсни пластмасови чашки. Започнах да се изнервям. Чакането, без да знам защо, изпълваше празнотата в главата ми с тревожни видения. Подскачах като пружина при всеки по-силен звук, при всяко повишаване на глас, при всеки телефонен звън. Пред мен мина носилка с момче, ранено в крака, и се запитах на колко ли години е. Дали е на възрастта на Луче? Подскочих.

 

Клатушкам се. Външно не се вижда, че се клатушкам. Клатушкат се вътре в мен костите ми, кръвта, лимфата и повечето от клетките ми. Всички части на тялото ми са вкарани една в друга като някоя картонена къща. Колко ли време ще мога да стоя на краката си?

 

Погледнах към пода, после към вратата. Трябва да чакам. Трябва да запазя спокойствие. Ти бе изчезнал, но аз знаех, че се намираш някъде в тази циментова кутия, и изпитвах страх от момента, в който щях да те видя, защото всичко щеше да се промени. Вече нямаше да сме аз с теб, а аз и ти.

Така щеше да стане.

Фунията се бе стеснила и сега или ти ще минеш, или аз.

 

Един лекар бързо се приближи до мен, сякаш ме познаваше. Затаих дъх.

Изрече името на Луче…“

 

Из романа „Да се възползвам всякак от теб“ на Сара Ратаро, издателство Ентусиаст.

Още откъси от романа:

“Изследванията за съвместимост показват, че мъжът ви не е биологичният баща на Луче…”

 

В ранното утро на един пролетен ден Виола, една доста небрежна и разсеяна майка и съпруга, получава тревожно телефонно обаждане от съпруга си Карло. Трябва да отиде в болницата по най-бързия начин. В този така драматичен момент обаче Виола се намира в чуждо легло. Облича се набързо, опитва се да се свърже отново с Карло, за да разбере какво се е случило и къде точно да отиде. И така, с първите слънчеви лъчи за деня и по пустите улици на градатя пристига там, където е трябвало да бъде часове по-рано – до болничното легло на дъщеря си.

И Виола започва да разказва, без дори да си поеме дъх, за един живот, изпълнен с лъжи, страст, изневери, любов, чувство за вина и съжаление.

Настъпил е моментът на истината – ужасът и жестоката действителност я чакат в онази болнична стая, където тя ще трябва да се изправи пред себе си и пред живота, който е водила толкова години, и да вземе най-трудното решение.

Една откровена женска изповед, която ще ви разтърсии ще ви остави без думи…

 

Сара Ратаро е родена през 1975 година в град Генуа и работи за мултинационална фармацевтична компания. Дипломира се с отличие в Университета по биологични науки и получава степен по комуникация на науката. Голямата ѝ страст е писането. През 2009 година излиза дебютният ѝ роман. „Да се възползвам всякак от теб“ е втората ѝ творба, която издателство „Ентусиаст” публикува за първи път в България. „Не ме оставяй“ е втората книга, която излиза у нас.

Реклами

One thought on “„Бях взела всичко мое със себе си и го носех в ръка, заедно с чувството си за вина и страха…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: