Катерина Хапсали: Аз съм своят най-голям критик
Спомням си, изключително живо си спомням как миналата зима си избирах книги от сайта на издателство Колибри. Исках нещо българско, исках да е силно, а ако беше и дебют – ехе! Спомням си и посещението си в книжарницата два дни по-късно, спомням си и думите на милото момиче, което ме обслужи като ми донесе книгите по списъка ми: “А авторката на “Кафето” – каза – даже ви е написала автограф!” На мен?! Някой ще каже, че реакцията ми е била изключително първична и наивна, но ако само знаете какво е чувството да зачетете книга, да усетите, че е била точно това, което търсите и че авторът ви е оставил лично своето послание… Признавам си с известна доза срам, че преди година и нещо, когато зачетох “Гръцко кафе”, аз наистина нямах идея коя е Катерина Хапсали. Вече провеждах интервюта с наши и чужди автори на тема творчески процес по време на създаване на разкази, новели и романи, и желанието да говоря с нея се роди съвсем спонтанно – но този роман бе твърде добър, за да влезе само в категория с въпроси за дебют! Първото, което ме плени, беше гласът й. Дори да оставим настрана изключително увлекателния й сюжет и оригиналния приказно-песенен стил, тази жена рисуваше с болка, люлееше с надежда от усмивка, докосваше душата ми с вълшебното си писателско перо, гравираше отпечатъка от разказа си върху читателското ми око, както адски малко автори го могат. И може днес да не успявам да си спомня в детайли историята на всяка героиня от романа й, но онова усещане, че съм прочела завладяващи предания за любов и оцеляване, за раздели и събирания, за силни жени с ярки характери, че съм усетила посланието между редовете и съм открила толкова частици от сърцето си в главната й героиня, ме държи изпълнена с благодарност и до днес – че такива хора има, че пишат и предават своята магия на четящи като мен.
Структуриран под формата на нежно обръщение на героинята към невръстното й момченце, за да му предаде поне частица от житейските уроци, които предстоят, и да му помогне да посреща изпитанията смело и с достойнство, “Гръцко кафе” носи всички онези белези на мемоара, които пленяват ценители на прозата, вдъхновена от силните моменти в живота. Мигове, в които животът ти се преобръща и всички планове за щастие, които някога си имал, рухват. Периодът, в който въпреки че не успяваш да си представиш дори утрешния ден, някак събираш сили, за да продължиш напред, стъпка по стъпка, дори не заради себе си, а в името на малкото дете. Моментите, които раждат изповед, лекуваща и трансформираща тъга и болка в нова надежда за живот. Космополитен роман, интелигентен, изцеляващ е Кафето, завладяващ от първа страница, съдържателен, интимен. Основната сюжетна линия умело вплита ретроспективните моменти, а фолклорните елементи балансират съвременния разказ, историята се лее с драматизъм, колорит и в собствен ритъм – един изключителен дебют!
Естествено, след като изчетох “Гръцко кафе”, се поразрових в интернет, изчетох отзиви за книгата (бях поразена от това как може текст, който толкова хора толкова харесват, да бъде критикуван до крайност от други), и както стотици читатели зачаках “Сливовиц”. И Катерина зачаках – уважавам автори, които подреждат с мъдрост писателските си приоритети, – и това да бъда в очакване за интервю, което се отлага заради нетърпението на читателите за следващата книга, беше чест за мен. И както възрастните цял живот ни учат – търпението в живота се възнаграждава. Посрещнах “Сливовиц”, изживях премиерата му, разговорът с Катерина вече е факт.
А “Сливовиц” е всичко онова, което почитателите на Катерина са очаквали. Роман със смисъл и житейска мъдрост, едно честно писане, емоционален, многопластов. И успешните жени понякога са на ръба на екзистенциални кризи. Физическо насилие, бутилки алкохол, душевен крах – колко от нас обичат сляпо и плащат твърде скъпо, колко от нас са имали приятел, който да ги спаси? “Нещата, които четеш най-бързо, се пишат най-трудно”, каза в едно интервю Катерина. “Сливовиц”отново засяга темата за връзката с корените ни, за силата, която дреме у всяка жена, за лъжите и издевателствата над личността, за опората, която търсим и която не познава граници – нито географски, нито в мащаб, – за вярата в себе си, за новото начало.
Катерина Хапсали завършва Първа Английска езикова гимназия в София, след което учи икономика, маркетинг и испански език в Охайо, САЩ. От 2000 г. работи като журналист, има медийна специализация от Испания, докторантура по философия. Сред любимите ѝ медийни проекти през годините са предаването “Говори с нея” в Дарик радио, както и рубриките “Детектор на лъжата” и “Жени с история” в сп. “ТЕМА”. Тя е първият главен редактор на сп. “Harper’s BAZAAR” у нас, ръководила е екипа на българското издание на сп. “Premium Lifestyle” и сп. “DIVA!“. С дебютния си роман “Гръцко кафе” (изд. Колибри, 2015) печели наградата “Перото” (2015) в категория проза и приза “Цветето на Хеликон” (2016). “През девет планини” (изд. Колибри, 2017) е дебютната й стихосбирка, а “Сливовиц” (изд. Колибри, 2019) е дългоочакваният й втори роман.
Сега си мисля, че въпреки размера на пазара ни и усилията, които издателствата правят, за да продават наши автори на родна аудитория, всъщност малко писатели се радват на такава обич и такъв контакт с публиката днес. Катерина е много социален човек, много открит, което преди този разговор винаги ме е навеждало на мисълта, че интервюто ще ни се получи силно, честно и полезно. За творческия й режим, за разликата между това да пишеш “сръчно” и “подкожно”, за самокритичността, за битките на литературния пазар, за диалога с публиката и емоцията на премиерата говорим с Катерина в едно много прямо интервю. От свое и от нейно име ви се извинявам, че поради сериозните й ангажименти покрай премиерата и предстоящото турне на “Сливовиц” посъкратихме първоначалните въпроси, които наистина си бяха доста, а отговорите си разменихме по имейл. “Имай предвид, че няма да е лигаво, ще е директно интервю”, предупреди ме Катерина. Но нима от нея сме очаквали сълзлив или нечестен текст? Скъпи начинаещи писатели, страстни читатели и приятели на bgstoryteller, представям ви Катерина – открита, недвусмислена и без редакция!
Катерина Хапсали: Колкото повече хората ти повтарят: “Пиши, пиши, пиши!”, толкова повече Музата започва да ти спретва всякакви номера.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: личен архив
“Гръцко кафе” пишеш спонтанно и за изцеление. За “Сливовиц” обаче сякаш дълго време си подостряла моливите си, както казва герой от самия роман. Различаваше ли се по нещо и творческият процес? Колко често сядаше да пишеш, по кое време и по колко часа?
Първо искам да благодаря за поканата за това интервю. А сега конкретно на въпроса: понякога се усещам наистина странно, когато се сблъскам с хорските изводи и заключения. Кой ви е казал, че пиша “Гръцко кафе” спонтанно и за изцеление?! Със сигурност не съм аз.
Ако имате предвид елементите на автофикция в тази книга, то нека уточня, че моят съпруг загина в катастрофа през 2012-а година, а романът излезе през 2015-а. Говорим за период от 3 години между двете събития! Което само̀ по себе си означава, че Кафето, както почнаха да наричат свойски този роман читателите, е всичко друго, но не и спонтанна книга. Да, неизбежна, но не и спонтанна! Не съм писала тази творба за няколко седмици, както например е направил Ницше с “Тъй рече Заратустра”.
И нека подчертая дебело: това, че дадена книга се чете на един дъх, не значи, че се пише също толкова стремително. Всъщност точно за да се чете на един дъх, тя трябва да бъде писана внимателно и с усещане за всеки детайл – за да не се спъва читателят, когато се втурне през страниците.
Също така ми е странно твърдението, че Кафето е писано за изцеление. Изцеление от какво? От смъртта ли, от една семейна трагедия?! Смъртта не престава да бъде смърт само защото аз съм написала един роман, базиран върху този тежък житейски факт.
Замислете се: смъртта всъщност е единственото нещо, за което изцеление няма!
Мигар фактът, че първият ми роман постигна успех, значи, че бащата на сина ми се е върнал обратно от царството на Хадес?!
Аз обичам да казвам, че “Гръцко кафе” е неизбежен роман, просто защото отразява темите и емоциите, които са ме движели към момента на неговото написване. Но нека не бъркаме винаги литературата с така популярната идея за “автотерапия”. И нещо друго – за съжаление много хора постоянно претърпяват трагедии, всъщност животът сам по себе си е една загубена кауза заради своя неизбежен финал, но колко от тези хора успяват да напишат роман, който читателите прегръщат?
Колкото до “Сливовиц” – тази книга се появи на бял свят в момент, в който бях избистрила в главата си какво и как точно искам да поднеса на моите читатели. Случването й не беше толкова неизбежно, можех да избера и да не я напиша, и в случая подходих с по-овладян почерк. Неслучайно много читатели и критици твърдят, че “Сливовиц” е далеч “по-писателска” книга.
Човек се променя непрекъснато, това е онзи неспирен процес, за който говори още Хераклит. Тази Катерина, която написа “Сливовиц” е различна от онази, която даде на читателите “Гръцко кафе”.
Що се отнася до самия творчески процес – жените автори с малки деца знаят, че това е съвсем, ама съвсем пожелателно понятие. Накратко: пишех, когато можех. Няма как да поддържаш творчески режим, ако детето ти е с 39 градуса температура, нали? А специално седмиците преди влизането на “Сливовиц” в печат синът ми Ахилеас не желаеше да ходи на занималня, минаваше през някакъв свой си детски период, и реално имах възможност да пиша само и единствено сутрин, в едно кафене до училището му, между оставянето на детето и взимането му 3-4 часа по-късно.
Изобщо, както обичам да казвам, аз не съм кабинетен писател. И никога няма да бъда. Животът, сам по себе си, е една грандиозна импровизация и надали някога ще имам възможността да кажа: “Тези 4 часа на ден са запазена територия за моето писане”.
С успеха на “Кафето” се сдоби със страшно много почитатели, но това доведе със себе си и честото задаване на въпроса “Кога, кога, КОГА ще излезе следващата книга?” В едно интервю каза, че дълго си се борила с дебелата сянка на първата си книга. Чувстваше ли се притисната от срок, от очакванията на хората?
Разбира се, че се чувствах притисната от фокусираните върху мен очаквания. Истината е, че колкото повече хората ти повтарят: “Пиши, пиши, пиши!”, толкова повече Музата започва да ти спретва всякакви номера. И това е съвсем нормално – да пишеш романи е по-различно от това да пълниш салам например. Защото има нещо отвъд обичайното занаятчийство, един метафизичен елемент, който няма как да вържеш за стола.
Да не говорим, че “Гръцко кафе” наистина имаше успех. Така че “Сливовиц” беше всъщност едно състезание с първата ми книга, дори бих казала – ритуално убийство, и така трябва да бъде… Като в онази стара източна притча за монасите, които попитали своя учител: “А какво да правим, ако някога срещнем Буда, Учителю?” А той отвърнал: “Ако наистина срещнете Буда, убийте го.”
Разбира се, говоря метафорично. В момента и “Сливовиц”, и “Гръцко кафе” се радват на читателски интерес. Но самата аз успях да се еманципирам от сянката на Кафето. Творбата не успя да погълне автора си. И слава Богу.
Много страхове, но и много надежди, много рани, но и много утеха има в “Сливовиц”. Боб Спанич съветва Алекс “да превърне раните в писане”. Ти излекува ли рани с този роман?
За втори път казвам в рамките на това интервю: опитайте се да не мислите за литературата като вид лечение! Много подвеждащо и заблуждаващо е да търсите в една книга непременно някаква терапия.
Лечебното действие на стойностните книги, ако има такова, е страничен ефект, не тяхна цел.
Човек пише, или поне трябва да пише, когато не може да не пише, когато има какво да сподели с хората и знае как да го направи по завладяващ начин. Ако идеята е просто да се отърси от негативни емоции, може да иде до аптеката за “мента, глог и валериан”, нали?
Кой от главните ти герои се появи пръв, кой роди идеята за книгата? Алекс, ранимата млада жена на ръба на екзистенциална криза, или Боб, улегналият, мъдър, деликатен ветеран в журналистиката?
Алекс и Боб са две страни на една и съща монета. Те са скачени съдове и нямаше как да се появят поотделно. Двамата съществуват най-истински като герои в своя диалог… Така се и появиха, едновременно – като един странен, но силен дует.
А каква част от теб стои в дълбочината на образите на Алекс и Боб?
Пак ли ще си говорим за автофикция? За пореден път апелирам: нека мислим абстрактно. Говорим за литература, не за документалистика. И силата на литературата лежи именно в нейната универсалност, в умението й да излезе извън тясната кожа на замръзнал в своята конкретност реален човек и да успее да накара най-различни хора да се припознаят в посланията й… Аз например смятам, че много жени ще открият по една Александра в себе си. И това е възможно, тъй като Александра е литературно творение, не е момичето от съседния вход. В мен също има много от нея, пък и в нея – от мен. Александра е един комплексен събирателен образ. Какъвто е и Боб Спанич, разбира се, макар че тук мога в по-голяма степен да кажа, че съм се вдъхновила от конкретен човек. Уви, вече не е сред живите, но понякога имам чувството, че спомените за него носят повече живот отколкото цяла тайфа “ходещи мъртви”. Говоря за моя добър приятел Едуард Згонц, спортен журналист и бонвиван от Средния Запад.
Емоцията е твоя, но чия е историята? Как доби представа за автентичното, какви проучвания направи, за да изградиш образа на малтретираната жена, на момичето, отгледано от самотна майка с не-любов?
Това, което винаги ми помага в литературните търсения, е фактът, че 20 години съм се занимавала с журналистика. Имам богат опит – и на базата на тази професия, а и чисто житейски. Сблъсквала съм се с какви ли не съдби, вземайки интервюта, пишейки репортажи от изключително широк спектър… Казах ви – аз не съм кабинетен писател, а човек, потопен изцяло и пълнокръвно в съществуването като такова. Освен това съм страшно любопитна и макар тази моя особеност понякога да ми е изигравала лоша шега, не съжалявам – има информация, която се получава единствено на “опитното поле”.
Колко време писа “Сливовиц”? Разкажи за “калпавото чедо”, което “уби” преди няколко години, за да се появи “Сливовиц” с тази сила на емоцията, която покорява читателите днес.
Не знам колко време съм писала “Сливовиц” – няма как да измеря времето, защото като сам родител, аз пиша в откраднати моменти. Факт е, че може би през 2017-а, видях пред себе си една много сръчно написана книга, която обаче не беше “подкожна”, не водеше до пристрастяване. Бях се подлъгала по многото очаквания и неспирното даване на зор, и… бях направила един добър занаятчийски продукт. Повечето автори, които познавам, щяха да издадат този вариант на “Сливовиц”, но аз съм опърничава македонка с много силно изразен вътрешен критерий. И когато нещо не отговаря на този критерий, най-добре е просто да натиснеш командата delete… Направих го, помълчах в себе си няколко месеца, оставих историята да се филтрира във вените ми, и после седнах наново. И написах “Сливовиц” по безкомпромисен начин, който е единствено верният, поне според мен.
Планира ли историята предварително? Набеляза ли си философските теми, които Алекс и Боб ще обсъдят, за да предадат писателското ти послание за отношението към живота? Вярно ли е, че пишеш първата и последната глава, след което започваш самия роман?
Да, винаги пиша първата и последната глава. Правя структура на историята, с едри щрихи. Внимавам за логически капани. А после самото написване на книгата е по-лесната и несравнимо по-приятната част. Там философските теми идват някак органично, понякога изненадват и самата мен… Харесват ми тези изненади. Навремето Кърт Вонегът казваше, че знае кога е написал добра история. Когато седне, зачете се, и сам възкликне: “Как, по дяволите, съм написал това?!”
А случвало ли се е героите да те изненадат с реакции, реплики, които изглеждат по-логични в даден момент от първоначално заложените в сюжетната линия, поради което историята да претърпи обрат?
Разбира се. И именно това са най-скъпоценните моменти, когато метафизичното разперва криле над теб.
По колко пъти саморедактираш текстовете си? Колко взискателна си към себе си?
Изключително взискателна съм към себе си. Слава Богу, от журналистиката съм се научила да пиша чисто и почти не се налагат редакции – нито мои, нито чужди.
Ползваш ли бета-читатели? На кого четеш или даваш за прочит ръкописа, на чие мнение се доверяваш, преди да изпратиш твой роман в издателство?
Не ползвам бета-читатели. Считам тази практика за ненужен “шум”, когато авторът трябва да е насаме с героите си и да чува именно тях най-добре. Но пък има шепа хора, на чието мнение вярвам сляпо, и когато се почувствам готова с дадена част, някак отвътре ми идва да им пратя нещо за четене… Такива са моят учител Димитър Шумналиев, моят баща, както и моят добър приятел и литературен съзаклятник Светльо Желев.
Работила си и като главен редактор на списания. Как приемаш редакцията на собствения си текст? В какво се състоят корекциите по текста на един автор с толкова много опит в писането? Успяваш ли да видиш текста си през читателските очи, да се дистанцираш, за да съумееш да го лишиш от откъси, изрази, думи, в които си заложила много и много обичаш, но без които текстът става с още по-висока литературна стойност?
Аз съм своят най-голям критик, ако това питате. Но с времето и с опита все по-рядко се налага да кълцам текстовете си. А за самокритичността ми най-много говори фактът, че унищожих, без да ми трепне окото, цялата първа версия на “Сливовиц”.
Колко важно е за теб мнението на читателите ти? С какво те зарежда диалогът с публиката?
Читателите са крайният получател на труда, емоциите и безсъниците на един автор. Читателите са финалната инстанция и с риск да прозвучи сантиментално, аз ги обичам тези хора. Усещам ги. А и те мен, убедена съм. Диалогът ни никога не секва, дори познавам по физиономия и житейска история стотици мои читатели. Това е истинската творческа лаборатория за един автор.
Не седна и за миг на премиерата. Какви мисли минават през главата на един автор, когато за първи път представя книгата си сред читатели?
В тези моменти аз не мисля, защото съм твърде заета да чувствам. И имам невероятния късмет да усещам една помитаща любов навсякъде около себе си… Неслучайно казвам “помитаща”, защото тя буквално изтласква надалеч всичко злонамерено, дребнаво, всекидневно. И си казвам, че – мамка му – аз съм един щастлив човек! Макар и понякога да го забравям.
Какво е усещането, когато друг чете текста ти на глас, когато прави свои паузи, акценти и интонационно интерпретира, и по този начин несъзнателно манипулира аудиторията?
Изключително интересно ми е. Някак виждам своето “дете” през очите на някой друг. И откривам неподозирани ракурси.
Кой подбира откъсите, които се четат пред публика? Как се подбират тези откъси?
Аз ги подбирам, изцяло на базата на емоционалната стойност, която носят за мен, и която очаквам да имат и за публиката. Разбира се, не съм някакъв диктатор. За премиерата на “Сливовиц” например Койна Русева сама пожела да прочете един определен откъс, който пък за нея носеше силен заряд. С радост и благодарност се съгласих.
Какво мислиш за битките в литературния свят? Романите ти са страстно хвалени, но и хулени.
Не ги разбирам тези битки. За всеки има място под слънцето и единственият критерий са читателите. Те решават, те отреждат, те винаги имат последната дума. Никой автор не може да накара хората зорлем да го обикнат. Много неща в тоя живот се случват насила, но любовта не е сред тях.
След успеха на Кафето бях истински шокирана от реакциите на някои пишещи хора, които усещаха като лична обида моите тиражи. Сега вече не се учудвам толкова. Макар че понякога наистина прихвам – дни наред една уважавана писателка, например, и то на достолепна възраст, разиграваше публично разни истерични монолози, ужасена от летящия старт на “Сливовиц”. Е, аз не мога да спра хората, които искат да се изложат и да станат нарицателно за злоба и завист, нали? Дори не й отговорих. Нито се интересувам дали продължава с този смехотворен моноспектакъл.
Попадала съм и на откровен хейт по повод твоите романи. Какво е усещането да те критикуват хора, които търсят заяждане; има и такива, при които си личи, че не са чели книгите ти! Как се справяш с подобен род негативна критика?
Преди подскачах. Сега вече знам, че когато не отвърнеш на някой сляп, нелеп удар, същият този удар първо увисва във въздуха, а после се връща обратно към агресора.
Кой е най-добрият писателски съвет, който някога си получавала? А най-абсурдният?
Най-добрият съвет е бил да чета текстовете си на глас. Така най-ясно чуваш ритъма, а литературата трябва да тече като музика.
А най-абсурдният е бил да участвам в литературни конкурси.
“Никой няма нужда от необикновени истории. Напълно достатъчно е да разказваш обикновени неща по необикновен начин”, казваш в “Сливовиц”. Разбрах, че следващата ти “обикновена” история се развива в Турция. Кажи нещо повече за сюжета на “Турските любовници”.
Абсурд. Има много време до финалното написване и излизането на този роман. Няма как толкова рано в процеса да започна да “издавам тайни”. И това ще стане, но постепенно. И то предимно с цитати, не с оповестяване на сюжетната линия.
Всъщност новината е, че реших да дам на читателите сборник с разказа преди следващия ми роман.
Какво обичаш да четеш?
Качествена литература, а тя се усеща от първите няколко изречения.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Разчитайте на своя вътрешен критерий и знайте, че занаят не се учи, а се краде.
