„Бьорн беше прав – сякаш нощното небе бавно гореше…“

Из романа „Погребални обреди“ на Хана Кент, издателство Изток-Запад.

„Оставих преденето, взех ръката на Кяртан и го поведох навън. Мама Инга беше бременна, така че тя не ни последва, но ни помаха и продължи да бродира. Правеше ново покривало за леглото ми, но така и не го завърши. И до ден днешен не знам какво се е случило с него. Мисля, че Бьорн сигурно го е изгорил. Той изгори доста от нещата й по-късно.

Но през онази нощ Кяртан и аз пристъпихме в хладния въздух навън, снегът хрущеше под краката ни и скоро разбрахме защо Бьорн ни е повикал. Цялото небе преливаше от цвят, както никога не го бях виждала преди. Огромни завеси от светлина се движеха като че ли ги духаше вятър, надигащ се на талази над нас. Бьорн беше прав – сякаш нощното небе бавно гореше. Имаше виолетови петна, които прииждаха на тъмния фон на небето и звезди, осеяли небосвода. Сиянието се оттегляше като вълна и след това внезапно беше прекъсвано от нови ивици стихийно зелено, което се спускаше в небето като че ли падаше от голяма височина.

– Виж, Агнес – каза приемният ми баща и ме завъртя за раменете, за да видя как блясъкът на северното сияние очертава остро билото на планината. Въпреки късния час можех да различа познатия начупен хоризонт.

– Опитай се да го докоснеш – каза Бьорн след това и аз пуснах шала си на снега, за да мога да вдигна ръце към небето.

– Знаеш какво означава това – допълни Бьорн. – Значи, че ще има буря. Северното сияние винаги предвещава лошо време.

По обед на следващия ден вятърът започна да плющи около къщурката, за да разбърква снега, който беше паднал през нощта, и да го запраща към изсушените кожи, които бяхме опънали върху прозорците, за да се пазим от студа. Беше зловещ звук – вятърът хвърляше лед върху дома ни.

Инга не се чувстваше добре онази сутрин и остана в леглото, така че аз приготвих закуската. Бях в кухнята, слагах чайника над огъня, когато Бьорн влезе откъм склада.

– Къде е Инга? – попита ме той.

– В дневната – отвърнах. Наблюдавах го как сваля шапката си и изтръсква леда в огнището. Водата изсъска върху горещите камъни.

– Огънят пуши много – каза Бьорн, смръщен, след това ме остави да си върша работата.

Когато сварих малко мъх на каша, го занесох в дневната. Беше доста тъмно и след като сервирах кашата на Бьорн, изтичах до склада да донеса още малко масло за лампата. Складът беше близо до къщурката, така че когато се приближих до него, чух как вие вятърът, по-силно и по-силно, и знаех, че бурята наближава.

Не съм сигурна защо отворих вратата и погледнах навън. Предполагам, че съм била любопитна. Но някакво странно желание ме обзе и аз отключих резето да надзърна.

Беше зловеща гледка. Тъмни облаци връхлитаха върху планината и под тяхната опушена чернота се вихреше сив рояк от сняг, докъдето поглед стига. Вятърът беше свиреп и тежък леден порив изведнъж духна срещу вратата толкова силно, че ме събори на земята. Свещта в коридора изгасна веднага и от вътрешността на къщурката Бьорн ми извика какво, по дяволите, съм си мислела, че правя, да пусна виелицата в дома му.

Хвърлих се към вратата да я затворя, но вятърът беше твърде силен. Ръцете ми се вкочаниха от нахлулия студен въздух. Като че ли виелицата беше някакъв дух, който настояваше да влезе. След това вятърът внезапно утихна и вратата се затръшна. Като че ли призракът най-накрая беше влязъл и беше затворил вратата след себе си.

Върнах се в дневната с маслото и напълних лампите. Бьорн ми беше ядосан, че съм пуснала вътре студения въздух, тъй като Инга беше в много деликатно състояние.

Виелицата се нахвърли върху къщурката онзи следобед и бушува три дни. На втория Инга започна да ражда.

Беше твърде рано.

Късно онази вечер – след звука на вятъра, снега и леда – Инга започна да усеща ужасни болки. Знам, че беше уплашена, че и това бебе ще дойде преди времето си.

Когато Бьорн осъзна, че бебето е на път, изпрати Йон, техния работник, във фермата на брат си да доведе снаха му и нейната слугиня. Приемният ми баща нареди на Йон да каже на жените какво е станало, за да могат поне да му дадат съвет, ако не могат да дойдат с него.

Йон се възпротиви, че виелицата е твърде силна и че не могат да очакват от него да изпълни задачата, но Бьорн беше настоятелен човек. Така че Йон се навлече с дебели дрехи и излезе навън, но се върна скоро след това, покрит с лед и сняг, и каза на приемния ми баща, че не може да вижда на две стъпки пред себе си и че в това време, което обещава само смърт, не може да го принуди да отиде по-далеч от хамбара. Но Бьорн го застави да опита пак и когато Йон се върна, полузамръзнал от студ и му каза, че едва успял да стои прав на вятъра, и че не е могъл за извърви и шест фута, приемният ми баща го хвана за яката на палтото и го избута навън. Едва когато отвори вратата, той видя колко опасно е времето и като Йон се върна вътре няколко минути по-късно, треперещ от студ и гняв, Бьорн не каза нищо, а го остави да се съблече и да си легне, за да се съвземе.

Сигурна съм, че тогава Бьорн също беше изплашен.

Инга остана в леглото си и сега стенеше от болка, бяла като мляко, и трепереше толкова силно, че цялата се покриваше с пот. Бьорн я пренесе от дневната в апартамента на тавана – преди имаше таван в тази колиба – така че да й позволи малко усамотение, но когато я вдигна, нощницата й и ленената постеля бяха прогизнали от вода и аз извиках от изненада. Помислих, че се е подмокрила.

– Не я местѝ, Бьорн! – извиках аз, но той не ми обърна внимание и вдигна приемната ми майка и я пренесе по стълбите, нареди ми да кипна вода и да му донеса някакъв вълнен плат. Направих както ми поръча, взех новата й вълнена подплата, която бях направила сама. Попитах го дали мога да видя мама, но той ми каза да наглеждам Кяртан, така че се върнах в дневната.

Кяртан трябва да беше разбрал, че се задава нещо лошо, защото скимтеше, когато се върнах. Когато седнах в леглото ни, той се покатери при мен и заради моя собствен страх и нужда от утеха аз го издърпах в скута си и слушайки бурята, седнахме да чакаме Бьорн да ни каже какво да правим.

Чакахме дълго време. Кяртан заспа, облегнат на врата ми, и аз го сложих да легне и се опитах да разчепкам малко вълна, разделях възлите и махах малките издутини до получаване на малки нишки, но пръстите ми се тресяха. През цялото време чувах как Инга вика на тавана. Напомних си, че викането е нормално и че скоро ще имам нов приемен брат или сестра, когото да обичам.

След няколко часа Бьорн слезе от тавана. Влезе в дневната и аз видях, че държи малък вързоп. Бебето. Лицето на Бьорн беше пепеляво и той ми подаде малкото нещо и ме накара да го прегърна. След това напусна стаята и се върна на тавана, за да се погрижи за жена си.

Бях развълнувана да държа бебето. То беше много малко и много леко и не се движеше особено, но скимтеше и мърдаше очите и устата си, а лицето му беше силно зачервено и изглеждаше ужасно. Разпових го и видях, че е момиче.

През това време Кяртан се беше събудил. Беше станало студено вътре; вятърът влизаше през някаква пукнатина и течението бързо изгаси повечето от лоените свещи, които бяхме запалили на масата. Беше останала само една, в трептящата й светлина нашите сенки танцуваха на фона на стената и Кяртан започна да плаче. Той затвори очи и зарови глава в рамото ми.

Тъй като беше много студено, аз се опитах да пъхна бебето заедно с одеялото му в шала си и след това използвах възглавницата си, за да го притисна към гърдите си. Обаче нямахме пухени възглавници, а само от водорасли, които не пазеха топлина. Бебето беше спряло да плаче и аз си помислих, че може би не е толкова студено и ще се оправи. С пръстите си избърсах малко от гъстата течност от главата му и след това Кяртан и аз го целунахме.

Седяхме дълго заедно в леглото. Минаваха часове. Можеше да са минали и дни, без да забележа. Беше мрачно и студено и бурята продължаваше да бушува безкрайно. Бях казала на Кяртан да отиде и да издърпа завивките от леглото на родителите си, бяхме ги увили около себе си и се бяхме сгушили заедно, за да се топлим. Стоновете на Инга идваха от тавана, без да спират. Беше като звука, който издават хората, когато спят и сънуват ужасен кошмар: нисък, страшен език без думи, само звуци. А вятърът духаше толкова силно през цялото време, че понякога не знаех дали вика Инга или вятърът, който караше свещта да трепти.

Бях прегърнала Кяртан с една ръка, с другата притиснах бебето по-близо до гърдите си и им казах и на двамата да се опитат да се вслушат в биенето на сърцето ми, за да забравят за бурята.

Мисля, че заспахме. Казвам мисля, защото не си спомням да съм се събуждала, но си спомням, че изведнъж видях Бьорн да стои в дневната. Последната свещ беше изгаснала и в полумрака на стаята го виждах да стои неподвижен някак особено, главата му беше увиснала надолу.

– Инга е мъртва – каза той. Думите паднаха тежко в стаята. – Жена ми е мъртва.

– Бьорн – казах аз, – бебето е тук. Вземи го.

Извадих го изпод одеялата и му го подадох. Той не го взе.

– Бебето също е мъртво – каза той.

Погледнах надолу към детето, което държах в ръцете си, и видях, че е неподвижно и вече не е топло. Одеялата бяха топли, само защото ги притисках към собственото си тяло. Започнах да плача. Кяртан видя синьото личице на бебето, със засъхналата кръв все още стояща на бузата му, видя, че не мърда и започна да плаче. Бьорн ни гледаше. Аз се разстроих, оставих бебето на леглото и се хвърлих на пода и скрих лице в ръцете си. Ридаех и виках:

– Аз също искам да умра!

– Може би ще умреш – отговори Бьорн. Това беше всичко, което ми каза, за да ме успокои. – Може би ти също ще умреш.“

 

 

Из романа „Погребални обреди“ на Хана Кент, издателство Изток-Запад. Превод – Снежана Ташева.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

„Погребални обреди“ е роман, написан по действителен случай – Исландия, далечната 1829 г. – и разглежда историята на младата Агнес, обвинена в брутално убийство. Тя е осъдена на смърт и изпълнението на присъдата й е последната публична екзекуция, извършена в Исландия. По това време в страната няма затвори, затова младата жена е изпратена да прекара зимата преди своята екзекуция в отдалечена ферма на север. Селяните са ужасени от перспективата да общуват с престъпница, и напълно изолират Агнес. Единствено Тоти – млад свещеник – разговаря с нея и се опитва да я разбере. С наближаването на фаталния ден фермерското семейство ще открие другата страна от историята на осъдената на смърт и ще се появи въпросът тя ли го е извършила, или не.

 

Хана Кент е родена през 1985 г. в Австралия. Основател и редактор е на литературно списание и завършва магистратура по творческо писане. През 2011 г. печели наградата на Австралия за непубликуван ръкопис за романа „Погребални обреди“. Книгата е издадена през 2013 г. и мигновено става бестселър. Номинирана е в множество литературни конкурси, сред които е и „Дебют на годината“ на в-к „Гардиън“ и печели над 10 приза. След невероятния си успех авторката се е посветила на втората си книга, чието действие се развива в Ирландия.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: