„Правиш ли разлика между „изневяра“ и „връзка“?…“

Из разказа „Цигара време“ от сборника „Всичките дни“ на Георги Томов, издателство Сиела.

„…Виждахме се по веднъж седмично в едно от кафенетата около университета. Капучино, кроасан, смях и разговор на ръба на приличието. Тя настояваше тези срещи да се в сряда сутрин, седем часа, и аз се съгласих, тъй като по принцип ставам рано. Отказвах да обсъждам въпроси, свързани с литературата, тъй като ми беше писнало да обяснявам защо Маркес е велик и да правя прогнози кой български автор ще грабне приза „Роман на годината“. От своя страна, аз имах обица на ухото и избягвах теми, свързани с религия – коментирахме кино, театър и изкуство, а също ежедневни неща като например: длъжна ли е съвременната жена да готви; къде трябва да минава границата в отношенията между снаха и свекърва; кое е важно – кариерата или децата. За мен въпросите от живота винаги са били по-интересни от – да речем – защо Умберто Еко е кръстил Ампаро бразилското момиче, в което е влюбен младият Казобон?

Един ден се заговорихме за любовта и аз с насмешка отхвърлих позоваването на Шекспир, Маргарет Мичъл, Джейн Остин или Джули Гаруд, заявявайки, че всичко това са глупости. Казах й, че държа да чуя мнението на едно съвременно младо момиче, мислите и чувствата й извън клишетата и цитатите. „Истинската“, „неповторимата“ и „единствената“ любов съществувала и задължително трябвало да бъде търсена и отстоявана с цената на всичко – това чух. Смях се от сърце и не й спестих мнението си, че това е най-старото клише на света.

Давам си сметка, че съм бил пристрастен към тези срещи – имах усещането, че двамата с нея се намираме в изолирана капсула, пълна с озон, толкова емоционално приповдигнати и слепи за околните бяхме. В сряда сутрин се будех още на развиделяване и в седем нула нула сядах в барчето с чаша кафе, а тя спазваше традицията – появяваше се след точно седем минути.

Веднъж я попитах седем ли е любимото й число?

– Да, това е моето число. Имам татуирана седмица… на едно тайно място.

– Къде?

– Това никога няма да разбереш! – погледна ме лукаво.

– Така ли? – засмях се и подех закачката. – Не се знае.

– Знае се. Ти си мъж, когото жените безусловно харесват, но – обзалагам се – дори когато мастурбират с мисълта за теб, си те представят по светлосиня риза и едноцветна вратовръзка.

Преподавателите не би трябвало да флиртуват със студентки, но това правило постоянно се нарушава, като обикновено инициативата е от женска страна. Аз самият винаги съм бил против такива отношения, но случаят не касаеше подобен казус, пък и, формално погледнато, ние вече не бяхме учител и ученик.

– А каква точно символика влагаш в седмицата? – пропуснах предишната й реплика покрай ушите си. – Доколкото си спомням, думата „седем“ на китайски звучи като „живот“ и „зараждане“.

– А манекенките и световнонеизвестните футболисти твърдят, че Буда е изкачил седем стъпала – засмя се тя, но изведнъж стана сериозна. – Трябва сам да разбереш.

Смених темата и повече не повдигнах въпроса – страшно мразя, когато жените преиграват, правейки се на загадъчни. Но въпросът със символиката на това нейно седем продължи да занимава въображението ми.

 

Споменах за „сряда сутрин“ пред приятел. Той се въодушеви:

– Всичко е ясно, не разбирам защо се мотаеш? Готина ли е? Абе, как няма да е готина, сигурно всичко й мирише на ново!

– Всъщност нямам никакви намерения, просто ми е приятно общуването.

– Да, бе! Колко пъти сте се виждали?

– Десетина – пресметнах наум – там някъде…

– Чакай сега, десет срещи и „нямам никакви намерения“! Говориш като висш чиновник, хванат с обидно малък подкуп. Кажи, ако ти се пусне, ще я опънеш ли? Щото явно си толкова смотан, че няма да си поискаш сам.

– Не, не, няма такива неща между нас… Няколко пъти съм я целувал по бузата, по-скоро докосване.

– Ще ме спукаш от смях! Само хабиш хубавото работно място, тъпако. Защо аз не бях преподавател?!

 

Ръководителят на дипломната й работа във Факултета по журналистика беше една титулувана особа, чиято слава на бохем и плейбой шестваше из университета още по времето, когато аз търках банките. Макар повечето от колегите да го считаха за смешник, той явно притежаваше чар, след като около него се въртяха безусловно най-атрактивните студентки. Имаше три дъщери от три брака, когато грабна перлата на нашия випуск. Осигури й бърза телевизионна кариера, преди да я изнуди да му роди две момчета.

– Този е голям досадник! – възкликна моето последно момиче от първия ред, когато го попитах как се държи с нея ръководителят й.

– Натяга ми се, но не е готин като теб. Пък и с тия папагалски вратовръзки… всеки път, като го видя, едвам се сдържам да не прихна.

– Мислиш, че аз съм готин?!

– Много готин при това.

– Нали, нали?! Възползвай се! – подметнах уж на шега.

– Разбирам какво намекваш, но дори да приемем, че сексът е повод за запознанство, то на нас няма да ни свърши работа, тъй като сме изпуснали момента. Прекалено добри приятели сме вече, не мислиш ли?

– Да, но пък не е редно да разочароваме обществените очаквания и да опровергаваме слуховете.

– А, добре ги храним ние, след като редовно ни виждат заедно. Апропо, не е ли вече време да зарежеш това „момиче от първия ред“ и да започнеш да казваш „моята близка приятелка“, когато говориш за мен с трети лица?

Изчервих се. Точно така я бях определил – „типично момиче от първия ред“ – в разговор с дипломния й ръководител. Интересуваше се от мнението ми за нея.

 

Един ден мъжът на „моята близка приятелка“ се изтърси в кабинета ми. Здрависахме се, радвам се да те видя, как си? Добре бил. Имал работа в университета и решил да се отбие, да изпием по едно кафе и да си поговорим.

– С удоволствие, но в момента… трябва спешно да…

– Няма проблем, то аз също нямам много време.

Излязохме и аз го изпратих до стълбището.

– Миналия семестър жена ми записа вашия курс като избираем, толкова й бях говорил за вас.

– Да, да, как е тя?

– Добре е, праща ви поздрави. Често ви споменава.

Благодарих, сбогувахме се, изчаках го да слезе до долния етаж и се върнах в кабинета си.

* * *

Близката ми приятелка се дипломира и започна стаж като репортер в една от телевизиите, нейният „досадник“ я бе уредил. Запазихме традицията „сряда сутрин“ и в продължение на няколко месеца се виждахме в уютно кафене в близост до работата й. Отивах навреме, палех цигара и точно гасях фаса в пепелника – тя се появяваше. Една цигара се пуши за седем минути.

За рождения й ден в началото на октомври й подарих интересен ръчен часовник с два циферблата – приличаше на стилизиран бухал. В очите й се появиха сълзи, нещо не беше наред.

– Благодаря ти… но няма да се сърдиш, ако не го нося…

– Не ти ли харесва?

– Страхотен е! Но има поверие, че часовник се подарява само на много близки хора, иначе е на раздяла. Освен това ще трябва да измисля обяснение за появата му пред мъжа ми, а изобщо не ме бива да лъжа!

– В какви отношения сте с него?

– Хладни. Всеки си ровичка в компа, я си кажем десетина думи вечер, я не. Преди поне му се ядосвах, а сега ми е все тая.

– Е, това е нов вид свобода, а свободата не е хлад, а прохлада – засмях се малко пресилено. – нали си спомняш:

Свободата се ражда

в нощта, все едно къде –

в дупка някоя в стена,

през която минават

ледените ветрове.

– Андре Бретон. Във френския оригинал не е „през която“, а „когато“ – гласът й звучеше глухо.. – Обичаш да променяш текстовете, забелязах го още по време на лекциите, но тогава не знаех дали е нарочно.

– Не зная френски – въздъхнах, – но си заслужава да го научи човек. Барманче, я налей два френски коняка.

Помълчахме, момчето донесе тумбестите чаши. Тя ме погледна и прошепна:

И през мощта на твоето слово

живота си започвам аз отново

родена, за да те позная

и да се назовавам

Свобода…

– Доста фриволен превод на Пол Елюар – засмивам се. – За твое здраве. Честит рожден ден.

– За Свободата!

Изпихме питиетата си на екс. Тя присви очи:

– Правиш ли разлика между „изневяра“ и „връзка“?

…“

 

 

Из разказа „Цигара време“ от сборника „Всичките дни“ на Георги Томов, издателство Сиела.

Още откъси от сборника:

(публикацията предстои)

 

 

„Провидението е решило да сложи в ръцете ви точно тази книга. Точно сега, в този момент, който знам от собствен опит, че няма да можете да забравите. Отворете страниците й внимателно. Не бързайте. Отпуснете мускулите на всеки предразсъдък. Вдигнете всяка бариера. Разрушете стените на всяка конвенция. Позволете и да проговори точно на вас. Да ви усети. Да ви даде думите си. Ако успеете, тя ще остане ваша завинаги. Има шепа хора на този свят, на които е връчена особена отговорност облечена в дрехите на рядка дарба. Отговорността да разкажат света в който съществуваме така, че да ни помогнат да открием собственото си място в него. Георги Томов е един от тези хора. Невъзможно е да устоите на героите му и зашеметяващо разнородните фабули, които обитават. Невъзможно е да не бъдете пленени от палитрата му. Невъзможно е да не се възхитите на въображението му. Невъзможно е да не бъдете разтърсени, разплакани, разсмяни и разтворени в собствените си мисли, при това в рамките на един и същи разказ. Едно от многото изумителни неща в този сборник на живота е завидната лекота с която авторът е  намерил начин не само да проговори чрез героите си, но и да позволи на тях да проговорят чрез него. Между тези корици, ще откриете нещо много, много ценно…и то не само на нашия литературен небосклон. Да, така е – в ръцете си държите особена книга. Точно по този начин, по който аз я държах за пръв път в една дълга, зимна нощ. И когато на сутринта полузамаян погълнах последната дума си дадох сметка, че не аз съм разтворил страниците, а тя моите…И ще продължава да ме чете до края на дните ми…Всичките дни.

Иво Иванов, автор на „Кривата на щастието”

 

„Мъжки, стегнати, логични, разказите на Георги Томов са като уютна сграда – има място за всичко и достатъчно пространство за теб. Тя е построена без излишества, населена е с непресторени хора, обзаведена е с интересни истории, украсена е с истински чувства – за теб остава само да се нанесеш.

Веселина Седларска, журналист и автор на „Сънувах Мисисипи” и „Пасажерите на Ной”

 

„Георги Томов е едновременно писател, който умее да разказва и разказвач, който умее да пише. Колкото и странно да е, тези две дарби рядко се срещат на едно място. А когато към тях се прибави и факта, че е интелигентен и страстен читател – това го прави не просто автор, а добър приятел, на когото можете да се доверите. Приятно четене!

Захари Карабашлиев, автор на „18% сиво” и  „Кратка история на самолета”

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: