“Дори и осемнайсетият му рожден ден да беше утре сутринта, то днес той все още нямаше да е навършил пълнолетие…”

Из романа “Законът на детето” на Иън Макюън, издателство Колибри.

“Когато влезе, залата се изправи на крака. Седна и огледа долу в ниското страните, вече заели местата си. Пред нея бе поставена тънка купчинка от кремавобяла хартия, до която сложи писалката си. Чак в този момент, при вида на чистите листи, и последните следи от тъмното петно на собственото ѝ състояние избледняха. Тя вече нямаше личен живот, бе готова изцяло да се потопи в работата си.

Ето ги пред нея трите страни. От името на болницата – нейният приятел, кралският адвокат Марк Бърнър, заедно с двама помощник-юристи. От името на Адам Хенри и настойника му – служителката на Кафкас – се явяваха един непознат на Фиона възрастен адвокат, Джон Тоуви, и неговият помощник-юрист. От името на родителите – още един старши колега, кралският адвокат Лесли Грийв, заедно с други двама юристи. До тях седяха господин и госпожа Хенри. Той бе жилав, загорял мъж в добре скроен костюм с вратовръзка – облекло, в което самият той можеше да мине за преуспяващ член на съдебното съсловие. Госпожа Хенри бе едрококалеста и носеше огромни очила с червени рамки, които смаляваха очите ѝ до размера на точици. Седеше изправена, с плътно скръстени ръце. Нито един от родителите не изглеждаше особено разтревожен. Фиона предположи, че журналистите скоро ще се струпат отвън в коридора, очаквайки да ги допусне вътре, за да чуят решението ѝ.

Тя започна:

– На всички ви е известно, че сме събрани тук по един въпрос, който не търпи отлагане. Изключително важно е да се действа бързо. Моля всички да имат това предвид и да говорят кратко и по същество. Господин Бърнър.

Тя наведе глава към него и той стана. Бе напълно оплешивял, едър, но с фини крака – говореше се, че носел 38 номер, за което му се подиграваха зад гърба. Гласът му бе приятен, плътен тенор и миналата година бяха изживели върховни моменти, когато изпълниха Шубертовия Der Erlkönig¹ по време на вечеря в Грейс Ин по случай пенсионирането на един високопоставен юрист, член на Камарата на лордовете, със слабост към Гьоте.

– Аз наистина ще бъда кратък, милейди, понеже, както посочихте, ситуацията е неотложна. В случая ищецът е Обща болница „Идит Кавел“ в Уондсуърт, която моли този съд за разрешение да лекува младеж, назоваван в документите като А, който ще навърши осемнайсет години след по-малко от три месеца. На четиринайсети май, докато поставял наколенниците си, за да започне батирането за училищния си отбор по крикет, той получил остри коремни болки. През следващите два дни болките станали много силни, дори нетърпими. Въпреки големите си познания и опит, личният му лекар не могъл да разбере за какво става дума и го изпратил…

– Запозната съм с документите, г-н Бърнър.

Адвокатът продължи:

– Тогава, милейди, мисля, че всички страни ще се съгласят, че Адам страда от левкемия. Болницата иска да го лекува по обичайния начин с четири лекарства – терапевтична процедура, която е всепризната и практикувана от хематолозите, както мога да покажа…

– Не е необходимо, г-н Бърнър.

– Благодаря, милейди.

Бърнър веднага пристъпи към описанието на конвенционалния курс на лечение и този път Фиона не се намеси. Две от четирите лекарства директно атакували клетките на левкемията, докато другите две нанасяли по пътя си много щети, най-вече на костния мозък, като по този начин разклащали имунната система на организма и способността ѝ да произвежда червени и бели кръвни телца и тромбоцити. Вследствие на това установената практика по време на лечението била кръвопреливане. В този случай обаче болницата била възпрепятствана да прибегне до нея. Адам и родителите му били Свидетели на Йехова и вливането на кръвни продукти в телата им противоречало на техните вярвания. Като се оставело това настрана, младежът и родителите му били съгласни с всякакво друго лечение, което болницата можела да предложи.

– И какво е предложено?

– Милейди, в отговор на желанията на семейството са били предписани само специфично прилаганите за левкемия лекарства. Смята се, че те не са достатъчни. Точно в този момент бих искал да извикам консултанта хематолог.

– Много добре.

Г-н Родни Картър застана на свидетелската скамейка и положи клетва. Бе висок, прегърбен, строг, с дебели побелели вежди, изпод които гледаше гневно и със свирепо пренебрежение. От горния джоб на светлосивия му костюм в три части се подаваше синя копринена кърпичка. Създаваше впечатлението, че счита съдебната процедура за безсмислица и че момчето трябва незабавно да бъде хванато за врата и насила отведено да му се прелее кръв.

Последваха стандартни въпроси, за да се установи благонадеждността на Картър, колко е дълъг опитът му и каква длъжност заема. Когато Фиона леко се изкашля, Бърнър разбра и пристъпи към действие. Поиска от лекаря да обобщи накратко пред съдията състоянието на болния.

– Съвсем недобро.

Помолиха го да даде повече подробности.

Картър си пое дъх, огледа се, видя родителите и отвърна очи. Каза, че пациентът му бил отпаднал, и както можело да се очаква, показвал първите признаци на задъхване. Ако той, Картър, имал свобода на действие в лечението, щял да очаква осемдесет до деветдесет процента шанс за пълна ремисия. При настоящото лечение шансовете били значително намалени.

Бърнър поиска специфични данни от кръвните изследвания на Адам.

Картър отвърна, че когато момчето постъпило в болницата, нивото на хемоглобина му било 8,3 грама на децилитър, при норма около 12,5, и постоянно се понижавало. Преди три дни било 6,4. Тази сутрин слязло на 4,5. Ако паднело още повече и достигнело 3, положението щяло да стане изключително опасно.

Марк Бърнър се готвеше да зададе нов въпрос, но Картър продължи да говори.

– Нивото на белите кръвни телца обикновено е между 5 и 9. В момента е 1,7. Колкото до тромбоцитите…

Фиона го прекъсна.

– Бихте ли били така любезен да ми припомните тяхната роля?

– Те са необходими за кръвосъсирването, милейди. Нормалното им ниво – продължи консултантът – е 250. Нивото им в кръвта на момчето е 34. Ако падне под 20, се очаква да настъпи спонтанно кървене.

При тези си думи г-н Картър извърна леко глава от адвоката, сякаш се обръщаше към родителите.

– Последното изследване – подзе той мрачно – сочи, че не се произвежда нова кръв. Един юноша в добро здраве би трябвало да произвежда петстотин милиарда кръвни клетки дневно.

– А ако можете да прелеете кръв, господин Картър?

– Момчето ще има благоприятни изгледи. Макар и не така добри, както ако бяхме преливали кръв от самото начало.

Бърнър изчака малко и когато заговори отново, понижи глас, сякаш искаше да придаде известен драматизъм на ситуацията, допускайки възможността, че Адам Хенри може да подслушва отнякъде.

– Разговаряли ли сте с вашия пациент за това, което ще стане, ако не се направи кръвопреливане?

– Само с най-общи думи. Той знае, че може да умре.

– Но няма представа за начина на смъртта си. Бихте ли обяснили пред съда как ще стане това?

– Ако настоявате.

Бърнър и Картър сякаш се бяха наговорили да разкриват зловещите факти пред родителите. Това бе приемлив подход и Фиона не се намеси.

Картър бавно каза:

– Ще бъде тежко не само за него, но и за лекуващия го медицински екип. Някои от членовете на персонала са разгневени. Те от сутрин до вечер „окачват кръв“, както се изразяват американците. Просто не могат да разберат защо трябва да поемат риска да изгубят този пациент. Една от проявите на влошеното му състояние ще бъде битката за дишането – битка, която ще бъде страшна за него и която той е обречен да изгуби. Чувството, което ще изпитва, ще бъде като при бавно удавяне. Преди това може да получи вътрешен кръвоизлив. Възможна е също бъбречна недостатъчност. Някои хора изгубват зрението си. Или може да получи мозъчен удар с многобройни неврологични последици. Всеки случай е различен. Единственото сигурно нещо е, че ще бъде ужасна смърт.

– Благодаря ви, господин Картър.

Лесли Грийв, адвокатът на родителите, стана, за да разпита свидетеля от противната страна. Фиона бе чувала някои неща за Грийв, но в момента не можеше да си спомни дали въобще се е явявал пред нея. Беше го срещала в съда – малко суетен на вид, с побеляла, разделена на път по средата коса, с високи скули и дълъг, тънък, високомерно навирен нос. Пристъпваше с някаква лекота или освободеност, която приятно контрастираше със спънатите движения на по-строго изглеждащите му колеги. Ефектът на цялото му надменно и дръзко поведение обаче се нарушаваше от зрителния му проблем – беше малко кривоглед и никога не се знаеше дали вижда това, към което гледа. Този му недъг го правеше още по-интересен. Понякога дезориентираше свидетелите на противната страна, когато им задаваше въпросите си, и вероятно тъкмо това бе причината за нервността на лекаря в момента.

Грийв започна:

– Господин Картър, вие приемате, че свободата на избор на медицинско лечение е основно право на пълнолетния човек, нали?

– Да, приемам.

– И че лечението без съгласието му би било посегателство над правата на този човек или дори физическо насилие над него.

– Съгласен съм.

– А Адам скоро ще бъде пълнолетен, така както е дефинирано от закона.

Картър отвърна:

– Дори и осемнайсетият му рожден ден да беше утре сутринта, то днес той все още нямаше да е навършил пълнолетие.

Тези му думи бяха изречени с плам. Грийв остана невъзмутим.

– Адам е вече почти пълнолетен. Нима не е изразил възгледите си за лечението по интелигентен и разбираем начин?

В този момент превитият гръб на консултанта изведнъж се изпъна и той порасна с цял инч.

– Тези възгледи не са негови собствени, а на родителите му. Противопоставянето му на кръвопреливането е основано на догмите на един религиозен култ, на който е възможно да стане безсмислена жертва.

 

––––––––––––––––––––––

¹ По едноименната балада на Гьоте „Горският цар“. – Б. пр.

 

Из романа “Законът на детето” на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод – Радосвета Гетова.

Още откъси от романа:

“– Фиона, кога спахме заедно за последен път?”

“целта на операцията бе не да убие Матю, а да спаси Марк…”

 

Фиона Мей обича съпруга си, обича класическата музика, обича да свири на пиано, но работата й като съдия в Семейното отделение на Висшия лондонски съд е голямата й страст. На петдесет и девет години Фиона преживява криза в семейния си живот и е на път да изгуби съпруга си, но въпреки всичко остава отдадена на каузата на децата. И на Адам Хенри, непълнолетния юноша Свидетел на Йехова, болен от левкемия, отказващ да приеме кръвопреливането, което ще го спаси. Фиона решава да посети Адам в болницата и да се увери лично в способността му да взима решения. Между романтичното момче и зрялата жена се създава особена емоционална връзка, която ще има неочакван финал. Историята се развива на фона на подробно описани дела, свързани с т. нар. благополучие на детето, за което британският закон от 1989 г. гласи, че трябва да бъде „първостепенно съображение на съда”. И повдига не един въпрос от морално естество: къде започва и къде свършва интересът на децата? Какви са правата на възрастните и доколко би следвало да ги упражняват? И какви са отговорностите им? До каква степен безпристрастното правосъдие може да излекува раните, нанесени на децата от семействата и обществото?

Иън Макюан не дава окончателен отговор на тези въпроси, към които само ни насочва с умението си деликатно да съчетава описанието на грубата материална реалност с поетичната извисеност на духовния живот.

 

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина”, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета”, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота”, „На плажа Чезъл”, „Солар”. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър”, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.