„Цяла година не позволил на никого в семейството да сложи траур. Дори на тъща си, Анастасиината майка, казал да свали черната си забрадка…“

Из романа „Животът няма втора половина“ на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

„{26 ноември 2014, сряда}

Милю Касабов остарял отведнъж. Бил само на петдесет и седем, а се усещал остарял.

Държал се цяла година подир изчезването на сина си Георги, ходил, питал и разпитвал, връщал се в Стара Загора и пак тръгвал да дири сина си. Три пъти писал молби до царя, веднъж до Народното събрание и цели пет пъти до министрите, и чак се изненадал, когато след пълното мълчание отвсякъде най-сетне получил отговор, който щял да си остане и единствен… Този отговор пристигнал на осемнайсети декември хиляда деветстотин двайсет и пета. С изходящ номер шестстотин и седемдесет царските чиновници отговаряли на молбата му, дето им я бил отправил още на двайсет и пети юни. След сто седемдесет и седем дни. Половин година е това – и повече! И му се отговаряло единствено, че просбата му била препратена през ноември в Министерството на вътрешните работи и народното здраве. За разпореждане! – според както пишело. Само това!

Не че това било отговор, но от другите и толкова нямало.

Цяла година не позволил на никого в семейството да сложи траур. Дори на тъща си, Анастасиината майка, казал да свали черната си забрадка. Пък тя Гена Дълъгжелюва тая забрадка я носела твърде отдавна, още откакто била загубила преди половин век – още по турско – първия си мъж Боню. Този неин Боню бил буен човек и заядлив, през ден го привиквали в конака, а един път направо го тикнали в затвора, където и умрял след жесток побой. Тогава си турила черната забрадка и не я свалила дори когато се омъжила повторно. Боню го била забравила, но черното не свалила.

„Ами че аз тая забрадка я нося, откак се помня бе, майка! – изплакала уплашено. – За смях ли да ставам сега… Да ми се чудят другарките от махалата ли искаш да ме направиш сега?“

„Не ме интересува!“ – й казал Милю Касабов.

И отишъл, та й купил пъстра кърпа с ресни и пискюлчета.

„Сега ей туй ще носиш! – рекъл. – Докато аз не кажа, само туй ще носиш!…“

„Прав е мъж ми, майко! – подкрепила го Анастасия. – Не е редно чедото да си отива преди родителя си! Никак не е редно!…“

„Какъв траур? – питал сърдито Милю Касабов, колчем усетел, че в къщата го гледат с печално очакване. – Да сте видели нашия Георги покойник? Да сте го умили?… Да сте го целунали студен по челото? Да сте хвърлили пръст в гроба? Да сте го прелели?! Аз – натъртвал с натежал глас – не съм!… И никой не е! Никакъв траур, докато аз не кажа…“

Всички мълчали и въздишали тежко.

„А и ако е вярно убит Георги – казвал на жена си Анастасия с мрачната надежда и тя да мисли като него, – то как тъй полицията и паркетът продължават да го издирват?“

Тъй викал, но вече се усещал като къща, в която все нещо скърцало и пропуквало, нещо падало от стената, нещо трябвало да се закърпи и да се позакове, нещо друго трябвало да се изхвърли и да се смени с ново, а то нямало вече за кога да се сменя: къщата сякаш всеки момент щяла да се килне, но темелите й още държали.“

„Не става така!“ – отсичал и отивал в книжарницата, защото трябвало да се работи.

 

{27 ноември 2014, четвъртък}

И все се въсел на снахата – бил си наумил, че тя нищо не прави и че не дири Георги както трябва. Виждал, че не е прав и че Мила търчи мрачно по всички краища на София – ту към Дирекцията на полицията с абсурдната вече петолъчка на покрива, ту към затвора, а от затвора – към училище „Фотинов“, защото и там било пълно със затворници, била обиколила всички полицейски участъци и била чакала с часове пред войсковите и жандармерийските казарми… но на него нищо от това не му стигало, макар и сам да не знаел какво още и какво друго може да стори тя в оня ад.

Хем знаел, че е така, хем пак се въсел.

Въсел се, но я подписвал и нея под ония писма.“

 

Из романа „Животът няма втора половина“ на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

(публикация предстои)

 

„Животът няма втора половина“ може да се мисли като „продължение“ на „Една и съща нощ“ („Дъбът на Пенчо“, награда „Хеликон“ и Национална литературна награда „Елиас Канети“) като време, за което се разказва: фокусът тук е поставен върху годината след безследното изчезване на Гео Милев и гибелта на Георги Шейтанов (между май 1925-та и май 1926-та).

Магията на този сюжет на Карастоянов се основава не на дълбоките познания и проучвания, а на деликатното, но мощно взаимно просмукване между документалното и фантасмагоричното. След такова взаимно просмукване документалното и фантасмагоричното ще останат завинаги в една и съща нощ, но никога (вече) няма да са същите.“

Борис Минков

 

„Бай Антоне – казали, – кажи ни сега ти на нас. Ще ли може „Пламък“ отново да почне да излиза? Или „Жар“, според както пишеше.“

Антон Страшимиров се свил в кожухчето си на стар дядо, навъсил се и отвърнал:

„Не – отсякъл. – C’est fini!…“

„Ама защо, бай Антоне! – развълнували се те. – Защото го няма Гео Милев ли, или какво?… Без Гео Милев няма как – така ли?!…“

„Казах вече! – изръмжал зло Антон Страшимиров – Свърши се вече и с пламъците, и с пушеците! Жар-мар, точка по въпроса! И ако още някой посмее да ме попита нещо такова, строшавам му дебелата глава с бастуна…“

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: