„Онеправдано дете, онеправдана съпруга…“

Из романа „Изкупление“ на Иън Макюън, издателство Колибри.

„Колкото и елегантна да е била старата сграда в стил „Адам“, колкото и красиво да се е извисявала над парка, стените надали бяха толкова масивни като на заместилата я шотландска готика и в помещенията й сигурно не бе настъпвала такава гробовна тишина, каквато понякога захлупваше дома на семейство Талис. Емили я почувства сега, когато затвори входната врата след спасителните групи и се обърна, за да мине обратно през вестибюла. Вероятно Бети и помощниците й дояждаха десерта в кухнята и не знаеха, че трапезарията е опустяла. Не се чуваше нито звук. Стените, лампериите, натрапчивата тежест на почти новото обзавеждане, колосалните подставки на цепениците, камините човешки бой от ярки нови тухли напомняха за старовековни самотни замъци в глухи лесове. Свекърът й е възнамерявал, предполагаше тя, да създаде атмосфера на солидност и семейна традиция. Човекът, прекарал живота си да майстори железни резета и ключалки, е разбирал значението на личното пространство. Не проникваше никакъв външен шум и дори по-уютните вътрешни звуци бяха приглушени, а понякога незнайно как изобщо не се чуваха.

Емили въздъхна, не чу добре въздишката си и въздъхна пак. Стоеше до телефона, поставен върху полукръгла маса от ковано желязо до вратата на библиотеката, с ръка бе докоснала слушалката. За да разговаря с полицай Вокинс, трябваше първо да мине през съпругата му, бъбрива жена, която обичаше да приказва за яйца и свързани с тях теми – цената на фуража за пилета, лисиците, нездравината на сегашните хартиени торби. Мъжът й не вдъхваше голям респект като полицай. В закопчаната си догоре униформа той ръсеше баналности, които звучаха като трудно извоювана житейска мъдрост: мокър от дъжд не се бои, накарай мързеливия на работа, лъжицата катран в кацата с мед. В селото се носеше слух, че преди да стане полицай и да си пусне мустак, бил профсъюзен деятел. Били го видели в далечните дни на общата стачка да разнася позиви в някакъв влак.

Пък и какво да иска от селския полицай? Докато се наприказва как момчетата са си момчета, докато събере пет-шестима местни мъже, вдигнати от леглото, ще мине час и близнаците ще са се прибрали, уплашени и вразумени от страховитостта на нощния свят. Всъщност не момчетата я безпокояха толкова, а тяхната майка, сестра й, дори още по-точно – нейното превъплъщение в опаката Лола. Когато Емили стана от масата да успокои момичето, бе изненадана от антипатията, която почувства. Колкото по-силно я чувстваше, толкова повече пърхаше около момичето, за да я скрие – драскотината на лицето й беше безспорна, синините по ръката й наистина доста я стреснаха, предвид че бяха причинени от две малки момчета. Но Емили усети една стара враждебност. Сестра си Хърмаяни утешаваше тя – Хърмаяни, която вечно трябваше да е център на вниманието, малката царица на позьорството, нея прегръщаше Емили. Както и преди, колкото повече се ядосваше, толкова по-грижовна ставаше. И когато горката Брайъни намери писмото на момчетата, същата враждебност накара Емили да се обърне към нея твърде остро. Колко нечестно! Но перспективата нейната дъщеря – или който и да е, по-млад от нея – да отвори плика и с пауза да нагнети напрежението и после да го прочете на глас пред всички, да оповести новината и да се превърне в център на вниманието, събуди у нея стари спомени и неприязнени помисли.

С лигавене, перчене и пируети Хърмаяни изкара общото им детство, самоизтъквайки се във всеки възможен момент, без да си дава сметка – така смяташе нейната навъсена и мълчалива по-голяма сестра – колко нелепо и безпомощно изглежда. Все се намираха възрастни, които да поощряват непрестанното й пъчене. И когато – този прочут случай – единайсетгодишната Емили шокира пълна стая с гости, като скочи право през френския прозорец и си сряза ръката толкова зле, че фонтанът от кръв нарисува ален букет върху бялата муселинена рокличка на стоящо наблизо дете, пак деветгодишната Хърмаяни стана център на вниманието с безумния си писък. Докато Емили лежеше на пода до дивана, забравена от всички, и един роднина медик сръчно спираше кръвта, цялата рода се мъчеше да успокоява сестра й. Plus ça change1, би могъл да каже полицай Вокинс.

И Лола също като майка си беше неудържима. Веднага след като писмото бе прочетено, тя засенчи избягалите си братя със собственото си драматично излизане. Мама ще ме убие, точно така. Но тази същата мама се беше вселила в нея. Когато близнаците се върнеха, със сигурност още щяха да търсят Лола. Тласкана от железен принцип да бъде себична, тя щеше да остане по-дълго в тъмното, да се намърда в някакво изфабрикувано нещастие, така че общото облекчение, когато все пак се появи, да бъде още по-силно и вниманието да е само към нея. Още в леглото днес следобед Емили бе предположила, че Лола саботира пиесата на Брайъни, и подозрението й се потвърди от разкъсания накриво афиш върху статива. Тя позна, че Брайъни е изчезнала някъде навън да страда сама и никой да не може да я намери. Колко приличаше Лола на Хърмаяни, най-невинната тя, докато тласка други да се съсипват заради неа.

Емили стоеше нерешително във вестибюла, не знаеше накъде иска да отиде, напрягаше се да чуе гласовете на търсачите отвън и, честно казано, беше доволна, че не чува нищо. Много шум за нищо беше това с избягалите момчета, животът на Хърмаяни, натрапен на нейния. Нямаше защо да се тревожи за близнаците. Едва ли щяха да идат към реката. Със сигурност щяха да се уморят и да се върнат. Обграждаха я плътни стени от тишина, която звънтеше в ушите й, този звън се издигаше и падаше в някакъв свой ритъм. Тя вдигна ръка от слушалката, разтри челото си – нямаше и следа от звяра на мигрената, слава Богу – и тръгна към дневната. Имаше още една причина да не звъни на полицай Вокинс и тя бе, че Джак скоро щеше да се обади със своите извинения. Щеше да я свърже телефонистът на министерството; после щеше да чуе младия помощник с цвилещия носов глас и най-накрая гласа на съпруга си, резониращ в огромния кабинет с касетъчен таван. Тя не се съмняваше, че той работи до късно, но знаеше, че не спи в клуба си, и той знаеше, че тя го знае. Обаче нищо не можеше да каже. Или по-скоро имаше прекалено за казване. Приличаха си по това, че се ужасяваха от конфликти, и неговите редовни телефонни обаждания, колкото и да не им вярваше, успокояваха и двамата. Ако и тези малки лъжи да бяха най-обикновено лицемерие, тя си даваше сметка, че има полза от него. В своя живот тя имаше своите радости – къщата, парка, преди всичко децата – и възнамеряваше да ги запази, като не се кара с Джак. Липсваше й не толкова присъствието му, колкото гласът му по телефона. Дори това, че все я лъжеше, макар да не беше никаква любов, говореше за постоянно внимание; явно го беше грижа за нея, щом си измисляше такива обстойни оправдания в течение на толкова много време. С измамите си той фактически признаваше значението на брака им.

Онеправдано дете, онеправдана съпруга. Но тя не се чувстваше толкова нещастна, колкото би трябвало. Първата роля я бе подготвила за втората. Тя спря на вратата за дневната и установи, че изцапаните с шоколад коктейлни чаши не са изнесени и че вратите към градината стоят отворени. Сега при най-лекото раздвижване на въздуха папурът във вазата пред камината прошумоляваше. Две-три тлъсти нощни пеперуди обикаляха около лампата, поставена върху клавесина. Кога ли някой щеше да свири на него? Това, че нощните създания ги привлича светлината, където най-лесно биха могли да станат плячка на други създания, беше една от мистериите, които донякъде я утешаваха. Предпочиташе да няма обяснение. Веднъж на официална вечеря някакъв професор по нещо си в желанието си да подхване разговор посочи насекомите, които се въртяха около полилея. Каза й, че ги привлича визуалната престава за още по-непрогледна тъмнина зад светлината. Така се подчинявали на инстинкта, който ги карал да търсят най-тъмното място оттатък светлината – а в случая това било илюзия. На нея й прозвуча като софизъм или обяснение заради самото обяснение. Как така си въобразяваш, че можеш да видиш света през очите на насекомо? Не всяко нещо има причина, а да твърдиш обратното е все едно да се месиш в световното устройство, което е безсмислено и дори оскърбително. Някои неща просто са такива, каквито са.

Тя не искаше да знае защо Джак прекарва толкова много поредни нощи в Лондон. Или по-скоро не искаше да й казват. Нито пък искаше да знае повече за работата, поради която оставаше до късно в министерството. Преди месеци, малко след Коледа, тя отиде в библиотеката да го събуди от следобедната дрямка и видя на бюрото му разтворена папка. Със съвсем бегло съпружеско любопитство надзърна в нея, защото не се интересуваше особено от държавните дела. На една страница видя списък от заглавия: валутен контрол, разпределение на провизии, масова евакуация в големите градове, трудова мобилизация. Отсрещната страница бе изписана на ръка. Части от текст се вмъкваха между аритметичните изчисления. Красивият прав почерк на Джак с кафяво мастило повтаряше коефициент петдесет. Всеки тон хвърлен експлозив означаваше петдесет жертви. Да речем, сто хиляди тона бомби се хвърлят за две седмици. Резултат: пет милиона жертви.“

 

––––––––––––––––––

1 От израза: Plus ça change, plus c’est la même chose, в случая: Колкото и да се променя, все си остава същата (фр.). – Б. пр.

 

Из романа „Изкупление“ на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод – Ангел Игов.

Още откъси от романа:

“Най-сетне бяха непознати, миналото им бе забравено…”

“Задачата му беше да оцелее, макар че бе забравил защо…”

“Имайте предвид все пак, че писмата ни с отказ обикновено не са по-дълги от три изречения…”

 

В най-горещия ден от лятото на 1935 г. тринайсетгодишната Брайъни вижда как по-голямата й сестра Сесилия съблича дрехите си и се гмурва във фонтана в градината на тяхното имение. До фонтана, наблюдавайки, стои нейният приятел от детските години Роби, завърнал се наскоро, също като Сесилия, от следването си в Кеймбридж.

Още преди края на деня животът и на тримата ще се е променил безвъзвратно. Роби и Сесилия ще са прекосили граница, която дори не са си представяли в началото, и ще са станали жертва на въображението на по-малкото момиче. Брайъни ще е станала свидетел на мистериозни събития и ще е извършила престъпление, което цял живот ще се опитва да изкупи. „Изкупление“ е най-доброто постижение на Макюън. Брилянтно и изключително грабващо в своето описание на детството, любовта, войната, Англия и нейните класови разслоения, а в центъра му е едно дълбоко – и дълбоко затрогващо – изследване на срама и прошката, на изкуплението и трудното покаяние.

 

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина“, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета“, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота“, „На плажа Чезъл“, „Солар“. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър“, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: