“Да не сме се притеснявали, Фиш нямало да живее дълго, имала го от близо десет години…”

Из разказа “Фиш” от сборника “Бразилски храст” на Велина Минкова, издателство Колибри.

“ФИШ

Двамата с Дилън се бяхме излегнали блажено на прохладното кожено канапе в хола на малката ни къща в подножието на холивудските хълмове. Както всяка събота четяхме вестниците, списанията и книгите, които цяла седмица се бяха събирали в голямата пощенска кутия под жасминовия храст на полянката пред къщи. Звънна се на вратата, беше моята приятелка Мери. Веднага щом отворих, тя поздрави с еуфорично “Хай!”, изтича до червения си шевролет, който беше паркирала отпред, и се надупи, за да измъкне от пътническата седалка изящен стъклен глобус, пълен до половината с вода. Вътре развълнувано плуваше малка златна рибка.

Мери с артистична усмивка ме уведоми, че това бил новият ни домашен любимец. Казвал се Фиш. Дилън излезе да види какво става и двамата в един глас започнахме да се съпротивляваме. Не искахме да гледаме животно – да не можем да пътуваме, да ни разсейва от любовта ни един към друг, да се привържем и да страдаме, когато умре. Опитахме се да натикаме стъкления глобус обратно в ръцете на Мери, но тя поклати глава и все така усмихнато ни заяви, че тъй като вече се била сбъднала мечтата й да се снима в холивудски филм, макар и като фигурант, можела спокойно да се прибере у дома в Минесота и да поеме агенцията за детегледачки от майка си. За такава работа също се изисквала артистичност. Напускала завинаги Калифорния, багажът й бил натоварен в колата. На Фиш щяло да му стане лошо по пътя, пък и не можел да напусне родния си щат. Много лесно се гледала златна рибка: два пъти на ден храна на люспи, на два-три дни сменяме водата и капем прочистващи капки. Да не сме се притеснявали, Фиш нямало да живее дълго, имала го от близо десет години, а го била наследила от приятел режисьор, който го имал от петнайсет.

Мери ни махна за чао и отнесе слънчевата си усмивка в далечния щат, а ние с Дилън останахме на тротоара, прегърнали внушителния стъклен глобус с плуващия вътре Фиш. Почувствах се, сякаш прахосмукачка беше изсмукала мозъка ми. Никога през живота си не бях притежавала питомец и нямах и най-бегла идея какво да направя. Яркозелените очи на Дилън обаче станаха тъмни като нощ в гора. Погледна ме отчаяно и ми призна нещо, което никога не ми беше споделял, защото искал безвъзвратно да го забрави.

Когато бил малък, за добър успех в края на учебната година получил от родителите си златна рибка. Много добре се грижил за нея около една седмица, след което трябвало да замине за бойскаутски лагер за един месец. Отишъл в Petco, големия магазин за домашни любимци. Помолил за пакет насипна храна за един месец, прибрал се вкъщи и преди заминаването си го изсипал целия в аквариума, за да има рибката достатъчно храна, докато го няма. Подходил отговорно като истински скаут. Рибката умряла от преяждане след около два часа, Дилън плакал по време на целия лагер, а като се прибрал у дома, се отписал от скаутското движение.

Спогледахме се и както винаги от първата година в университета досега взаимно прочетохме мислите си. Дилън внимателно пристъпи към портала, постави аквариума на дървените стълби, които водеха към входната ни врата, а аз влязох вътре, разкъсах един празен кашон и написах върху картона с големи букви: БЕЗПЛАТНА ЗЛАТНА РИБКА В АКВАРИУМ. Нагласих го едно стъпало над Фиш, така че да се вижда отдалеч. За секунда ми досвидя за стъкления глобус, щеше да стане прекрасна ваза за цветя от него. Но не ми се занимаваше. Беше събота, късен следобед, из тихите улички на Холивуд сновяха коли и спираха пред кварталните гаражни разпродажби. Все някой щеше да прибере златната рибка. Влязохме обратно в прохладния хол, сгушихме се на коженото канапе и се заровихме във вестниците, книгите и списанията.

По хълмовете под големия бял надпис отново се възцари съботно холивудско спокойствие. Чуруликаха птички, цвърчаха буболечки, слънцето се потопи в сумрак, а микрочастиците в натежалия от безоловен бензин въздух разбира светлината на основните й цветове и безкрайна дебела дъга постепенно обгърна простора. По едно време на вратата се почука. Или по-скоро нещо отвън потропа в ритъм. Дилън се изхлузи от прегръдката ми, отиде да отвори, а аз лениво се помъкнах подире му, за да видим кой е. Дружно нададохме вой…”

Из разказа “Фиш” от сборника “Бразилски храст” на Велина Минкова, издателство Колибри.

Още откъси от сборника:

“Бях започнал да си падам тайно по нашия новоизкован мъжкарски образ…”

„Бразилски храст“ е какофония от дълги и кратки разкази, в които абсурдно, но безпроблемно съжителстват плъхове, лели, златни рибки, буржоа бохеми и хамали, Созопол, парижкият май 1968-а, любов, възмездия и какво ли още не. Една деликатна иронична игра на двусмислието.

„Хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анджелис, и за любимата си София. Една от малкото ведри книги, зачената в смутните времена на българския преход, „Бразилски храст“ очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор.“

Алек Попов

ВЕЛИНА МИНКОВА е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборника с разкази на английски език Red Shorts (Колибри, 2001) и на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015), който излиза във Франция със заглавие Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir (Actes sud, 2018). Живее в Париж, където преподава английски език, превежда художествена литература и работи върху втория си роман. “Бразилски Храст” е вторият й сборник с разкази.