“човек винаги препрочита онова, което е написал, с напрегнатото усещане за вина…”
Из “Дневникът на една писателка”, Вирджиния Улф, издателство Ентусиаст.
“Неделя, Великден, 20 април*
Чувството за празнота, което те обзема след написването на дълга статия – тази за Дефо е втората за месеца, – ме подтикна да извадя дневника си и да се зачета; човек винаги препрочита онова, което е написал, с напрегнатото усещане за вина. Признавам, че останах разочарована от неравния, хаотичен стил, от граматическите грешки и неподходящо подбраните думи. Искам да кажа на всеки, който ще го чете за в бъдеще, че мога да пиша много по-добре; и да не си губи времето с него; и че бих забранила да го зърва човешки поглед. Но и малко ще го похваля, в смисъл че спонтанността и ярката образност на написаното понякога водят до неочаквано уместни попадения. Най-важното обаче е убеждението ми, че навикът да пишеш за себе си е добро упражнение. Отпуска напрежението. Неточностите и грешките са без значение. Пишейки с такава бързина, аз трябва да изстрелям първото, което ми дойде наум за предмета на моето наблюдение, и следователно да подбера и запиша думите за толкова време, колкото ми е нужно, за да потопя писалката в мастилото. Забелязвам, че през последната година професионалното писане ми се удава по-лесно, което вероятно се дължи на половинчасовите ми упражнения след чая. Освен това мержелее ми се някаква форма, която вероятно може да се постигне в един дневник. Постепенно може би ще се науча как да разбирам живота, този хаотичен, постоянно менящ се материал; може би ще съумея да го използвам в прозата си по друг начин, по-обмислено и по-добросъвестно. Какъв бих искала да бъде дневникът ми? Непринуден, но не до степен на немарливост, достатъчно разтеглив, за да поеме всичко, което ми дойде наум, било то нещо важно, нещо незначително или възвишено. Бих искала да прилича на някакво старо писалище с дълбоки чекмеджета, или на някаква огромна торба, в която хвърляш каквото ти падне, без да го погледнеш. Бих искала, като се върна към него след година-две, да видя, че колекцията се е подредила сама, пречистила се е и както обикновено и най-мистериозно става с подобни наслоения, се е сляла в една обща форма, през която прозира светлината на живота ни, но и която е солидна, стабилна като завършено произведение на изкуството. Най-важното условие, мисля си сега, като препрочитам предишните бележници, е да не играя ролята на цензор, а да пиша според настроението си в момента и за всичко, каквото и да е то; беше ми интересно да видя с какво са ме привличали разни случайни неща и установих, че значимото не е там, където съм го търсела. Но непринудеността лесно може да се превърне в немарливост. Малко усилия са нужни, за да опишеш някоя личност или случка. А и не можеш да оставиш перото си да се движи напосоки; инак ще започнеш да пишеш небрежно и безразборно като Върнън Лий**. Мисълта й е твърде хаотична за моя вкус.”
–––––––––––––––––
*1919 година – бел. bgstoryteller
**Върнън Лий е псевдонимът на английската писателка Вайълет Паджет (1856-1935), авторка на над тридесет тома с исторически романи, пътеписи и белетристика на свръхестествена тематика. – бел. ред.
Из “Дневникът на една писателка”, Вирджиния Улф, издателство Ентусиаст. Превод – Мариана Неделчева.
Още откъси от книгата:
“Най-важното, разбира се, е да събера критиките на приятелите, които са истинската проверка…”
Книгата съдържа откъси от 26-те тома дневници на великата писателка Вирджиния Улф, водени за периода 1915-1941 г. и бележещи заниманията й, размисли върху живота и хората, които среща, книгите, които чете, които пише или се надява да напише, включително анализите й на сюжет и форма, персонажи и изложение, от първия замисъл на нова книга до писането и пренаписването на всяка. Изключително откровени и самокритични на места, записките могат да бъдат от интерес не само за почитателите на творчеството на една от най-значимите писателки на ХХ век, но и за утвърдени и начинаещи творци, които ще открият изобилието от съвети за голямото изкуство на завладяващия разказ.
„До какво необикновено просветление стигнах миналата зима! Свобода; благодарение на която сега, както установявам, лесно мога да откажа поканата на Сибил, да посрещна живота много по-твърдо и трезво. Няма да бъда „прочута“, „велика“. Ще продължа да експериментирам, да променям, да отварям ума и очите си, да отказвам да ми лепят етикети и да ме вкарват в някакви стереотипи. Важното е да отприщя собствената си личност: да я накарам да намери мащабите си, да не позволявам да ѝ пречат.“
