Радостина А. Ангелова: Пиша за обикновените хора и обикновения им живот, в който нищо не е обикновено

Преди година и нещо за първи път се срещнах с Радостина. Първо ми попадна новата й книга – “Афиши в огледалото”, посочена ми с думите “това ще ти хареса” и която оправда всички очаквания, които някой би могъл да има след подобна реплика. Изчетох книгата за дни – веднага си личи, когато авторът е и поет. Едва изчаках премиерата, исках да я видя тази Радост, която пишеше така добре. Нямам идея на какво разчитат други хора, когато искат да се доближат до някой майстор на езика, но аз се почувствах изключително комфортно, запознавайки се с един балансиран, земен, откровен и благ човек, прилягащ до последния детайл на образа на невидимия разказвач, който редеше думи и картини в романа – някак бих била почти предадена да видя автор, който върви с егото напред, което майсторски е съумял да скрие зад спокоен мъдър глас в текста си. Та Радост е всичко друго, но не и манипулатор с перо. Тя е човек, когото искаш да познаваш повече, но с надеждата да не се взре твърде дълбоко в теб, за да не открие някъде черта, която в следващ текст би “развалила” нечий образ. Поговорихме за новия роман – тя прекара с мен, както и с всеки друг, време в изобилие, – а после ми написа автограф, като се вдъхнови, прелиствайки романа си: “за думите, които са толкова важни, колкото и усмивките, и сълзите, които предизвикват”

Очаквах следващия й роман с нетърпението на дете, което може да брои през десет. Очаквах новата история, като че ли ми беше лично обещана. Получих я година след това – още по-интригуваща, по-емоционална, по-богата на локации, на отношения, на сила (съжалявам, Радост, че ще прочетеш това 🙂 – тя си знае). Много любов, много изкуство, много от литературната ни история има в “Бал в Мулен Руж”, и разбира се – много Париж и не по-малко живописни кътчета от нашата страна. За съжаление ще трябва да се въздържа и да не споменавам кои двама души, свързани с литературното ни наследство, засяга ретро линията на романа, а така ми се иска да ви подскажа нещо… М. и П. – знам, не е достатъчно, но ако “видите” романа и това как Радост майсторски плете съдбите на героите си, как завоалирано кръжи над самоличността на двама, които сякаш със следващото изречение ще ни разкрие (но не би…), колко оригинално прави връзки, представя предистории и характерно за стила си се оттегля деликатно встрани, за да ви сподели с нашепване, но и със сила философски, но обляни в толкова поезия, човешки коментари за близостта, изкуството, живота, тогава ще ме разберете.

Радостина е родена през 1969 г. в София, пише поезия, разкази, романи и е вече автор на две стихосбирки и шест романа. Победител е във Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011) с ръкописа „The Colours of the Old Lady“, изд. „Eminor“ и е носител на първа награда на Първия национален конкурс за фото-хайга „Сезони“ (2011) и трета награда за разказ на Националния хумористичен конкурс „Каунь“ (2010). През 2010 и 2011 г. влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку-автори в Европа. Изключително ми е приятно да ви споделя разговора ни за “Бал в Мулен Руж”, в който обсъждаме и работата с факти и фантазия, предизвикателството да напишеш история с две сюжетни линии, “играта” след като те публикуват, мотивацията да пишеш и да намираш време за това.

 

Радостина А. Ангелова: Доволна съм, когато след време, отстранена от текста, нямам желание да променям кой знае какво. Доволна съм, когато забравените вече “мои” думи ме изненадват и вълнуват…

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Невена Рикова

 

Продължаваш сътрудничеството си със Софтпрес. Втори роман с две сюжетни линии, разделени от дистанцията на повече от 100 години, отново ретро линия с любов, оставила траен отпечатък в литературата ни. Естествен отговор на читателския интерес ли е “Бал в Мулен Руж” или вдъхновението ти няма нищо общо с успеха на “Афиши в огледалото”?

Най-напред да благодаря за интереса на bgstoryteller към мен и новата ми книга “Бал в Мулен Руж”! Идеята за нея се роди тогава, когато се появи и идеята за “Афиши в огледалото” – попаднах на любопитни теми и интересни имена от началото на 20 век, някои много известни, други – позабравени. С издателство Софтпрес споделих пет или шест идеи за романи с две сюжетни линии, разделени от времето, вече реализирах две от тях. Със сигурност ще има и трети роман от този тип, а за по-нататък ще видим… Успехът на “Афиши в огледалото” само показа, че това е ниша, която генерира читателски интерес, и в този смисъл е било правилно да се насочим натам. Само че аз харесвам разнообразието в писането и се боя на мен самата да не ми доскучае… Това вече би било проблем.

И при този ли роман изпрати предварително синопсис до издателството или първо го завърши и после им го предложи?

Този път аз настоях да изпратя синопсис, защото смятам, че така е редно. Бях коментирала идеята за ретро линията още от времето преди “Афиши в огледалото” и в издателството много я харесаха. На практика обаче синопсисът беше съвсем кратък, защото исках да запазя и по-важните тайни, за да не разваля магията от първия прочит на готовия ръкопис. Говорехме за някои елементи от сюжета по телефона с редактора ми в Софтпрес, много талантливата Виктория Иванова. После тя ми сподели, че онези разговори са й издали повече, отколкото е искала да знае като читател, но пък като редактор е била много щастлива от тях.

Преди известно време се опитах да разкажа отново на Вики идеята за третата книга в този жанр, а тя май не искаше да споделям детайли… Приемам тези реакции за особен комплимент от страна на доказали се професионалисти. Не само аз на тях, но те на мен също ми вярват – и без синопсис на бъдещата книга. Другото е просто писане.

Какво е усещането да бъдеш уважаван автор сред екипа на едно издателство? Държите ли връзка, как приемат новите ти творби от Софтпрес? Разкажи нещо за ентусиазма около превръщането на един ръкопис в книга.

Интересен въпрос… И много се затруднявам с отговора. Какво е да си уважаван родител в едно семейство? Или да си уважавано дете? Някак не е нормално да се мисли с такива категории… Не и в семейството. А за мен Софтпрес се превърна в скъпо на сърцето ми семейство. Не мисля, че те обгрижват мен специално – те се грижат за всички техни и автори, и преводачи, и това се усеща, когато се съберем на парти… Няма тръгване! Държим връзка с издателството, разбира се, дори и това интервю се случва благодарение на контакта помежду ни – не е пресилено да кажа, че ако той не е ежедневен, е със сигурност ежеседмичен. Около трите книги, издадени от Софтпрес, а и около мен, има доста случващи се неща и е нормално да ги обсъждаме.

Ентусиазмът около превръщането на ръкописа в книга се случва на друг остров – на този на издателството, не на моя… Ако по време на писането аз съм всичко – и алфата, и омегата – от момента, в който ръкописът попадне в ръцете на редактора, се превръщам само във винтче от машината. Издаването е екипна работа, тя се върши от издателството. Имам късмет и с двете издателства, с логото на които излизат книгите ми – Жанет 45 и Софтпрес: работила съм с чудесни редактори и коректори, имала съм право на глас при избор на корици, оформяне на четвърта корица и т.н. Но във всеки един такъв момент съзнавам, че моето мнение е само едно от многото и има по-добри специалисти от мен, които да се занимават с книгата.

Колко време писа “Бал в Мулен Руж”?

Писането на роман е особен процес. Не е да седнеш, да кажеш каквото имаш да казваш, и да станеш. Пиша разкази така, отнема ми часове, понякога много часове без сън и храна… За да приключа, да излея историята точно в мига, когато е втасала в мен. Със стихотворенията е още по-лесно и бързо (стига изобщо да съм на тази вълна). Романът иска време… Ако кажа, че съм завършила последните 200 страници на “Бал в Мулен Руж” за месец и половина, по време на лятната ваканция, ще е фактологически вярно. Но година време ми отне мисленето, проучването… Разходката на госпожица Мари и нейният тайнствен П. из парижкото гробище “Пер Лашез” например е едва няколко страници от романа, но ми отне дни и седмици да направя проучването за нея.

Защо избра Франция за основен мизансцен на романа?

Защото любимият на госпожица Мари е заминал за Париж, не мога да променя този исторически факт. Ако беше отишъл в Берлин, романът щеше да се развива в Германия.

А нарочно ли се спря на Чепеларе като контрапункт? Защо не София, защо не Смолян?

Защото познавам и обичам Родопите. Защото искам един ден, ако романът стигне до превод, хората да искат да видят Родопите. Всеки се стреми да отиде в Париж, аз обаче искам да накарам утрешните си читатели да дойдат в София, да отидат и в Родопите. Смолян и Пампорово също са във фабулата, Чепеларе просто се споменава по-често. А иначе е наистина предизвикателство да противопоставиш Париж на Чепеларе. Ти кой от двата града би избрала, за да живееш в него?

О, да, определено – мъничко градче в планината, не Париж. А паралелно и така както са подредени в книгата ли писа двете истории или първо написа ретро линията, а после обвърза съвременната история с нея?

Писани са в паралел. Така писах и в “Афиши в огледалото”. Смятам този начин на работа за много по-успешен – не губя нишката на нито едно от двете повествования.

Работата по коя сюжетна линия ти беше по-лесна този път?

Като цяло “Бал в Мулен Руж” не беше лесен за писане заради протичането и на двете действия във Франция. Това беше най-голямото предизвикателство за мен. Второто беше да предам дневника на госпожица Мари: той се опира на съвсем реални, доказуеми исторически факти и събития. Все пак трябваше да се напъхам в нейната кожа, а това е много деликатен процес.

Откъде точно черпеше информация за ретро линията? В крайна сметка засегнатият отрязък от време е период, за който май няма конкретни документи – няма писма, когато хората са заедно. Каква част от нея е исторически факт и каква – художествена измислица?

Самият дневник е художествена измислица. Кафенето на Гастон и всички негови обитатели са художествена измислица. Но присъствието на ретро героите в Париж, лечението, методите, имената на лекарите, пансиона в Отьой, разходките из Париж, Булонския лес, Монмартр, Монпарнас, гробищата, Лувъра – това са реални исторически факти. Доказателствата са посочени в книгите, цитирани в края на романа – писма и прозаични текстове, издадени през първата половина на 20 век.

А какви проучвания направи във връзка с изобразителното изкуство? Каква част от повествованието, свързано с картината на Тулуз-Лотрек е факт?

Засегнатите в романа факти от живота на Огюст Роден и на Анри дьо Тулуз-Лотрек са истински. Повествованието, засягащо картината на Тулуз-Лотрек, е истинско – кога е рисувана, защо, къде е днес, открития надпис на гърба й. Измислица е всичко около “втората картина”, която виси над камината на съдия Беноа Мармонтел. И до днес не е известно коя е жената, нарисувана от Тулуз-Лотрек. Може би защото Ева Мармонтел все още пази тази информация за себе си…

Освен динамична и изключително интересна история, романът ти е и изключително емоционален, човешки. Кое е посланието, което се надяваш да си предала на читателите с героите и историята си?

То е написано още в самото начало на историята: дали си до корените на дървото или вятърът те е отвел надалеч, няма значение. И в корените, и в листата на дървото тече една и съща кръв.

Един от любимите ми моменти от “Бал в Мулен Руж”! Почти никога не давам за пример откъс от началото на някоя книга – почти никога не мога да го измеря по богатство на емоцията, съвършенство на изказа и оригиналност в подхода на което и да е описание, диалог, лирическо отстъпление по-нататък, когато авторът вече е ангажирал истински читателя, – но началото на този роман е просто неустоумо…

“…Стволът мълчи, корените държат земята, клоните крепят небето, а дървото се вози на космическата въртележка, наблюдава пролетните изгреви и зимните залези, без да обръща внимание на одумките.

На онези, които осъждат листата.

Защото дървото знае най-добре, че и в корените, и в листата тече една и съща кръв…”

…Много емоция, много поезия, Радост!… На едно скорошно литературно събитие ти признах, че този роман ми харесва дори повече от “Афиши в огледалото”, а на теб от това сякаш не ти стана хубаво. Такива думи не трябва ли да се приемат като комплимент от всеки автор?

Аз тогава ти обясних реакцията си и ще ти кажа пак: ако някой каже на родител, че харесва едната му дъщеря повече от другата, той как би се почувствал? Давам си сметка обаче, че когато е налице само един обект, хората го оценяват такъв, какъвто е, според личното им усещане, ако обектите са два обаче – неминуемо започва сравнение между тях. Ала аз влагам все една и съща душа в писането, за мен няма по-добра или по-лоша моя книга. Ти и всеки друг има право да каже, разбира се, “Тази книга ми харесва повече”, “Тази книга е по-добра от другата”. Нека и аз имам право да не се съгласявам…

Но ти се развиваш като автор, Радост! Обогатяваш сюжетите си, ставаш все по-добра в изграждането на мистерията и интригата, в преплитането на различните истории в книгата. Не би ли било твърде обидно за един уважаващ се творец да зацикли в безрискови игри с жанр, структура, със сложност на типажите и отношенията им?

Тук не разбирам какво точно ме питаш. Ако съпоставяш “Афиши в огледалото” и “Бал в Мулен Руж”, двете книги и си приличат, и се различават. Но аз имам четири романа преди това и с ръка на сърцето мога да кажа, че шестте книги са различни. Просто различни. Не знам къде има “безрискова игра”.

Точно това имам предвид – че ставаш все по-добра, че се развиваш…

Неведнъж съм казвала, че за мен процесът на писане е най-важен, подчертавам – за мен, не за издателството или за продажбите, или за читателя. Ако на мен не ми е интересно, не бих писала. Затова си търся предизвикателства. И досега успявам да си ги намеря – или в жанра, или в структурата, или в героите и в отношенията им. А понякога едновременно във всичко това. Това за мен е всъщност начинът един автор да се развива – да бъде различен в някаква степен в следващата си книга.

Работила си и с други издателства. На какво държи при работата с издателство един утвърден автор?

Не знам на какво държат утвърдените автори по принцип. Мога да говоря само за себе си. Аз държа на екипността. Книгата, за разлика от ръкописа, е продукт на много хора. Работата по нея не свършва с излизането на книгата на пазара. Чела съм много оплаквания на издатели, че авторите не разбирали тази част от “играта”. Не се смятам за такъв автор: всеки, който е работил с мен, знае, че не съм отказала нито една среща, нито едно интервю, нито една покана за каквото и да е. Когато всички работят в екип, нещата се случват. Понякога може да се случат по-бавно, друг път – по-бързо, но се случват.

Ново издание на дебютния ти роман “Виенски апартамент”, но не с предишното издателство. Кога един автор прави избора да преиздаде книгата си с друго издателство? Налагат ли се обяснения на първото издателство, запазват ли се добрите отношения там?

Животът на всяка книга започва с договор между издателя и автора. Той е за определен срок. Когато срокът изтече, договорът свършва. Когато издателят не прояви интерес към подновяване на договора, вероятно има своите основания да го прави. Тогава авторът може да направи различни неща: може да потърси нов издател, може да се опита да убеди предишния издател да поднови договора, може да издаде книгата си сам, може да я забрави… Аз ще съм вечно признателна на Жанет 45, че издаде “Виенски апартамент” – дебютен роман на напълно непознато тогава име. Шест години и половина по-късно съм признателна на “Софтпрес”, че продължава да вярва в тази книга и й дава възможност да живее още.

Пишеш поезия, разкази, романи. Коя форма на изразяване обичаш най-много?

Обичам всеки мой роман точно толкова, колкото и всяко успешно хайку или разказ. Формата идва с чувството, с идеята, с първите думи… За съжаление, понеже романите все пак “изяждат” голяма част от времето, което мога да отделя за писане вън от всички останали житейски дейности, в последните години много рядко пиша стихотворения и разкази. Това ми липсва, особено стихотворенията. Компенсирам с четене на други автори обаче: поетичното изкуство е велико изкуство.

Разкажи за творческия си процес – по кое време, по колко и къде най-често пишеш, как изглежда работният ти кът?

Живеем в толкова динамично време, че като прочета за устойчивите писателски навици на автори, живели преди десетилетия или столетия, им завиждам. И никак не е бяла завистта ми… Пиша по всяко време на денонощието, стига да мога да си го позволя – разбирай, няма друго, по-важно или належащо нещо за вършене. От години страдам от безсъние, така че пиша и нощем. Пиша по възможност завършен откъс, пак – ако мога да си го позволя като време. Имам много “работни кътове”, зависи къде се намирам. У дома обикновено пиша с лаптоп на коленете в един много удобен фотьойл. В селската ни къща си имам специална маса пред един чаровен прозорец, но често се опитвам да пиша и навън… Само че възниква проблем с електричеството, с комарите, с мухите… На мястото, където отсядаме на брега на морето, също си имам малко бюро – там не мога да пиша навън, защото морето е пред очите ми и ме разсейва: то е по-интересно, винаги е по-интересно и от най-хубавата история в главата ми.

Зарязвала ли си писателски проект до тук?

Да. Няколко. За някои ми е мъчно, защото е невъзможно да се получат в първоначалния им замисъл. Някои може и да се реализират, кой знае.

Как бориш творческите кризи? Имаш ли си работещи методи за справяне със ситуации, в които блокираш, не пишеш според собствените си очаквания за качество или просто не можеш да продължиш от даден момент в сюжета?

Знаеш ли, аз пиша толкова много и толкова различни неща, не говоря само за литература, че изобщо нямам време да се замислям в криза ли съм или не. Може и да съм била някога, но вероятно не съм имала време да разбера… Обикновено писмените задачи имат някакъв срок, с интервютата също е така – очаква се да реагирам в определено време. Така влакчето на задачите се навързва и всеки вагон си заема точното място. А съвсем сериозно: просто не пиша, когато не мога. Затова гледам да пиша винаги, когато мога. Защото знам, че изпразвам резервоар, който ще се нуждае от време, за да се напълни. Не правя драми от това – има много начини за зареждане: чета книги, гледам филми, общувам с приятни ми хора, говоря със случайни непознати, гледам да пътувам, да направя нещо необичайно – случвало се е да изкарам дори онлайн курс за нещо си. Всяко излизане от традиционните занимания пълни онзи резервоар, от който после ще изтекат думите.

Какви са личните ти изисквания към твоите текстове? Кога си доволна от труда си?

Май вече го казах – искам да ми е интересно докато пиша. Искам да усещам магията на думите. Искам да уловя всяко клише, което ще се опита да се напъха в текста ми. Бягам от всяка дума “като”. Бягам и от много други думи, макар че им позволявам да влязат в текста “докато тече”, а после ги изхвърлям при редакцията. Доволна съм, когато след време, отстранена от текста, нямам желание да променям кой знае какво. Доволна съм, когато забравените вече “мои” думи ме изненадват и вълнуват.

Има ли формула добрият разказ, такава, към която се стремиш като творец?

Не, нямам осъзната формула, но имам осъзнато поведение като автор. Пиша за обикновените хора и обикновения им живот, в който нищо не е обикновено. Смятам това за личната си задача на творец (не че друг не го е правил или не го прави): да откроя индивида от масата. Защото светът, политиката, обществото гледат на хората като маса. Всеки човек обаче заслужава да бъде видян, неговият живот да бъде показан, неговата гледна точка дори за тривиални неща да бъде осветена, защото вярвам, че всеки от нас е уникален, но е неразличим в масата. Когато пиша, аз мога да посоча този индивид, да го сложа на сцената и да запаля прожекторите.

Кой е най-лошият писателски съвет, който някога си получавала?

Очи в очи не съм получавала съвет от писатели. Чела съм много съвети обаче. Повечето – добри. Не мога да кажа, че е имало лош или най-лош, защото просто игнорирам онези, които инстинктивно усещам, че не са за мен. Например, не мога да си представя всеки ден да пиша, ако работя върху роман. Повечето автори съветват да се прави, но за мен думата “трябва” винаги убива част от магията. А как се пише без магия?

Би ли добавила още някой съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Начинаещ писател ли? Нека да го наречем начинаещ автор… По-точно и по-безболезнено е за всички. Продължавам да поддържам съветите от предишното интервю. Щом обаче настояваш за нещо ново, ще си позволя да коментирам нещо, което напоследък много занимава ума ми. Става дума за човечността. Знам, че екстремните, “гадните” истории и герои, историите с насилие, с ненормалности, се помнят. Може би се и продават по-добре. Но животът ни все повече страда от липса на човечност. В този смисъл бих посъветвала авторите да бъдат по-хуманни с героите си и в историите, които разказват. Не става дума да носят розови очила или да описват нереално добри, скучни персонажи. Просто докато мислят за сюжети, герои, конфликти и развръзки в този наш разпадащ се свят да не забравят за милостта, състраданието, човеколюбието.

 

 

Другото интервю на Радостина А. Ангелова в bgstoryteller можете да откриете тук:

Радостина А. Ангелова: Вдъхновена от живота