“Всичко се нареждаше като лош роман от подлистник…”
Из “Естествен роман” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.
“БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА
Ето я историята на тази история.
Като редактор в един столичен литературен вестник получих една тетрадка. Беше напъхана в голям саморъчно правен плик, адресиран до редакцията и с моето име като получател. Пликът нямаше обратен адрес, лепилото беше излязло навън и засъхнало. Признавам, че го отворих с лека погнуса, която никак не се разсея, щом я извадих оттам — около 80 листа, доста омачкана, с плътно изписани страници от двете страни. Подобни ръкописни пратки никога не вещаеха нещо добро за редактора. Авторите им, обикновено натрапливи старчета, се появяваха няколко дни по-късно да питат одобрена ли е за публикуване творбата, естествено, на живота им. От опит знаех, че ако не ги отрежеш веднага, а смутен от възрастта им, благосклонно отвърнеш, че не си го дочел още, те щяха да те обсаждат всяка седмица като грохнали воини, решени да се бият докрай. И макар краят им да не беше далеч, потракването на бастунчетата по стълбите към редакцията ме караше да се псувам като хамалин.
Странното в случая с тази тетрадка беше, че никъде нямаше нито заглавие, нито име на автора. Прибрах я в чантата си, щях да ѝ хвърля все пак едно око в къщи. Винаги можех да я върна с номера, че приемаме само напечатани работи и така да отложа нещата поне с няколко месеца. Вечерта, разбира се, забравих за нея, но пък и никой не се появи през следващите дни да търси отговор. Отворих я чак след седмица. Не беше за вярване, но четях един от най-добрите текстове, откакто бях редактор. Някакъв човек се опитваше да говори за проваления си брак и романът (не знам защо реших, че това е именно роман) кръжеше около невъзможността да се разкаже този провал. Всъщност… и самият роман трудно можеше да се разкаже. Пуснах веднага един откъс във вестника и зачаках да се появи авторът. Бях добавил в малка бележка, че ръкописът е дошъл неподписан в редакцията, вероятно поради разсеяността на автора, но го чакаме да се обади. Мина цял месец от публикацията. Нищо. Пуснах втори откъс.
И един ден в редакцията се появи сравнително млада жена. Вдигна скандал, че вестникът се занимавал с личният ѝ живот. Тя не го четяла редовно, но една приятелка ѝ показала броевете с откъсите, които пуснах. Твърдеше, че текстовете били от бившия ѝ мъж, който искал да я злепостави. И всичко в тях било с истинските имена, за което, както ѝ била казала приятелката, можела да ни съди. След това жената най-неочаквано се разплака, цялата ѝ ярост се срина и в този миг дори изглеждаше мила. Разказа ми накъсано, че мъжът ѝ бил някога много свестен човек, пишел между другото, даже публикувал разкази. Призна си, че не ги е чела. Нещо изперкал след развода им. Сега бил изпаднал до клошар, мотаел се из квартала, стоял често в градинката пред нейния блок точно срещу прозорците ѝ, за да я тормози и злепоставя пред съседите.
— Ще ми го покажете ли?
— А, намерете си го, обикаля с един люлеещ се стол около кварталния пазар. Ще го познаете. И моля ви, не публикувайте повече това, не издържам — каза го изненадващо тихо и си тръгна.
Прехранвал се като всички клошари и не съвсем. Не бъркал в казаните за храна, поне не са го виждали. Връщал хартия. Бил от кротките луди. Въртял се около пазара, вършел дребни услуги, вечер наглеждал стоката, срещу което му давали домати, чушки, дини… каквото има през сезона. Това ми разказаха продавачите от пазара, след като няколко пъти ме питаха дали не го търся от полицията. Не знаеха много.
Намерих го в кварталната градинка. Клатеше се на люлеещия се стол, някак механично, като в транс. Сплъстена коса, тениска, която беше изгубила цвета си, дънки и зяпнали отпред маратонки. А, да, и една мършава улична котка се беше кротнала в скута му. Той все така механично я галеше. Не беше на повече от 40–45. Бяха ме предупредили, че почти не говори, но аз все пак идвах при него с добри новини. Представих се. Като че ли само леко се усмихна, без да ме погледне. Носех със себе си двата броя с публикациите му. На въпроса ми той ли е авторът само кимна, без да излиза от унеса си. Опитах се да кажа колко е добър този текст, говорих му за издаване, питах за други негови работи. Никакъв ефект. Накрая извадих колкото пари носех в себе си и му дадох, като казах, че това е хонорарът. Личеше, че не е свикнал да получава пари. За първи път, откакто бях там, се смути, като че ли излезе от унеса си и ме погледна.
— Развеждаш се, нали мой човек? — Звучеше почти приятелски, като човек, който изказва съчувствие.
По дяволите, не мислех, че ми личи. Във всеки случай изглеждах по-добре от него. Никой от приятелите ми още не знаеше. Преди няколко дни бяхме подали с жена ми молба за развод.
Попитах го отново как се казва, обнадежден от проговарянето му.
— Георги Господинов.
— Аз се казвам така — почти изкрещях.
— Знам — повдигна безразлично рамене той, — преди четях вестника. Познавам още седем човека с това име.
Повече не каза нищо. Оставих го там и побързах да се махна. Всичко се нареждаше като лош роман от подлистник. Сетих се, че мога да се обадя на жена му и да питам за името. Преди да свия зад ъгъла, не издържах и се обърнах. Седеше си все така, люлееше се ритмично на плетения стол. Като онези пластмасови ръчички, които някога слагаха на задните стъкла на колите.
Потърсих го отново след година. Междувременно бях намерил издателство, което се съгласи да пусне ръкописа, и трябваше да го издиря само да подпише договора. Съмнявах се, че ще го домъкна чак до издателството, затова носех договора със себе си. Беше късна пролет. Вече бях научил името от жена му и трябваше да преглътна съвпадението. Чувствах се малко виновен пред човека, сякаш се бях погнусил от това, че един изпаднал тип може да носи същото име. Договорът с издателството предвиждаше приличен хонорар, който сигурно щеше да му бъде от полза. Обиколих градинката на квартала, но не го намерих. Завъртях се около пазара. Попитах един от продавачите, с когото ми се стори, че бях разговарял преди. Не знаеше нищо. За последно го видял в края на миналата есен, през октомври, не… май в началото на ноември. Оттогава не се е появявал. След което махна с ръка и подхвърли уж между другото какъв кучи студ било тая зима, а Махалото (така му викаха) мислел да я изкара на люлката си, на люлеещия се стол де… Докато ми разказваше това, човекът продаде килограм домати, два килограма краставици и няколко връзки пресен магданоз, като не пропусна да похвали стоката си и на мен. Всичко това с безразличен, леко писклив глас. Първото, което ми се щеше да направя, бе да му стъпча всичките домати, един по един, после да оскубя листенце по листенце пресния магданоз и накрая да натикам главата му в това пюре. Как така никой от продавачите, с които май единствено говореше клошарят, не направиха нещо за него. Не знам какво, може би някаква стаичка за зимата, или поне мазе… Но гневът ми постепенно минаваше — неизбежно се появяваше въпросът защо аз не направих нищо за този нещастник.
Махнах се от пазара, потърсих пейка в градинката недалеч от мястото, където преди година за първи и май последен път говорих с човека на люлеещия се стол. На всичко отгоре по някаква странна случайност, защо случайностите винаги ни изглеждат странни, носехме едно и също име. Може всичко да се е наредило иначе, казах си. Може човекът изведнъж да се е взел в ръце, може публикацията във вестника да го е вдигнала от вечния му стол и сега да работи някъде, дори пак да пише, да си е наел квартира, да е намерил друга жена. За момент се опитах да си го представя в панелен хол, пред телевизора, чехли на краката, вехти, но чисти панталони, дебел пуловер, все така седнал върху люлеещия се стол. А в скута му онази улична котка, която го видях да гали и тогава. Колкото повече изпипвах тази картина в съзнанието си, толкова по-нереална ми се струваше тя. Накрая извадих договора с издателството и направих последното, което можех да направя за моя съименник.
Подписах го.”
Из “Естествен роман” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.
Още откъси от романа:
“С всеки изминат ден жена ти се превръща пред очите ти в майка, а ти не можеш да бъдеш бащата…”
Най-превежданият български роман след 1989 г. Книгата, която, според мнението на мнозина, върна читателя и даде тласък на новата българска литература.
Георги Господинов е един от малкото български автори, за чиято книга пишат издания като Ню Йоркър, Таймс, Гардиън, Нойе цюрхер цайтунг, Нувел обсерватьор и др.
„Естествен роман” се преподава в няколко световни университета, обект е на студии, магистърски и докторски тези. През 2014 г. влиза в класацията на 20-те най-добри източноевропейски романа за ХХ век на Library Thing.
„Дяволски прост текст… невлизащ в никакви категории, нежен и безмилостен” пише Page, Paris. А немският Франкфуртер алгемайне цайтунг отсича: „малък изискан шедьовър”.
