„целта на операцията бе не да убие Матю, а да спаси Марк…“

Из романа „Законът на детето“ на Иън Макюън, издателство Колибри.

„– Аз мисля, че не трябва да се предаваме. А ти?

– Този, който напуска, си ти.

– Мисля, че и ти имаш роля в това.

– Но не аз се готвя да унищожа брака ни.

– Само казваш така.

Изрече го с равен тон, забивайки трите думи право в дълбините на нейните съмнения, нагаждайки ги към склонността ѝ да вярва, че във всеки неудобен конфликт като този грешката най-вероятно е нейна.

После внимателно отпи от чашата си. Нямаше да се напие, за да отстоява това, което искаше. Щеше да бъде сериозен и рационален, докато тя предпочиташе да е крещящо неправ.

Гледайки я право в очите, той каза:

– Знаеш, че те обичам.

– Но искаш някоя по-млада.

– Искам секс.

Това бе сигнал към нея да започне да му дава обещания за горещ секс, да се опита да го привлече отново, да му се извинява, че е била заета, изморена или че е отсъствала. Но тя погледна встрани и не каза нищо. Нямаше да се поддаде на натиска му и да се заеме да възражда плътски отношения, за каквито в момента нямаше желание. Особено след като подозираше, че връзката му вече е започнала. Той не си направи труда да го отрече и тя нямаше да пита отново. Не беше само от гордост. Все още се страхуваше от отговора му.

– Е – поде той след продължилото мълчание. – Ти не искаш ли?

– Не с опряно до челото ми дуло.

– Имаш предвид?

– Или да се стегна, или отиваш при Мелани.

Смяташе, че той много добре я бе разбрал, но че иска да чуе от нея името на жената, което никога дотогава не бе произнасяла гласно. Това предизвика моментно трепване или стягане на лицето му, неволен, лек тик от възбуда. Или причината бе простата дума „отиваш“? Беше ли го изгубила вече? Изведнъж се почувства замаяна, сякаш кръвното ѝ бе паднало, след това скочило рязко. Привдигна се, седна в шезлонга и пусна на килима страницата от съдебното решение, която все още държеше.

– Нещата не стоят така – говореше той. – Нека погледнем на всичко от обратната страна. Представи си, че на моето място си ти, а аз – на твоето. Какво би направила?

– Нямаше първо да си намеря някого, а след това да започна да преговарям с теб.

– Тогава какво?

– Щях да опитам да разбера какво те мъчи.

Стори ѝ се, че говори превзето.

Той протегна със замах двете си ръце към нея.

– Чудесно! – Съвсем по сократовски, както несъмнено общуваше със студентите си. – И така, какво те мъчи?

В целия глупав и фалшив диалог това бе единственият нормален въпрос и го бе предизвикала тя, но той я раздразни, почувства се унизена и не отвърна нищо. Вместо това погледна към другия край на стаята, към почти неотваряното от две седмици пиано и към снимките в сребърни рамчици, с които го бяха отрупали в стил „извънградска къща“. Двата чифта родители от сватбения им ден до залеза на живота им, трите му сестри, двамата му братя, сегашните и предишните им съпруги и съпрузи (не беше особено коректно, но те не зачеркваха никого), единайсетте племенници и племеннички, после тринайсетте деца, които те бяха създали на свой ред. Животът бе набрал скорост и малкият роял сега приютяваше обитателите на цяло едно село. Тя и Джак не бяха допринесли с никого, с нищо, освен със семейни събирания, с почти ежеседмични подаръци за рождени дни, със семейни почивки сред хора от няколко поколения в някой от по-евтините замъци. Често посрещаха в апартамента си роднини. В дъното на коридора им имаше голям вграден килер със сгъваемо детско креватче, високо бебешко столче и кошара, както и три плетени коша с изпогризани и очукани играчки, очакващи поредното ново попълнение. А тазгодишният замък – на десет мили северно от Улапуул, очакваше да вземат решение. В зле отпечатаната брошура се споменаваше за ров с вода, за функциониращ вдигащ се мост и крепостна кула с куки и железни халки по стените. Едновремешните изтезания днес се превръщаха във вълнуващи изживявания за децата под дванайсет години. Тя отново се сети за средновековната присъда – седем седмици и един ден, – период, чието начало съвпадаше с последните етапи от делото на сиамските близнаци.

Целият ужас, всичката тъга и самата дилема на казуса бяха съсредоточени в снимката, която бе предоставена единствено на съдията и на никой друг.

Двете момченца пеленачета, чиито родители бяха от Ямайка и от Шотландия, лежаха почистени и подсушени на едно педиатрично легло за интензивно наблюдение сред кабелите и маркучите на животоподдържащата апаратура. Бяха съединени в пелвиса и споделяха общ торс, а разкрачените им крачета образуваха прави ъгли с гръбнаците им, подобно на многолъчева морска звезда. Прикрепеното по дължината на кувьоза измервателно устройство сочеше, че тази безпомощна, но все пак много човешка съвкупност бе с дължина шейсет сантиметра. Двете момченца бяха сраснали при гръбначния мозък и в основата на гръбнаците, очите им бяха затворени, а четирите им ръце – протегнати нагоре, сякаш в очакване на решението на съда. Апостолските им имена – Матю и Марк – не бяха внесли яснота в решаването на моралната дилема. Главата на Матю беше подута, ушите му представляваха просто вдлъбнатинки насред розовата кожа. Главата на Марк под вълнената неонатална шапчица бе нормална. Споделяха само един общ орган – разположения предимно в коремната област на Марк пикочен мехур, който, по думите на един консултант, „се изпразваше спонтанно и свободно през два отделни уретера“. Сърцето на Матю бе голямо, но „едвам изпомпваше“. Аортата на Марк захранваше аортата на Матю и двете момченца живееха благодарение на сърцето на Марк. Мозъкът на Матю бе силно деформиран и нямаше да може да се развива нормално, а в гръдната му кухина липсваше функционална белодробна тъкан. Както бе казал някой от обгрижващия сестрински екип, такива дробове „не стават за плачене“.

Марк сучеше нормално, хранеше се и дишаше за двама – той вършеше „цялата работа“ и поради това бе неестествено мършав. Матю, който не вършеше нищо, наддаваше на тегло. Ако не се предприемеше нещо, сърцето на Марк рано или късно нямаше да издържи на усилието и бездействието щеше да обрече и двамата на смърт. Матю вероятно нямаше да живее повече от шест месеца. Когато той умреше, щеше да предизвика смъртта и на брат си. Една лондонска болница по спешност молеше за бърза процедура за разрешение да раздели близнаците, за да спаси Марк, който имаше потенциала да се развие като нормално, здраво дете. За да постигнат това, хирурзите трябваше да прищипят и след това да прережат споделяната аорта, като по този начин умъртвят Матю. След това щяха да предприемат сложна поредица от реконструктивни процедури върху Марк. Любящите родители – набожни католици, които живееха в едно село на северното крайбрежие на Ямайка, намираха упование във вярата си и отказваха да разрешат подобно убийство. Бог дарявал живота и само Бог можел да го отнема.

Спомените ѝ бяха донякъде подчинени на една свирепа и неспирна гълчава – все едно свиреха стотици аларми на коли, все едно вилнееха стотици вещици, – която нарушаваше концентрацията ѝ и олицетворяваше клишето за „крещящо заглавие“. Лекари, свещеници, водещи на телевизионни и радиопрограми, вестникари, колеги, роднини, шофьори на таксита, цялата нация имаше свое гледище по въпроса. Повествователните елементи бяха наистина завладяващи: две пеленачета с трагична съдба, двама добросърдечни, зрели и красноречиви, обичащи се и обичащи децата си родители, животът, любовта, смъртта, надпреварата с времето. Хирурзите с маски, възправени срещу вярата в свръхестественото. Колкото до спектъра от гледни точки, на единия край бяха защитниците на светските, утилитаристични убеждения, които не се интересуваха от съдебните подробности и блажено се придържаха към простото морално уравнение: по-добре едно живо, отколкото две мъртви деца. На другия край бяха онези, които твърдо вярваха не само в съществуването на Бог, но и в това, че познават неговата воля. Още във встъплението на решението си, цитирайки лорд Уорд, Фиона напомни на всички страни: „Този съд е съд на правото, а не на морала, и нашата задача бе да намерим, а наш дълг е след това да приложим съответните правни принципи към ситуацията, пред която сме изправени – ситуация, която е уникална“.

В този тежък съдебен спор съществуваше единединствен желателен или по-малко нежелателен изход, но правовият път към него не беше лесен. Притисната от липсата на време и от развълнуваната нетърпелива общественост, тя успя да намери приемливо решение и се справи за по-малко от седмица и в тринайсет хиляди думи. Или поне Апелативният съд, който трябваше да спази още по-убийствено кратките срокове в деня, след като тя се бе произнесла, ѝ подсказа, че се е справила. И все пак, не можеше да има презумпция, че един живот струва повече от друг живот. Разделянето на близнаците означаваше Матю да бъде убит. Неразделянето им водеше до убийството и на двамата поради бездействие. Правовото и моралното пространствобяха ясно разграничени и въпросът трябваше да се постави като избор на по-малкото зло. Въпреки това съдията бе длъжен да прецени кое е в интерес на Матю. Определено не смъртта. Но животът също не беше опция. Матю бе с рудиментарен мозък, нямаше дробове, сърцето му бе негодно, вероятно изпитваше болка, бе осъден да умре, и то скоро.

В оригинална формулировка, която бе приета от Апелативния съд, Фиона доказа, че нищо не бе в интерес на Матю – и по това той се различаваше от брат си.

Ала дори и по-малкото зло да беше за предпочитане, то пак можеше да е противозаконно. Как да се оправдае умъртвяването, каквото би представлявало отварянето на тялото на Матю за прерязването на аортата? Фиона отхвърли тезата, застъпвана пред нея от адвокатите на болницата, че разделянето на близнаците било аналогично на спиране на животоподдържащия апарат на Матю, апарат, чиито функции всъщност изпълняваше Марк. Хирургическата намеса бе твърде агресивна, нарушаваше в твърде голяма степен телесния интегритет на Матю, за да може да се счита за преустановяване на лечението. Вместо това Фиона основа аргументите си върху „доктрината за необходимостта“ – установената в общото право идея, че при определени ограничени обстоятелства, които никой парламент никога не би си направил труда да дефинира, са допустими нарушения на наказателния закон, за да се предотврати още по-голямо зло. Тук тя се позова на един казус, в който група мъже бяха отвлекли летящ към Лондон самолет и бяха тероризирали пътниците, но бяха оправдани, понеже действали така, за да избегнат преследване в собствената си страна.

Колкото до много важния въпрос за умисъла, целта на операцията бе не да убие Матю, а да спаси Марк. Въпреки цялата си безпомощност Матю бе този, който убиваше Марк, и на лекарите трябвашеда бъде разрешено да защитят Марк, за да премахнат заплахата от смъртоносно накърняване на неговите интереси. При разделянето Матю щеше да умре преждевременно не понеже щеше да е умишлено умъртвен, а понеже бе неспособен да живее.

Апелативният съд се съгласи с тази теза, обжалването на родителите бе отхвърлено и два дни по-късно, в седем часа сутринта, близнаците бяха вкарани в операционната.

Колегите, които Фиона ценеше най-високо, идваха при нея, за да ѝ стиснат ръката, или ѝ пишеха писма, които заслужаваха да бъдат съхранени в специална папка. Сред гилдията се считаше, че е намерила елегантно и коректно решение. Реконструктивната хирургия, приложена на Марк, се оказа успешна, общественият интерес отслабна и се обърна в друга посока. Но тя не беше доволна, не можеше да се откъсне от делото, лежеше будна с часове през нощта, прехвърляйки наум подробностите, перифразирайки някои изрази от решението, сменяйки тактиката. Или мисълта ѝ се спираше на по-лични теми, включително на собственото ѝ бездетие. Същевременно започнаха да прииждат малки, пастелно оцветени пликове с жлъчните послания на благочестивите. Те смятаха, че е трябвало и двете деца да бъдат оставени да умрат, и не бяха доволни от нейното решение. Едни си служеха с ругатни, други заявяваха, че жадували да ѝ нанесат телесни повреди. Някои твърдяха, че знаели къде живее.

Тези наситени седмици оставиха своя отпечатък върху нея и споменът едва бе започнал да избледнява. Какво именно я мъчеше? Тя също си задаваше този въпрос, а мъжът ѝ в момента чакаше отговора ѝ. Преди съдебното заседание бе получила становището на римокатолическия архиепископ на Уестминстър. В отделен параграф от решението си тя с уважение отбелязваше, че архиепископът предпочитал Марк да умре заедно с Матю, за да не се намесваме в Божиите дела. Фактът, че духовниците бяха готови да зачертаят възможността за един смислен живот, само и само за да не се отклонят от теологията, не я учудваше, нито я тревожеше. Подобни проблеми съществуваха в самия закон, който позволяваше на лекарите да умъртвяват някои безнадеждни пациенти чрез спиране на кислорода, течностите и храната им, но не разрешаваше мигновеното им избавление чрез смъртоносна инжекция.

Нощем мислите ѝ се връщаха към снимката на близнаците и дузината други снимки, които бе разглеждала, както и към подробната техническа информация, доставена от медицинските специалисти за всичко, което не беше в ред при пеленачетата, за рязането, чупенето, наставянето и нагъването на бебешката плът, за всички тези процедури, необходими, за да се осигури на Марк нормален живот, като се реконструират вътрешните му органи, като се извъртят на деветдесет градуса краката му, половите му органи и червата му. В тъмнината на спалнята, докато до нея Джак похъркваше спокойно, ѝ се струваше, че надзърта в някаква бездна. В снимките на Матю и Марк, които си припомняше, съзираше едно сляпо и безцелно небитие. Някаква микроскопична яйцеклетка бе забавила деленето си поради малка грешка във веригата от химически процеси, поради минимално смущение в каскадата от протеинови реакции. Едно събитие на молекулярно ниво, което се бе разраснало като космическа звезда и бе избухнало в по-широките мащаби на човешкото страдание. Нямаше жестокост, нямаше отмъщения, нямаше тайнствено витаещи призраци. Чисто и просто изместване на генетичния материал, грешка в ензимната рецепта, прекъсната химична връзка. Неутрален и безсмислен процес на загуба в природата. И на фона на всичко това още по-ярко изпъкваше здравият, перфектно оформен живот – също толкова непредвиден, също толкова безцелен. Бе въпрос на късмет дали ще дойдеш на света с идеално оформени крайници, разположени точно където трябва, дали ще се родиш на любящи, а не на жестоки родители, дали благодарение на някаква географска или социална случайност ще избегнеш войната или бедността. И като следствие от това, дали ще ти е много по-лесно да бъдеш добродетелен.

Фиона имаше усещането, че за известно време това дело я бе направило равнодушна към всичко, че бе станала по-нехайна, по-безчувствена, просто вършеше работата си и не споделяше нищо с никого. Но започна да се гнуси от човешките тела, стана неспособна да гледа тялото си или тялото на Джак, без да се отврати. Как да говори за това? Трудно би ѝ повярвал, че на този етап от съдебната ѝ кариера тъкмо този случай сред многото други я бе разтърсил така издъно с тъгата, която вдъхваше, с анатомичните си подробности и подчертания обществен интерес. Имаше усещането, че за определен период част от нея бе изстинала заедно с бедния Матю. Понеже именно тя бе отпратила едно дете от света, именно тя бе обосновала смъртта му в трийсет и четири елегантни страници. Нямаше значение, че с подутата си глава и неизпомпващото си сърце той бе и без това обречен да умре. Тя беше не по-малко ирационална от архиепископа и сякаш считаше вътрешното си съсухряне за нещо нормално. Това чувство постепенно отмина, но остави в паметта ѝ следа, която сега, седем седмици и един ден по-късно, все още не беше заличена.

Искаше ѝ се да бъде безтелесна и да се рее, неподвластна на физически ограничения – това щеше да ѝ се отрази най-добре.“

 

Из романа „Законът на детето“ на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод –

Още откъси от романа:

“– Фиона, кога спахме заедно за последен път?”

 

Фиона Мей обича съпруга си, обича класическата музика, обича да свири на пиано, но работата й като съдия в Семейното отделение на Висшия лондонски съд е голямата й страст. На петдесет и девет години Фиона преживява криза в семейния си живот и е на път да изгуби съпруга си, но въпреки всичко остава отдадена на каузата на децата. И на Адам Хенри, непълнолетния юноша Свидетел на Йехова, болен от левкемия, отказващ да приеме кръвопреливането, което ще го спаси. Фиона решава да посети Адам в болницата и да се увери лично в способността му да взима решения. Между романтичното момче и зрялата жена се създава особена емоционална връзка, която ще има неочакван финал. Историята се развива на фона на подробно описани дела, свързани с т. нар. благополучие на детето, за което британският закон от 1989 г. гласи, че трябва да бъде „първостепенно съображение на съда”. И повдига не един въпрос от морално естество: къде започва и къде свършва интересът на децата? Какви са правата на възрастните и доколко би следвало да ги упражняват? И какви са отговорностите им? До каква степен безпристрастното правосъдие може да излекува раните, нанесени на децата от семействата и обществото?

Иън Макюан не дава окончателен отговор на тези въпроси, към които само ни насочва с умението си деликатно да съчетава описанието на грубата материална реалност с поетичната извисеност на духовния живот.

 

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина“, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета“, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота“, „На плажа Чезъл“, „Солар“. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър“, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

Реклами

One thought on “„целта на операцията бе не да убие Матю, а да спаси Марк…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: