“На колко години трябва да стана, колко още трябва да надебелея и погрознея, за да мога най-накрая да правя това, което обичам, без на хората да им е странно?!”
Из разказа “Петима на Рожен” от сборника “Незнайните образи хорски” на Соня Тодорова, издателство Колибри.
“…Така се запознах с новите си колеги. На втория ден от пристигането ми ръководителят Ралчев ме извика на кратък инструктаж. Моята работа беше да отговарям за софтуера, да поддържам хардуера, интернет страницата, да помагам на другите в програмирането и на бай Малин с цепенето на дърва. Освен това трябваше да следя метеорологичната станция и да изготвям ежедневни доклади, както и да чистя уредите от сняг и лед. Есента се беше случила необичайно дълга и мека, но снегът се очакваше всеки момент. Съвсем проформа Ралчев попита за моята собствена научна работа, изслуша ме разсеяно и даде зелена светлина да продължавам, без непременно да го държа в течение. Вече бях инсталирал преносимата апаратура на малката маса в моята стая, инструментите работеха денонощно. Вратата на стаята ми не се заключваше, но аз си носех секретен райбер и го бях монтирал още с пристигането. Обхватът тук беше чудесен, вълните преминаваха безпрепятствено, можех да приемам и предавам неограничено. Вече бях проверил – нямаше нито един уред в цялата станция, който да приема в моя диапазон. Така че сигналите от малките ми машинки се носеха из Космоса весело и напълно незабелязано, докато аз си стоях на топло в кухнята и приготвях уханен ориз с мащерка.
Колегите ми обикновено мълчаха. След като се увери, че отново няма да има компания за коняка, Владо почти престана да говори с мен. Пускаше по някоя шега, като се видим, отговаряше на въпросите ми, но толкова. По цели дни се свираше в своя кабинет горе в кулата, настройваше разни регулатори и бутони и се вслушваше във фоновия шум на Вселената. А привечер стоеше като голям призрак на верандата отпред, пушеше цигари и гледаше към звездите. Ръководителят Ралчев, самият приличащ на транзитно преминаваща звезда, се появяваше в общото помещение в точно определени часове, хапваше нещо, правеше си чай и отново изчезваше. Понякога възпитано даваше по някоя кратка заповед, винаги неубедителна поради изписаната на лицето му тъга. Тъга, която малко се разсейваше единствено в редките моменти, когато се заговаряше с Анелия. Тогава тя също омекваше и почти спираше да се държи като грубоват юноша. Но само тогава. Към мен Нели беше любезна и все така хладна, а с горкия влюбен Владо се отнасяше като фелдфебел с редник. С течение на времето установих, че тя притежава два или три анцуга, два развлечени пуловера и един сравнително хубав. За свое забавление установих също, че Анелия обличаше хубавия пуловер само в онези дни, когато Владо дежуреше горе и със сигурност нямаше как да я види.
От пристигането ми на Рожен бяха изминали седмици. Отдавна вече имаше сняг, който валеше, кажи-речи, непрекъснато, засипваше уредите, стълбищата и покривите и превръщаше обсерваторията в застинало бяло петно на края на света. В един от тези дни уж случайно хванах Анелия в трапезарията и я разприказвах. Двамата седяхме до допотопното кюмбе, което бай Малин бе успял да свърже с комина на кухненския абсорбатор, пиехме чай с мед и чакахме да се стъмни. На мен ми предстоеше нощно дежурство, а Нела трябваше да включи малката инфрачервена камера и да настрои дигиталните филтри за през нощта, понеже се очакваха сблъсъци на парчета от кометата Ц382 с Юпитер. Вятърът блъскаше в прозорците, кюмбето бумтеше от огъня, беше ни почти уютно.
– Защо си тук, Нела? – смело попитах по едно време.
– За да наблюдавам кометите съм тук – отговори тя с досада. – А ти?
– Добре, де, не се ядосвай – казах помирително, – но все пак…
– Все пак е странно за едно младо момиче да се затвори тук горе, нали? – грубо ме прекъсна тя.
– Ами да, общо взето, така е – отговорих.
– Аман вече. – Нела беше ядосана. – На колко години трябва да стана, колко още трябва да надебелея и погрознея, за да мога най-накрая да правя това, което обичам, без на хората да им е странно?! Ами ако бях куц стар ерген на средна възраст, тогава щеше ли да ми е позволено да си гледам работата, без да се налага непрекъснато да се оправдавам за това?
– Разбрах те, Анелия. Права си, моля те да ме извиниш – опитах се да звуча искрено и май успях. – Просто искам да знам малко повече за теб, понеже, ако щеш вярвай, си ми симпатична.
Нелата пак пое въздух, обаче този път не й позволих включване:
– Като личност и учен си ми симпатична бе, човек, недей скача пак отгоре ми! Даже ако това ще те зарадва, мога да ти говоря в мъжки род или пък на “вие”, или да се обръщам към теб само с покашляне. Хайде стига, разбрах те чудесно и си взимам бележка, а сега може ли просто да си поговорим като двойка нормални хора пред запалено кюмбе?
Нела ме погледна изпитателно, после въздъхна и се усмихна:
– Добре, може. Но само без “а ти имаш ли си някого вкъщи”, нали? Нямам си, отсега ще ти кажа, а дали ти си имаш, не ме интересува изобщо.
– Ясно, споразумяхме се. Та защо си тук, Нела? – пробвах пак, пък каквото стане.
– За да наблюдавам комети съм тук, пиша си дисертацията – отговори тя, вече по-спокойно. – Дипломната ми работа беше върху обработката на интерферометрични кадри, после ми станаха интересни кометите и реших да тръгна в тази посока. Ралчев ми беше научен ръководител, тогава още беше в Университета. После се случиха случките, той напусна и дойде тук. А аз го последвах. Втора година съм на Рожен и страхотно ми харесва, ако искаш да знаеш. Разбира се, има какво да се желае, например досадникът Владо да намери най-после каквото там търси и да се разкара оттук… Но нищо, сега се търпи, трябваше му само малко дресура.
– Жесток човек сте вие, Анелия – засмях се. – Дресура казваш. А какво търси Владо собствено?
– Ама не ти ли е казал още? Странно. Ще ти кажа аз тогава: Владо търси извънземни.
– Сериозно? – изхълцах. – Извънземни. Наистина ли?
Голяма веселба на този Рожен: Церберът пази отпред, ръководителят дебне Ръката на Бога, младата госпожица чака дъга, под която да мине, а Владо търси извънземни.
– Съвсем наистина – каза Нела някак мрачно. – Смята, че може да улови сигналите им във фоновия шум, затова слухти по цели дни и нощи. Честно казано, иначе никак не е лош учен, разбира си от работата, обаче е куку. Мисля, че е имало някаква гадост в семейството му, от която леко се е побъркал.
Съчувствието и тъгата в тона й ме изненадаха. Нали уж не можеше да го понася? Гадост в семейството, така ли, Нела? Чудя се какво ли може да намери човек в твоето… Кога махна панделките и спря да решиш косата си, кажи? Защо смени шарените полички с износени анцузи? Какво те уплаши толкова, че те прати директно в самотата на Космоса?
А на глас казах само:
– Всичко е възможно. Пък и кой е казал, че няма извънземни, в крайна сметка току-виж ги намерил.
Нела кимна и бавно добави поредната цепеница в огъня.
Същата нощ Владо остана в кабинета си в кулата. Радарите пукаха, а малката игла на индикатора за фоново лъчение тихо стържеше по безкрайното хартиено руло. Аз бях дежурен горе при телескопа. Ралчев цял ден не бе излизал от стаята си, а Нела дойде привечер да настрои филтрите и сега сигурно вече се въртеше в леденото легло долу в къщата, преследвана от вечното си безсъние.
Владо слушаше и чакаше. Все някога щеше да ги дочака, мамицата им, време имаше достатъчно.
Нела беше права, в неговото детство действително имаше голяма гадост. Това е история, която Владо не разказваше никога, но аз я узнах – имах си свои канали и в редки случаи си позволявах да ги използвам. И така, един ден, когато бил на осем, майката на Владо се върнала вкъщи с едно дебело румено бебе в ръце. Малкия Христо, неговия брат. Христо растял, без да се променя особено, и си оставал все така румен, дебел и неадекватен. Вкъщи му кавали Ици и непрекъснато се суетели около него. А Владо ревнувал и много се дразнел на малкия пухкав идиот с дръпнати очи и глуповата физиономия, който се усмихвал непрекъснато, но така и не се научил да говори като хората. Започнал да му вика “Извънземното”, но един ден баща му го чул и за първи и последен път в живота му го ударил. Владо си отмъстил, като започнал да симулира говорен дефект и да се обръща към вечно засмения си брат с “Ити”. В редките случаи, в които двамата оставали сами, Владо тормозел Извънземното, подигравал му се и го подритвал. А Ици го гледал влюбено със странните си занесени очи и се опитвал да му подари бебешките си играчки. Пред своите квартални приятели, които все подпитвали за особеното му братче, Владо се правел на интересен и разправял, че Ити идва от друга планета и има ужасяваща скрита сила. В действителност обаче дълбоко в себе си се срамувал от глупавия си брат и ненавиждал традиционните неделни излизания, когато цялото семейство се разхождало до пазара, а после сядали долу в градинката и карали Владо да си играе с малкия сладък Ици. Съвсем логично игрите се състоели в това, че озлобеният Владо тайно карал Извънземното да събира мравки и червейчета и да ги яде. Което то правело с неизменната си блага усмивка. И никой от възрастните не се сетил да обясни на иначе доброто и будно дете Владо какво е “синдром на Даун”. Направили го чак след като Ици починал. Защото, когато било на четири, Извънземното една сутрин просто не се събудило. Скоро след това родителите на Владо се развели, майка му заминала за Испания, а баща му си намерил нова жена, с която имаше две момичета. Владо отишъл да живее при родителите на майка си, а на следващата година го приели в Природо-математическата. Станал пълен отличник, най-добрият по физика, цар на морзовата азбука и факир на диференциалните уравнения. Зубрел като луд, защото бил твърдо решен да бъде астроном. Да търси сигнали от извънземните и да ги намери. Защото имаше отворени сметки с тях…”
Из разказа “Петима на Рожен” от сборника “Незнайните образи хорски” на Соня Тодорова, издателство Колибри.
Още откъси от сборника:
“знам, че наистина си пенсионер, но това не значи, че трябва и да се държиш като такъв”
Разказите в този сборник водят читателя през реалността на всекидневието, но играят хитра игра с очакванията му: стъпили на земята и зазидани в делника, те изненадващо се оказват задвижени от едно стъписващо фантастично, което не се поддава на автоматизми, подрива кулминации и отмества смислови хоризонти. Малко момче хвърля топка към слънцето, мъж търси своето отдавна забравено лице, възрастен господин се разхожда сред незапомнени спомени, а една делова госпожа поглежда към отсрещния тротоар и изненадващо вижда себе си. Под звуците на валс, танго и мълчания, скрито между мравки и лъвове, отпътуващи влакове и кацащи самолети, магичното пронизва света, за да подскаже другия възможен разказ.
СОНЯ ТОДОРОВА е родена през 1979 г. в София. Завършила е Университета по архитектура, строителство и геодезия и има докторска титла от Техническия университет, Виена. Автор е на “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” (Колибри, 2015) и на романа “Перлите на Ади Ландау” (Колибри, 2016). Работи като автор и преводач на свободна практика.
