“Не е толкова трудно да се повярва, че красива жена може да извърши убийство…”

Из романа “Погребални обреди” на Хана Кент, издателство Изток-Запад.

“Маргарет се събуди рано на следващия ден. Полицаят, който спеше в отсрещното легло, за да я защитава от престъпницата, хъркаше. Гъргорещото му дишане беше проникнало в съня й и я беше събудило.

Маргарет се завъртя към стената и натика краищата на одеялото в ушите си, но острото му хъркане изпълваше главата й. Сънят вече беше избягал от нея. Тя легна по гръб и погледна в неосветената стая към мястото, където лежеше полицаят. Рошавата му руса коса стърчеше на мазни кичури и устата му зееше отворена върху възглавницата. Маргарет забеляза петна около челюстта на мъжа.

Значи така ме защитават от убийцата, помисли си тя. Изпращат ми момче, което спи здраво.

Тя хвърли око на затворницата, която лежеше на едно от леглата за слугите в края на стаята. Жената лежеше неподвижно и спеше. Дъщерите й също спяха. Маргарет се надигна на лакти, за да я разгледа по-добре.

Агнес.

Маргарет тихо произнесе думата.

Не е правилно да я наричаме с християнско име, помисли си Маргарет. Как ли са я наричали в Стора-Борг, зачуди се тя. Затворницата? Обвиняемата? Осъдената? Може би са я викали с липсата на име, с тишина, където би трябвало да стои името.

Маргарет потрепери и издърпа одеялото около себе си. Очите на Агнес бяха плътно затворени, устата й също беше затворена. Шапката, която Маргарет й беше дала, се беше развързала през нощта и тъмната й коса беше се разпиляла. Тя лежеше като петно върху възглавницата.

Странно беше най-накрая да види жената след цял месец очакване, помисли си Маргарет. Месец на страх. Страх, опънат като рибарска корда, закачена за нещо, което неизбежно трябва да бъде извлечено от дълбините.

През дните и нощите, след като Йон се върна от срещата си с Бльондал, Маргарет се опитваше да си представи как трябва да се държи с убийцата, и как ли ще изглежда жената.

Що за жени убиват хора?

Единствените убийци, познати на Маргарет, бяха жените от сагите и дори там те използваха думите, за да убиват; заповядваха на слугите да убият любовниците или да отмъстят за смъртта на роднините. Тези жени убиваха от разстояние и пазеха ръцете си чисти. Но сега не е времето на сагите, беше си помислила Маргарет. Тази жена не е жена от сага. Тя е безимотна прислужница, отгледана с каша от мъх и в бедност.

Лягайки си обратно в леглото, Маргарет си помисли за Хьордис, любимата й слугиня, вече мъртва и погребана в двора на църквата в Ъндирфел. Опита се да си представи Хьордис като убийца. Опита се да си представи как Хьордис я намушква в съня й по начина, по който бяха умрели Натан Кетилсон и Пьетур Йонсон. Тънките й пръсти, увити плътно около дръжката на ножа, тихите стъпки в нощта.

Беше невъзможно.

Лауга беше попитала Маргарет дали трябва да има някакъв външен белег на злото, което кара човека да убива. Печатът на дявола: заешка устна, крив зъб, рождено петно; някакъв малък външен дефект. Трябва да има предупреждение, някакъв начин да се разбере, така че почтените хора да бъдат нащрек. Маргарет й отговори, че няма и че всичко това е суеверие, но Лауга не й повярва.

Маргарет пък се чудеше дали жената ще е красива. Тя знаеше, както и всички други на север, че известният Натан Кетилсон имаше усет да открива красотата. Хората го мислеха за магьосник.

Съседката на Маргарет, Ингибьорг, беше чула, че Агнес е била тази, която разтурила връзката му с Поет-Роса. Чудеха се дали слугинята ще се окаже по-красива от нея. Не е толкова трудно да се повярва, че красива жена може да извърши убийство, помисли си Маргарет. Както е казано в сагите, вещиците често имат бледа кожа.

Но тази жена не беше нито грозна, нито красива. Поразителна може би, но не от този тип, който поражда гладни погледи у младите мъже. Беше много стройна, като елф, както биха казали южняците, и с нормална височина. Предната нощ в кухнята Маргарет си помисли, че лицето й е твърде издължено, беше забелязала, че има високи скули и прав нос. Като се изключат синините, кожата й беше бледа и изглеждаше още по-бледа заради тъмната й коса. Необичайна коса. Беше рядкост жена да има такава коса в тези райони, помисли си Маргарет. Толкова дълга и толкова тъмна на цвят: мастиленокафяво, почти черно.

Маргарет дръпна завивките до брадичката си, тъй като хъркането на полицая продължаваше. Човек би си помислил, че приближава лавина, помисли си тя раздразнена. Чувстваше се изтощена, а гърдите й бяха пълни със слуз.

Образи на жената се появяваха зад затворените клепачи на Маргарет. Животинският начин, по който Агнес пиеше от чайника. Неспособността й да се съблече. Ръцете й опипваха връзките, но пръстите й бяха подути и не можеха да се сгънат. Маргарет беше принудена да й помогне, да раздроби засъхналата кал по роклята й с върховете на пръстите си, за да може да развърже връзките. В пределите на малката кухня, колкото и да беше опушена, вонята от дрехите и мръсното тяло на Агнес беше достатъчна, за да й се доповръща. Тя сдържаше дъха си, докато дърпаше зловонната вълна от кожата на Агнес, и обърна глава настрани, когато дрехата падна от тесните й рамене на пода, вдигайки парченца изсъхнала кал.

Маргарет си спомни плешките на Агнес. Остри като бръснач, те изскачаха от грубия плат на бельото й, което беше пожълтяло около врата и лекьосано с мръснокафяво под мишниците.

Маргарет трябваше да изгори всичките й дрехи преди закуска. Беше ги оставила в ъгъла на кухнята снощи, Не желаеше да ги внася в дневната. През тъканта бяха изпълзели бълхи.

Някак си беше успяла да измие повечето от кирта и мръсотията от тялото на престъпницата. Агнес беше опитала да се измие сама, немощно прокарвайки влажния парцал по крайниците си, но кирта беше стояла толкова дълго върху кожата й, че изглеждаше дълбоко набита в порите й. Накрая Маргарет беше запретнала ръкави и стискайки зъби, беше грабнала парцала от нея и я беше търкала, докато парцалът не се напои с мръсотия. Докато я миеше, Маргарет, въпреки убежденията си, потърси белезите, които Лауга смяташе, че трябва да са очевидни – знакът на убийцата. Само очите на жената загатваха нещо. Изглеждаха различни, помисли си Маргарет. Много сини и ясни, но твърде светли, за да се смятат за красиви.

Тялото на жената показваше, че е малтретирана. Дори Маргарет, която беше свикнала с раните, с неизбежните наранявания, причинени от тежкия труд и инцидентите, беше потресена.

Може би беше търкала кожата на Агнес твърде силно, помисли си Маргарет и пъхна глава под възглавницата в стремеж да се спаси от гъргорещото хъркане на полицая. Някои от раните на жената се отвориха и прокървиха. Видът на кръвта й даде на Маргарет тайно чувство на удовлетворение.

Освен това накара Агнес да си измие косата. Водата от чайника беше твърде пълна с кал и мръсотия, така че Маргарет помоли един от полицаите да донесе още от планинския извор. Докато чакаха, тя намаза раните на жената с мехлем от сяра и мас.

– Това е лекарството на Натан Кетилсон – беше казала тя, поглеждайки нагоре, за да види реакцията на жената. Агнес не отговори нищо, но на Маргарет й се стори, че е видяла как се стягат мускулите на врата й.

– Бог да го прости – промърмори Маргарет.

Когато косата на Агнес беше измита, доколкото това беше възможно със студената вода, и повечето от кървящите й рани бяха покрити с мас, Маргарет й даде бельото и завивките на Хьордис. Хьордис носеше тези долни дрехи, с които сега спеше Агнес, когато умря. Маргарет подозираше, че няма да има особен ефект, ако се разпространи някаква зараза. Новата собственица на бельото много скоро щеше да е мъртва.

Колко беше странно да си представи, че жената, която спи в леглото на не повече от десет фута от нея, скоро ще бъде погребана.

Маргарет въздъхна и отново седна в леглото. Агнес още не беше помръднала. Полицаят продължаваше да хърка. Маргарет го видя как пъха ръка в гащите си и се почесва силно. Тя извърна очи развеселена и малко подразнена, че този мъж е единствената й защита.

Май е време да стана и да приготвя нещо за закуска на полицаите, помисли си тя. Може би скир. Или сушена риба. Тя се зачуди дали има достатъчно масло и кога ли ще се върнат слугите от Рейкявик с доставките.

Развързвайки шапката си, Маргарет хвърли последен поглед на спящата жена.

Сърцето й подскочи до гърлото. В мрачната ниша на дневната Агнес лежеше на една страна и спокойно наблюдаваше Маргарет.”

 

Из романа “Погребални обреди” на Хана Кент, издателство Изток-Запад. Превод – Снежана Ташева.

Още откъси от романа:

“Бьорн беше прав – сякаш нощното небе бавно гореше…”

 

„Погребални обреди“ е роман, написан по действителен случай – Исландия, далечната 1829 г. – и разглежда историята на младата Агнес, обвинена в брутално убийство. Тя е осъдена на смърт и изпълнението на присъдата й е последната публична екзекуция, извършена в Исландия. По това време в страната няма затвори, затова младата жена е изпратена да прекара зимата преди своята екзекуция в отдалечена ферма на север. Селяните са ужасени от перспективата да общуват с престъпница, и напълно изолират Агнес. Единствено Тоти – млад свещеник – разговаря с нея и се опитва да я разбере. С наближаването на фаталния ден фермерското семейство ще открие другата страна от историята на осъдената на смърт и ще се появи въпросът тя ли го е извършила, или не.

 

Хана Кент е родена през 1985 г. в Австралия. Основател и редактор е на литературно списание и завършва магистратура по творческо писане. През 2011 г. печели наградата на Австралия за непубликуван ръкопис за романа „Погребални обреди“. Книгата е издадена през 2013 г. и мигновено става бестселър. Номинирана е в множество литературни конкурси, сред които е и „Дебют на годината“ на в-к “Гардиън” и печели над 10 приза. След невероятния си успех авторката се е посветила на втората си книга, чието действие се развива в Ирландия.