Елена Павлова: Писането само̀ си намира време

С годините започнах да харесвам разказите, да не се съпротивлявам срещу началото на всеки нов, защото предният е бил страхотен. За човек с особена симпатия към дълги четива обикнах кратките изложения, мимолетните отрязъци от време, влюбих се в истории, които обожавам да разказвам (в подробности!) на всеки свой човек. И естествено, колкото повече чета разкази, толкова повече се убеждавам, че не всеки може да ги пише, но пък всеки втори вярва, че е неотразим със свои правила във форма с характерни белези. С две думи, макар да не умея да творя подобни кратки текстове, си изградих усещане за хубавия разказ. И за добрия разказвач. И въпреки, че не откривам топлата вода, направо искам да извикам, че Елена Павлова е прекрасен разказвач.

Герои, които авторът добре познава; история, която си заслужава да се прочете (за бога, за това му казват разказ, не есе); липса на парадиране с ексцентричен или пренатруфен стил; наличие на финал (защото, нали, някои си мислят, че и без такова нещо може) – малко са елементите, които разказът трябва да съдържа, за да се хареса. Но за да впечатли… Оригинални персонажи, завладяваща емоция, дълбочина, послание (без проповядването му) в текста, интересни структура, сюжет и гледна точка, отличителен глас и адекватен изказ, изтънчен хумор, дълго ангажиране след подходящ по интензитет или контраст финал. И ако все още, докато четете всичкото това, не правите връзка с Елена Павлова, не е късно, никак не е късно – животът и Елена са пред вас.

Много държа да подчертая, че дълго време живях с убеждението, че съм оставила фанатизираното четене на жанрова литература в ученическите си години. Целият ми клас в гимназията четеше Стивън Кинг, разменяхме си книги, дружно треперихме от еуфория и страх 🙂 От там ме пое реалността (да се разбира образование, кариера, брак, деца) и литературата с човешки образи, съдби, тематики ме приласка. Докато на дневен ред един ден не дойде Елена с един детски роман, не ми възбуди любопитството и не ме накара да прочета и други наши автори на фентъзи, фантастика и хорър – с две думи, Елена ми отвори очите за много работи. Като това, че и в България си имаме добра жанрова литература. Че у нас жена може да бъде лидер в писателска категория, която се доминира от мъже в световен план. Че и тук си имаме писатели, които пишат здраво, пишат ангажиращи истории, пишат на ниво, което в чужбина би ги поставило в позицията да живеят от това. И че в България си имаме писатели, които, ако поискат, биха могли да пишат всичко. Защото, сигурна съм, Елена е в състояние утре да се появи с роман в жанр крими или съвременна проза (понеже си я знам, че лесно откликва на предизвикателства, с това се мъча да я вдъхновя 🙂), за който от сега се обзалагам, че ще е дълбок, провокиращ и награждаван многократно (защото, който си го може, не може другояче).

Бъдещата отличничка и отряден председател започва да разказва приказки, още преди да се научи да чете. С писането и четенето започва да се справя също доста по-рано от връстниците си. До 6 клас пише изключително поезия, а на писмени задания в часовете по литература обикновено “отговаря” с разкази. На 13-годишна възраст печели първата си писателска награда в анонимен конкурс за възрастни “Човекът, атомът и мирът” за проза в жанра фантастика. Следват много награди, десетки разкази, раждат се десетки книги, сред които сборници с разкази, книги-игри, романи за възрастни и за деца. Днес Елена е утвърдена писателка в жанровете хорър, фентъзи и фантастика и уважаван преводач на такава литература. Учила е компютърни технологии, следвала е “Връзки с обществеността”, но днес е изключително щастлива да се занимава с писане и преводи, да участва в писателски конкурси и да експериментира в занаята. За живот, зареждан с писане, за избора и нуждата от псевдоним, за вдъхновението, планирането и създаването на истории, писателските цели и елементите на хубавия разказ, за саморедактирането и работата с редактор, за самоиздаването, критиката и какво ли още не говорим с Елена в един страшно откровен и атрактивен разговор, който никога не е планиран да остане конфиденциален, така че заповядайте при нас.

 

Елена Павлова: Писателят не винаги е адекватен по майсторство на идеите, които го сполитат

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Димитър Димитров

 

Как и кога се запали по писането?

По фантазирането съм си запалена от супер-малка. Разказвах си приказки, дори ако нямах публика: седях на фотьойла с книжка, която не можех още да чета, прелиствах я и си измислях за какво става дума… И след като открих, че книгите всъщност съдържат записани измислени истории, някак съвсем органично от разказване преминах към писане… и практически не съм спирала.

Известна си като преводач, редактор и автор – както с книгите си в жанр фентъзи и хорър, книгите-игри, а отскоро си и с детски роман на пазара. Сега да те питам ли с какво обичаш да се занимаваш най-много?

Малко ми прозвуча като въпроса на една журналистка от видинското радио: с какво се занимаваш в свободното си време 🙂 , а аз отговорих, че нямам “свободно” време – запълнено ми е на 100% (макар че не всички занимания са ми задължителни и платени).

Та и тук така: с всичко обичам да се занимавам, стига да е разнообразно. В стандартния ми ден има четири “работни” слота и в идеалния случай са заети от четири различни неща. В момента (началото на февруари 2019) пиша книга-игра в сутрешния слот, в обедния лежи превод на “Dracul” (преквелът на “Дракула”, ще видим какво ще е заглавието на български, че да не убие играта на думи), следобедният слот е за редактиране, вечерният – за детски роман, който пак ще излезе през “Софтпрес” (и не, не е продължението на “Камен”). Позволявам си две писаници, понеже са тотално различни и еднакво развлекателни. И се забавлявам чудесно.

И успяваш ли да живееш от всичките тези занимания или се налага да работиш и нещо, несвързано с литературата? Само с писане дали би успяла?

Само с писане не бих успяла – за съжаление, това е невъзможна задача, особено у нас. По този повод казвам, че ние нямаме фонд за библиотеките, а финландците например имат творчески стипендии за писателите (и за поетите), и с тях наистина можеш да се издържаш, докато пишеш.

Ще ми се да кажа, че в България човек може да върже двата края с книжнина, но не е точно така, за съжаление; имам си и “дневна работа”, свързана с другото ми хоби, кучетата. Преди години бях рецепция в една ветеринарна клиника, после секретарка в една киноложка федерация. Пак неща, които ме забавляват и върша с удоволствие, така че не се оплаквам (много). А най-важното е, че ми осигуряват време за писане.

Имаш ли си рутина на писане – по колко и къде предпочиташ да пишеш?

За приличен резултат смятам между половин и цяла страничка на ден, като естествено се има предвид, че се занимавам и с други неща. Понякога се случват хубави дни с по няколко страници. Понякога и лоши с по ред или два. Споменах вече за четирите дневни слота: старая се да ги спазвам и, ако пиша по-дълго произведение, да го подхващам в определен слот, така ми е по-лесно да се съсредоточа.

За мястото, където се случва вълшебството, като цяло не съм претенциозна: писането изисква възможност за съсредоточаване и клавиатура с електронно устройство. А откакто лаптопите поевтиняха достатъчно, това разшири доста възможностите за писане в произволна обстановка. Имам и таблет с клавиатура, който мъкна на кратки пътувания, имам вече и разказ, написан на телефона (да живее Гугъл Драйв!)

Значи винаги може да се намери време за писане?

Писането само си намира време. Признавам, че при равни други условия винаги го отлагам за сметка на платена работа, няма как, но когато вдъхновението удари и идеята се загнезди, тя просто гнои и не спира, докато не излезе на бял свят, поне в някаква степен. В такива случаи сърбежът става просто нетърпим и човек няма избор, сяда и пише.

Писала си под няколко псевдонима. Кое наложи използването им – проява на ексцентричност, прилагане на маркетингов трик или нещо друго?

С всеки от псевдонимите е различно, макар коренът да е един и същ – през деветдесетте и в началото на 21-ви век български автори категорично не се харесваха и не се купуваха. Което наложи практиката всички автори на книги-игри да са с псевдоними, макар истинските имена да бяха написани в редакторското каре. Тази традиция, впрочем, продължава и досега, с немалка гордост от страна на част от младите КИ-автори, бих казала. В моя случай Пепи Станимиров реши, че при преместването в “Мега” трябва да ми сложи и нов псевдоним, така станаха два; “Върджил Дриймънд”, впрочем, е лично дело на Любо Николов и много си го харесвам.

В последствие “Елайджа Джауит” беше, може да се каже, експеримент. С Иван Крумов и Светлозар Янков имахме идея да напиша фентъзи поредица, те се продаваха добре у нас през две и първа-втора; “Сърцето на Скиталеца” излезе под псевдоним и продаде над 1200 тираж. Вече не помня точно колко бяха продажбите на публикувания под мое име “Номад: Самият пъкъл” за същия период – стотина бройки, нещо такова. Драстична разлика, която няма как да бъде приписана само на жанра…

А искаше ли ти се да си избереш и да си останеш само с един псевдоним? И защо сега си просто Елена Павлова?

Всъщност съм си “избрала” преднамерено единствено Елайджа Джауит (ELIJAH POLAND JOWITT), което до известна степен е близко с името ми (и бащиното ми презиме). Другите… просто са ми се случили, един вид.

Псевдонимът донякъде е като прякора – различните прякори (и юзърнеймове) осветляват различна страна на личността ти, а псевдонимите те правят различен човек. Била съм – и вече не мога да се върна към тези личности – и Анаконда, и Афала. Била съм – и вече не мога да бъда – Лени Ки(й)нг и Елайджа Джауит… Все още понякога съм Мокиди. И Елена Павлова.

Или пък, погледнато от друга страна, след всичко, случило се между 2005 г. и 2010 г., включително обучението в програмата на “Дивва” ООД, вече не ми иде да бъда друга, освен Елена Павлова.

Няма особен смисъл така като го казвам, нали 🙂

Кажи как се вдъхновяваш за дадена история? Разкажи за някое интересно вдъхновение – нещо, което не си подозирала, че ще ти влезе под кожата, нещо, срещу което дълго си се съпротивлявала да пишеш или прекалено дълго си обмисляла, преди са седнеш да го напишеш…

Ох. Аз по принцип произвеждам идеи и материали по тях като отпадъчен продукт, просто за да ми е чисто и подредено в главата… 🙂 Предполагам, най-странното ми вдъхновение е прототипът на Стойчо Смукалото, с който започна епичната борба с “Краят на света за иманяри”. На паркинга на “Кауфланд” има един леко чалнат тип, който събира стотинките от количките. След известно време покрай него се организира история за магьосници, които в мутренските времена след 10 ноември са били брутално използвани за най-различни цели на групировките; разказът постепенно мина 8000 думи и се запъти към необятните пасища на новелите :-), и засега си седи написан на около една трета и чака по-добри времена, а междувременно произведох една къса версия. Вдъхновението ми “Стойчо” редовно получава два-три лева, колчем го срещна на паркинга на “Кауфланд”, и всеки път си казвам, че трябва да донапиша новелата му…

Планираш ли предварително в детайли разказите си – от къде ще започнеш, какъв ще е финалът, колко сцени ще има, колко герои? Знаеш ли винаги всичко, което ти предстои да разгърнеш, или има елементи, които винаги оставяш да се родят в процеса на писане?

Като цяло не планирам, аз съм от хората, които се оставят историята да ги води, както е казал Стивън Кинг. Разбира се – и предполагам, при него случаят също е такъв – с времето човек открива различните източници на топла вода и започва да усеща и балансира историите си в същата степен, в която го балансират и те. Въпреки това краищата ми обикновено нямат нищо общо с първоначалната представа.

А как решаваш дали от една история ще излезе разказ с определена дължина или може да прерасне в роман? Кое надделява при такова решение – това, което имаш да кажеш, или онова, което всъщност искаш да кажеш?

В повечето случаи идеята сама си носи дължината в ръка, образно казано. Рядко ми се случва да сбъркам, макар че през последните няколко години съм произвела известно количество “къси” версии на по-дълги произведения – било защото ми е трябвал къс разказ с определен обем или защото вече съм имала достатъчно развит материал, но не и време да го донапиша. Май най-забавен е случаят със “Спасител по заместване”, чиято “дълга” версия е 22000 знака – към 15 страници. За конкурсни цели успях да си отрежа от него 9000 знака – 5 страници – и като цяло разказът не е загубил почти нищо, макар челите дългата версия да признават, че тя е по-добрата.

Всъщност по-добре е повечето неща да не прерастват в романи 🙂 и още повече – в поредици, каквато е модата в последните години; повечето такива творения не носят достатъчно смисъл и плътност.

Поставяш ли си като писателска цел да предадеш послание, да създадеш настроение; имаш ли си собствени критерии, които следваш?

Ох №2 🙂 Несъмнено да, всичко написано от мен си има някаква цел и послание, но “какво е искал да каже авторът” ме изприщва директно. Това, което авторът е искал да каже, е много вероятно да няма много общо с онова, което читателят вижда в произведението, тоест – посланията в написаното са ограничени само за мое лично ползване, а читателят е свободен да вижда (или не), каквото си иска в текста. Чисто примерно: “Белязани лебеди”, “Светлият боец” и “Момиче от добро семейство” са ми от период, в който целият смисъл на самостоятелно иначе произведение е сложен в края – че въпреки трудностите, животът си струва да се живее; че животът има смисъл отвъд материалното и простото задоволяване на нуждите; че човешкият морал е крехък като захарна коричка и се чупи и при най-слабия натиск и т.н. Всеки път, когато си ги препрочитам, ми става топло на душата как съм извела съответната поука, но не съм срещнала нито един читател досега, който изобщо да го е забелязал 🙂

Като майстор в писането на жанрови разкази и като човек с такъв огромен авторски и редакторски опит можеш ли да изброиш кои са елементите на добрия разказ, формулата на завладяващото четиво?

Да се запомня. Да пленява и задържа вниманието на читателя.

Според мен не е важно колко добре е написана една книга, за да направи впечатление – важното е да има добре обоснован сюжет и ярък финал. Може да е малко дървена и с по-беден речник, но ако сюжетът е читав и финалът – як, ще се хареса и запомни. И обратното – дори да е съвършено изшкуркана, но не вълнува откъм сюжет и край… Примери дал Бог.

А по колко пъти се редактира Елена Павлова? Как знаеш кога да спреш с работата по даден разказ?

Голяма част от редакцията ми се случва в хода на писане; ако пишех все още на ръка, щеше да има (все повече) зачеркване, поправяне и вмъкване. Компютърът и текстообработващите програми промениха из корен това, но все още ми е останал навикът да запазвам парчета от стари версии, ако ги пренаписвам по-основно. След завършването има бета-тестване (т.е. пробутване на приятели за изчитане). След това има отлежаване и една или две редакции, рядко се налага голямо бутане. После разказът отива на истински редактор.

А кога да спреш работа по един разказ… е сложен въпрос. Понякога работата просто не спира. Имам една “приказка” за морски змейове, която даже мина етап на бета-тестване, след което се захванах да я разкостя и да я обърна с хастара навън, изградила съм й скелета, но още не съм имала време да я пренапиша.

Кажи какви хора използваш за бета-читатели?

Обикновено няколко души “търкаляме” разказите помежду си и ги обсъждаме; имам и бета-тестери (които не ми връщат свои разкази в замяна, например). Трудно може да се каже, че държа на конкретно мнение. По-скоро е малко като допитване на „Галъп“ 🙂

А теб как те редактират твоите редактори? Усещаш ли безпристрастност и отдаденост, посрещат ли те с аргументи или са респектирани от теб и рядко имат забележки?

Изключително различно е и много зависи какво търси човек от дадено сътрудничество с редактор. В зависимост от това нещата ми ходят при различни хора и съответно резултатите са съвършено различни. Пак като пример: имам две версии на един и същ разказ, киберпънкария; първата е редактирана от Калин Ненов и спечели конкурса “Агоп Мелконян” за 2018 г.; втората е с Петър Тушков, горе-долу двойно по-голяма и реално още не сме работили на чисто стилово равнище. В първия случай Калин направи нужното да подсили първоначално заложеното в разказа, във втория Петър тръгна с предложения за разгръщане на заложбите – диаметрално противоположни подходи с много различен резултат.

Кажи честно, какви редактори обичаш? В предишното интервю спомена, че си си патила с редактор. Какво означава един автор да си пати с човека, от когото трябва да има най-голяма полза и на когото се предполага, че трябва да има най-голямо доверие при шлифоването на продукта за пазара?

Обичам… смели редактори. Предпочитам американски тип редакция и самата аз правя такава, но в действителност си има различни редактори за различните случаи и тип произведения. За някои неща са нужни редактори, които само подреждат мислите на автора и ги изчистват. За такъв тип работа абсолютно обожавам Ганка Филиповска, а отскоро се мерим взаимно и с Ива Колева. Ганка ми е редактор на целия сборник “Белязани лебеди” и мисля, че се получи страхотен.

Американският тип книгоиздаване е друга бира обаче: редакторът дава предложения за преработка на текста, понякога много драматична; авторът кима и преработва, ако се наложи и два-три пъти, докато изчукат всичките въглища от диаманта в текста. В този модел редакция има и такъв момент, че авторът и редакторът трябва да са на една вълна; да си пасват. Редакторът натиска, понякога безмилостно; ако вижданията му не съвпадат с автора, резултатът ще е катастрофален. Или пък, ако не се разбират, битката ще е също толкова катастрофална. Дори ако редакторът е добър. Обеца на ухото ми е епичният сблъсък с разкошната иначе редакторка Анита Мечева по време на квадрилогията “Пръстенът на нибелунга”; оттогава съществено условие при договаряне ми е свободата за избор на редактор. Книгите се получиха и това е най-важното, но редакцията не бива да коства нерви на автора (и на редактора). Ето, със Сибин Майналовски останахме приятели и след редакцията на сборника му, а тя беше наистина мащабна и определено болезнена.

Как защитаваш написаното, когато над част от него е надвиснала сериозна редакция, а ти си заложила много на дадена идея?

Добрият редактор обяснява и го прави обилно и напоително; добрият автор си прави домашното и подобрява текста си. Процесът тече и в двете посоки дотам, че редакторът “живее” с произведението на автора. Ето защо определено бих се притеснила, ако се стигне до такава ситуация. Разбира се, авторът винаги (трябва да) има право на последна дума; той приема или не приема предложените му промени. Редакцията не е операция без упойка с рязане на здраво месо. Съществен в случая е въпросът защо дадената идея и свързаният с нея текст трябва да бъдат редактирани толкова сериозно, че да имат нужда от защита – и дали, ако е така, това не означава, че идеята е калпава поначало. И ако е калпава, а на нея е заложено много… дали цялото произведение не е за кофата?

В предишното интервю говорихме за фентъзи разказа “Елфическа песен” и това защо не е станал роман? Огромна слабост имам към повестта “Зимно преброяване на вампирите”. Ама хич ли няма начин да я преработиш в нещо много по-голямо?

“Елфическа песен” няма какво повече да каже на читателя, докато при “Преброяването” ситуацията е различна. То оставя отворена вратичка за продължение и има още идеи за развиване, още материал; проблемът е по-скоро дали авторът е в състояние да изнесе продължението достатъчно добре.

Не винаги писателят е адекватен по майсторство с идеите, които го сполитат; не е достатъчно “пораснал” за тях. Някои такива съсипва, други успява да изведе на косъм, трети… не се чувства адекватен да напише. Няма нищо срамно в това да си го признаеш. Идеите никога не са осъществими “на всяка цена”, дори си мисля, че това отличава израстването на писателя – да знае кога да изостави даден проект, защото не му стигат сили за него, а не да натиска и натиска, докато проектът рухне (но стигне неубедителен финал).

“Преброяването” е такъв един проект. Поне засега не ми стигат сили да напиша продължението му, не съм достатъчно зряла, нямам релевантност и опит да го направя и да отдам чест на залегналата в настоящата повест идея.

Работила си с няколко издателства до тук. Няма да те карам да посочваш най-доброто от тях, но кажи ми на какво държиш най-много при работата с издателство? Имаш ли самочувствието да поставяш условия и да не издаваш на всяка цена?

Никога не съм държала да издавам “на всяка цена”. Ще излъжа, че не е имало период, когато съм искала да се видя на хартия повече от всичко друго, понеже това е един вид признание за способностите, медал за заслугата :-), но след двайсетина книги-игри радостта от издаването само̀ по себе си доста се поизтърка, да не кажа, че се е превърнала от купичка сладолед – в горчив сироп. А утоляването на този апетит към хартията дава на човек възможността да се стреми към мечтите си.

Така че май в случая при работа с издателство държа най-вече на предизвикателството, което представлява поредният проект; на сбъдването на поредната мечта. И на свободата, която ми се предоставя също – на правото на последна дума, на контрол, на решение.

В момента например много се радвам на един проект на “Ориндж буукс”, на който имам удоволствието да съм редактор и на възможностите и правата, които Деси и Сав предоставят на авторката при избор на екипа. Велико е. Така не просто печели авторът, така се надъхва и амбицира!

Издаваш сборника “Белязани лебеди” с разкази, които не влизат в “Две луни”. При това – самиздат. Какво се крие зад “обяснението”: “защото мога да си го позволя“? Кога един доказал се и утвърден писател прибягва до тази форма на издаване?

Самиздатът позволява огромна свобода на автора. “Лебедите” са подарък за мен самата, а не ориентиран към читателите сборник. Исках да положа на хартия миналото, да оставя старите си произведения да почиват в мир и това беше начинът. Имах свободата в подбора на разказите и в редакцията им, и не на последно място – за корицата, понеже, хайде да си признаем, нереално е издателство с репутация да вложи средства в корица, на която съвсем буквално има парче отрязана кожа с кръв. Тя няма да продава. Допълнителният плюс е, че се получи благотворителна книга, което нямаше да е възможно иначе.

В момента замислям и полека-лека “събирам” сборник със съвременни разкази, който също мога (и искам) да си позволя да издам по същия начин. Искам пак такова ниво на свобода за сборника си и същата независимост от издателски решения.

Кажи защо напусна клуба “Лазарус”? Кога един автор напуска клуб на писатели, който трябва да му носи само ползи?

Не мисля, че даден клуб или сдружение трябва да носи “само ползи” на членовете си, даже е точно обратното – чрез клуба членовете се обединяват в една по-силна от тях поотделно структура. Те трябва да носят полза на клуба, за да извлекат облаги от членството си; клубът е динамична структура. Смятам, че дадох на “Лазарус” доста и не съм търсила ползите.

Съвсем конкретно: напуснах, понеже очаквам две години след създаването си един клуб да има клубен дух, а членовете му да поставят общото благо на клуба пред своето лично. Ако наместо това еготата са на почит… това явно не е моят клуб. Да, знам, че очакванията ми са прекалено големи, но говорим за клуб на писатели, който първоначално тръгна много силно. Благодарна съм на “Лазарус” за приятелствата и чудесните клубни сбирки, за двата клубни сборника и особено за възможността да работя по втория като редактор :-), пожелавам на момчетата и дамата успехи.

Имам още един въпрос от серията “клюкарски” 🙂 В постовете си във Фейсбук често си с обръщение към “приятели и врагове”. Да речем, че “приятели” има няколко измерения, но касаят все добронамерени връзки. Кого имаш предвид с “врагове”?

Истината е, че това е вътрешна шегичка, пък който се припознава – за негова сметка си е.

“Запалена и в двата края,

свещта ми своя край зове.

Тя утрото не ще дочака,

но за приятели и врагове

дарява светлина във мрака”.

Една Сейнт Винсънт Милей (превод на Елица Сотирова, ако не греша).

Като всеки популярен автор сигурно си търпяла и доста критика. Коя критика смяташ за полезна и как разпознаваш откровения хейт? Има ли хейт и в “професионалната” критика?

Несъмнено има и в професионалната критика, имам си обеца на ухото няколко примера (не непременно насочени към мен). От друга страна, не се мисля за кой знае колко велика или потресаващо оригинална, а и съм добре дресирана да понасям критика и да търся зърното истина в нея, така че, де да знам, хейтът не ме лишава от сън нощем. Предполагам, доста по-гадно е, ако знаеш, че си недооценен гений и на този фон животът те среща предимно с лимони…

Някъде в тази връзка – знаеш ли, забелязала съм, че писателите общо взето се подкрепят и в това не виждам нищо лошо. Дават по едно рамо за това книгата на колега да получи по-добър отзвук. Не всички и не за всеки, разбира се. Питам се обаче все по-често къде е границата между колегиалността, тактичността и интереса да оставиш другия да издаде нарочно нещо, което ти би пипнал тук-там и не си му направил коментар? Имаш ли такива наблюдения и ти, какво мислиш по въпроса?

Ох №3 🙂 Ясно е, че никой не желае да види детето си накритикувано и наритано в калта, обаче потупванията по рамото според мен са още по-вредни, защото хората започват да се мислят за… добри, когато не са. А накрая излишните похвали вредят на читателя, който веднъж ще се върже, втори път ще се върже… и на третия просто няма да си купи повече българска книга, и от библиотеката няма да я вземе даже.

Няма нищо срамно – не, ще го кажа на висок глас – НИЩО СРАМНО НЯМА да кажеш на някого, че книгата му е посредствена. ИСТИНСКИ СРАМНОТО е да рекламираш някого като супер-велик, свръхневероятен, единствен по рода си и прочие, а всъщност да не става.

Има и друга крайност. Можеш ли да разпознаеш кога един колега-автор или критик забравя обективността и го кара на бос субективизъм, действа по предубеждение или направо се самозабравя в дискредитирането?

Подливането на вода е типично за всичко и всеки в България (а и не само), та няма нищо чудно. Аз лично не мога да разпозная кога някой наистина не те харесва и кога нарочно се олива. Но принципно вратът ми е дебел и съветвам и приятелите си да работят за вратна мускулатура 🙂 Не е срамно човек да си пожелава по-често да пресяда в гърлото на враговете и завистниците.

Какво четеш? Кои са авторите, които и до днес играят роля за дооформянето ти като писател?

Чета предимно “жанрова” литература – фантастика, фентъзи, хорър – с леки забежки към кримки и трилъри, и в последните години: в детската литература, отново със същите предпочитания.

Готиното на изкуството е, че самото то представлява неспирен процес на обучение, в който не трябва да спираш да откриваш топлата вода – мъртъв си като творец, ако си намериш топла нишичка и си кюташ в нея. Така че всички автори играят някаква роля в оформянето на писателя, някои – повече, разбира се.

Разбира се, Пратчет и Кинг са първите и най-големите автори, които ще спомена като влияние върху мен. Те просто са толкова големи, че другите се раждат, растат, развиват се и умират в тяхната сянка. И Астрид Линдгрен, която е дори по-грандиозен колос от тях двамата. Джордж Мартин – не толкова с фентъзитата, колкото с фантастиката му; Хайнлайн и Зелазни; от съвременните и нови – Макс Гладстоун, Пол Трембли, Робърт Джаксън Бенет, Виктория Шуаб; YA автори като Александра Бракен, Лий Бардуго, Франческа Запия, Касандра Кау…

Имаш ли любими БГ писатели?

Фен №1 съм на Иван Атанасов, харесвам много Сибин Майналовски и Димитър Цолов – Доктора, също и Явор Цанев, Калоян Захариев, Диана Петрова, Галин Никифоров, Петър Тушков… Да, отново предимно “жанрови” имена са. Старая се да чета и извън зоната си на комфорт, но няма как да отделя цял дневен слот за това занимание, така че пропускам и много неща, които навярно биха ми харесали.

Сети ли се за още някой съвет, който би могла да дадеш на начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да мечтаят – и да не спират да се борят за мечтите си.