“Двайсетина живи обитатели в блок 10 ли бях казал? Май силно преувеличавах…”
Из новелата “Зимно преброяване на вампирите” от сборника с разкази “Две луни” на Елена Павлова, издателство Изток-Запад.
“Зимно преброяване на вампирите
Напук на метеоролозите, февруари не беше студен. Чудесно време на грабна фотоапарата и да скитам из квартала в утринния здрач. Все пак виждах изгрева само през три месеца в годината.
Поспрях до оградата на детската градина и погледах как дими коминът на парното. Минаваше шест и лелките в столовата бяха започнали загадъчния си танц. Камионът с киселото мляко зави в двора: ритъмът на нормалния живот не се променяше.
По стар навик вдигнах поглед към прозорците си – в десети блок по това време светеха единствено те – и видях, че има някой на онази тераса в съседния вход. Целият В вход стърчи напред, тъй че от късата страна на балконите може да надничаш към съседите. Техният апартамент е остъклен, но преди две години над циментовия перваз откъм моя балкон се появи дупка и понякога момиченцето наднича през нея. Навик й е да наблюдава как мускулестият шофьор разтоварва киселото мляко, но сега гледаше право в моята тераса. Зимният вятър подръпваше широките ръкави на синята й нощница.
Малката изобщо не биваше да е навън – по това време те хибернират. Нямам предвид точно днес. Също като прилепите, вампирите спят зимен сън от ноември до март.
Малко ще е да кажа, че изтръпнах. Вдигнах фотоапарата и щракнах няколко пъти. Зуумнах да я разгледам по-добре, и да, ето я на екранчето смъртната й присъда: цялата й буза беше нашарена с жълтеникав налеп и зачервени следи от разчесване. Щракнах още няколко пози, но стабилизаторът не се справя добре с увеличение и тресящи се ръце.
Момиченцето се прибра, без да се обърне към камиона в детската градина. Не забеляза и мен.
Внезапно ми беше станало минус двайсет и докато си вляза във входа, очите ми вече пареха. От студа.
Пратих снимките за потвърждение, сварих си кафе и зачаках. Досега не бяхме имали случай на Candida Vampiris на Балканите. Ако не броим оня слух по форумите.
Към седем и двайсет от Русе се обади Чефо да ме увери, че бил готов да тръгне насам при първо повикване. Чувам го да шумоли отсреща: оставя чашата си и траква няколко пъти по клавиатурата.
– Това ли е зирката? – пита, цъкайки с мишката. – Горният етаж е по-лесен за прескачане. Защо гледа твоя?
Пак вдига чашата си и леко чуква ръбчето й в чинийката. Такъв си е, и вкъщи си поднася кафето в порцелан от сервиза. Даже ползва подложчица.
– Защо е търсела теб? – пита и с пуфкане подухва, преди да отпие.
Според дипломата ми, в Софийския съм завършил “Екология”, но още преди края на първи курс ме привлякоха в “Опазване на градските хищници”. Като студент даже не съм си представял, че ще кибича в пършиво апартаментче в компанията само на “Авенджед Севънфолд” и ще пия рядко кафе с крака върху масления радиатор, докато чакам някой в другия край на света да ми съобщи, че гъбата по бузата на вампира ми наистина е Vampiris. Обаче ето ме на – един от може би двайсетината живи обитатели на десети блок и със сигурност единственият, който спи с облегната до леглото ветеринарна пушка, заредена със сребърен нитрат.
– Познавам момичето – признавам. – Знае кой съм и какво правя.
– Ти си луд! – избухва Чефо. – Ще ме задавиш!
– Що да съм луд? Тука са си още, нали?
Той преглъща, оставя чашата – остро подрънкване – и признава:
– И аз се поздравявам с някои от гнездото при мен. Наблюдатели сме им все пак, и с една-две хапки са познавам…
Джимейлът на десктопа ми примигва. Мой ред е да се задавя с кафето: от Лондон ми отказват положителна идентификация и искат проба, за да вземат решение за ликвидация. Ругая и избухвам в истеричен смях.
Отсреща се чува трясък. В подозрителната тишина питам предпазливо:
– Добре ли си? Какво стана?
– Паднах със стола, да му се невидиш! – тросва се Чефо. – На теб какво ти стана? Изкара ми акъла!
Да му се не видя ли? Изхилвам се. В слушалката чувам стържене и изтракване.
– Седнал съм вече – докладва колегата ми. – Давай, целият съм в слух.
– Ти имаш ли съмнения? – питам. – Така, по снимката? Щото отгоре явно имат и искат да им хвана малко гъбки.
Той помълчава, пуфка над кафето, отпива. Накрая пита:
– Сам ли ще ходиш в леговището? Знаеш как е по протокол?
– Докато се съберем, ще стане следобед. Така или иначе, ще се видим за ликвидацията… – окашлям се. Гласът ми пресеква. – Пък и какво толкова, отивам да си остържа проба, не да се закачам с вампирките!
Чефо изсумтява съгласието си, но не се засмива.
Различните видове “домашни духове” ни предпазват от малформации по време на бременността. През цялата история на човечеството караконджулите са играли съществена роля за ограничаване на раковите заболявания. Съществува пряка зависимост между драстичното намаляване на популацията на вампирите и увеличаването на процента на психическите проблеми у Homo sapiens в световен мащаб. Заради което сме тук всички ние, шашльовците като Чефо и мен, и камара други митични еколози. Духчетата вече се смятат за изчезнали, но вампирите още имат шанс.
Или поне имаха, преди през ‘95-а Дейв Матюс да се натъкне на първите случаи на Candida Vampiris в Панама. Тони – шефът ми – почва да си хапе опашката всеки път, когато по темата се появи по-оптимистична измишльотина. Най-често ги пускат колегите от световния фонд за градски хищници, от две-три години даже прилагат експериментално “лечение” в Белгия. Тъжна работа и не си струва ядосването – просто не ми е ясно кого се опитват да заблуждават.
Допих кафето, събрах си нещата в оръфания спортен сак, смених флакона със сгъстения въздух на пушката и си окачих фотоапарата на врата. Връзката с ключове целогодишно виси на гвоздей в антрето.
Леговищата на вампири са печална гледка дори когато си им свикнал. На таблото пред входа се ветреят краищата на десетина прогизнали некролога, все на младежи. Пред блока по принцип домуват по-малко коли от обичайното, но докато вървях към вратата на съседния вход, си дадох сметка, че снегът от повечето не е бил изриван. Контейнерите за боклук зяпаха празни, една и съща розова торбичка се вееше на капака им трета седмица. Двайсетина живи обитатели в блок 10 ли бях казал? Май силно преувеличавах.
Отключих желязната врата и навлязох в море от брошури, които все някой е трябвало отдавна да изгребе. Обикновено го правят хапките – официално им викат “рекурантни кръводарители”. Около гнездата гравитират поне по пет-шест, често и по повече.
Във входа силно лъхаше на пикня, мухъл и леш. Извадих от сака биозащитния гащеризон и го навлякох. Химическият вкус на филтрирания през маската въздух ми дойде като същинско облекчение. Тръгнах полека нагоре по стълбите и дори не си дадох труд да проверявам дали асансьорът още работи.
Брошурите настрана, но наистина се притесних, когато намерих купчинката с кости на площадката между втория и третия етаж. Вдигнах фотоапарата и снимах прилежно. Изложени на пряка слънчева светлина, вампирите в действителност не се разпадат мигновено и определено не се превръщат в пепел. Съдейки по следите върху сивите от мръсотия стъкла, този тук се беше мъчил да издрапа навън дори когато болката би трябвало да го е подгонила към уютния мрак на убежището.
Вампирите не правят такива неща.
Извадих от комплекта за проби найлонова торбичка и прилежно пуснах в нея няколко костички с повече материал по тях. Съдейки по карираната риза и дънките, вампирът беше мъжки.
Кой лежеше тук – Данчо или Босия?
Пликчето с пробите отиде в джоба за биоизолация и тъкмо дърпах ципа, когато ми се счу шумолене от горния етаж. Така бързо награбих пушката и се прицелих, че промеждутъчното движение ми се губеше. Скастрих се за изпържените нерви и много внимателно изкачих първите две стъпала, без да отклонявам мерника от горната площадка. Физически не беше възможно да има будни посред бял ден. Това се учи още в първите лекции за градските хищници. Вампирите просто не правят такива неща.
Деси ми се нахвърли на следващата крачка. Не пищеше само защото не й беше останало с какво – от изгнилото й гърло излизаше съскане на кипнал чайник. Дори сгушена в най-тъмния ъгъл на площадката, до вратата на асансьора, светлината пак я беше рязала до кост…
Стрелях от упор и среброто направо я подпали, толкова си беше отишла. Тялото й лумна със сухи бели пламъци и изгоря от раз с тихо “пшшшт”, а аз треперех и си припомнях как се диша. Мамка му, вампирите не правят такива неща!
Телефонът ми бясно завибрира в джоба.
Сега пък какво?
Камерата! Проклетата маска имаше камера. Бях ли я включил? Кой, по дяволите, ме гледаше?”
Из новелата “Зимно преброяване на вампирите” от сборника с разкази “Две луни” на Елена Павлова, издателство Изток-Запад.
Още откъси от сборника:
“Морето е гробница голяма и знае много тайни…”
“Две луни” е първият сборник с разкази на Елена Павлова и обхваща най-доброто от периода 1996–2016 г. Включва 17 разкази и новели в жанровете хорър, фентъзи и фантастика. Повечето от тези истории излизат за пръв път на хартия.
“Очакват ви срещи с влюбени елфи, ездачи на дракони, майстори на мечове, менестрели и герои от балади, изкусни манипулатори, пътешественици във времето, динозаври, роботи, пустинни бандити, призраци и вампири, някои от които си падат по чашката. И най-важното – не пропускайте да се повозите на тролбург!”
Иван Атанасов
“Мис Дриймънд, това е единственият разказ, който ме кара да се разплаквам поне 2–3 пъти всеки път, когато се връщам към него. Сърдечно благодаря!”
И. Даскалов за “Елфическа песен” в bukvite.com
“В “Две луни” са замесени съставките, които за мен отделят гениалното от просто доброто… Разказът е като прозорец към един нов и вълнуващ свят където читателят все още не е стъпвал. Това е ‘музата’ заради която четем фантастика.”
B. Delvig в sivosten.com
Елена Павлова пише “откакто се помни”, като първите си награди в конкурси за възрастни получава още на 13-годишна възраст и оттогава насам е развила сериозен апетит към участие в конкурси и е натрупала впечатляваща купчина отличия. Първата си самостоятелна книга издава през 1994 г. и оттогава насам има публикувани общо 11 книги под свое име и псевдоними, както и много участия в алманаси и сборници. Тя е и един от триадата български автори, оставили огромна следа в историята на книгите-игри, позната на почитателите на жанра като Върджил Дриймънд, с издадени над 25 книги-игри и стратове, предимно в изд. “Мега”.
Елена е също така преводач (от английски и руски), от 1991 г. насам работи предимно в областта на фантастиката, фентъзито и хоръра, с кратки забежки в областта на трилърите. Сред най-интересните автори в портфолиото й са С. Кинг, Р. Маккамън, А. Рейнолдс, Фр. Хардинг, П. Бачигалупи, В. Е. Шуаб, както и класици като Р. Хауърд, Е. Бъроуз и Т. Х. Уайт.
Тя е член на клуба на авторите на хорър Lazarus от самото му основаване.
