„Най-сетне бяха непознати, миналото им бе забравено…“

Из романа „Изкупление“ на Иън Макюън, издателство Колибри.

„Двамата се загледаха объркани, неспособни са подновят разговора, усещайки, че нещо едва-що възникнало между тях може да им се изплъзне. Това, че бяха стари приятели още от детството, сега беше преграда – срамуваха се пред самите себе си, каквито бяха досега. Приятелството им бе станало малко неопределено и дори напрегнато в последните години, но все още съществуваше като стар навик; и разрушаването му, за да станат непознати в интимна ситуация, изискваше ясно осъзнаване на целта, което точно сега им убягваше. За момента като че ли никакви думи не можеха да им помогнат.

Той сложи ръцете си на раменете й, докосна голата й хладна кожа. Когато лицата им се приближиха, той все още беше толкова несигурен, та си помисли, че тя може да отскочи встрани или да му зашлеви като по филмите плесница. Устата й имаше вкус на червило и на сол. Отдръпнаха се за момент, той я обгърна с ръце и се целунаха отново, по-уверено. Дръзко докоснаха върховете на езиците си и тя въздъхна с някакъв нисходящ звук, който – той щеше да осъзнае това по-късно – обозначаваше преображението. До този миг все още беше някак нелепо лицата им да се озоват толкова близо едно до друго. Чувстваха се така, сякаш собствените им детски самоличности ги наблюдават изумени. Но докосването на езиците, живият хлъзгав мускул, влажната плът върху влажна плът и странният звук, който се изтръгна от нея, промениха всичко. Този звук като че ли навлезе в него, прониза го целия, тялото му се отвори, той надмогна себе си и я целуна по-свободно. Онова, което чувстваше като свян, се превърна в нещо безлично, почти абстрактно. Нейното подобие на въздишка беше изпълнено с желание и изпълни с желание и него. Той я притисна силно в ъгъла между книгите. Докато се целуваха, тя се вкопчи в дрехите му, задърпа ризата му, колана му. Целувките им се превръщаха в хапене. Тя го гризна по бузата, не съвсем игриво. Той се отдръпна, после се приближи и тя захапа силно долната му устна. Той я целуна по шията, натискайки главата й в рафтовете, тя заскуба косата му и натисна лицето му в гърдите си. Той с неумело бърникане намери зърното й, малко и твърдо, и го обхвана с устни. Гръбнакът й се изпъна, после тя цялата се разтрепери. За миг той помисли, че е припаднала. Ръцете й бяха обхванали главата му и когато тя стисна по-здраво, той се измъкна от хватката й, останал без дъх, изправи се, сграбчи я и притисна главата й в гръдния си кош. Тя пак го ухапа и задърпа ризата му. Когато чуха как копче звънна на пода, трябваше да потиснат усмивките си и да погледнат едновременно встрани. Смешното би ги съсипало. Тя захапа зърното му. Усещането беше непоносимо. Той вдигна лицето й, притисна я към ребрата си, целуна я по очите и отвори устните й с език. Нейната безпомощност отново изтръгна звука, подобен на разочарована въздишка.

Най-сетне бяха непознати, миналото им бе забравено. Бяха непознати и за себе си, бяха забравили кои са и къде са. Библиотеката беше с масивна врата и никой от обичайните шумове не би могъл да им напомни, за ги обуздае, да ги възпре. Намираха се извън настоящето, извън времето, без спомени и без бъдеще. Не съществуваше нищо освен сетивното обезумяване – разтърсващо, набъбващо – и шумоленето на плат върху плат, на кожа върху плат, когато крайниците им се преплетоха в неудържима, страстна борба. Той имаше ограничен опит и знаеше само от втора ръка, че не е задължително да лягат. Колкото до нея, въпреки всички филми, които бе гледала, и всички романи и стихотворения, които бе прочела, тя нямаше никакъв опит. Макар и толкова неопитни, те не се учудиха колко ясно знаят собствените си потребности. Отново се целуваха, нейните ръце бяха сключени зад неговата глава. Тя лижеше ухото му, после захапа ушната му мида. Тези ухапвания го възбуждаха и го разпалваха. Той намери дупето й под роклята и го стисна здраво, и се извърна, за да отговори на хапенето с плесница по задника, но нямаше място да замахне. Без да откъсва очи от неговите, тя се наведе да събуе обувките си. Последва ново усилие с копчетата, с наместването на крака и ръце. Тя нямаше никакъв опит. Без да проговори, той насочи крака й към най-долния рафт. Неловки бяха, но вече съвсем изчистени от себе си, та да се засрамят. Когато отново повдигна прилепналата копринена рокля, той си помисли, че нейното неуверено лице отразява неговото. Но имаше само един неизбежен завършек и нямаше какво да правят, освен да продължат към него.

Прикрепяна от тежестта му в ъгъла, тя пак сключи ръце зад врата му и опряла лакти на раменете му, продължи да целува лицето му. Самият момент беше лесен. Затаиха дъх, докато ципата се разкъса, и когато стана, тя бързо извърна лице, но не издаде звук – изглежда бе въпрос на достойнство. Сближаваха се все повече, все по-дълбоко и внезапно за секунди всичко спря. Вместо възторжената лудост настана неподвижност. Замръзнаха не само заради изумителния факт на постигането, а поради благоговейното чувство за завръщането – бяха лице в лице в полумрака, взираха се, почти без да виждат очите си, и сега тъкмо безличното се топеше у тях. Разбира се, нищо абстрактно нямаше в лицето на другия. Синът на Грейс и Ърнест Търнър, дъщерята на Емили и Джак Талис, другарчетата от детинство, университетските състуденти, застинали в безкрайна радост, шокирани от спонтанната промяна, която бяха постигнали. Близостта на познатото лице не беше нелепа, беше чудна. Роби се втренчи в жената, в момичето, което винаги бе познавал, и си помисли, че промяната е изцяло у него и че е толкова фундаментална, толкова фундаментално биологична, както раждането му. Тя също го погледна, поразена от усещането за своето преображение и покорена от красотата на лицето, което навикът на цял един живот я бе научил да не забелязва. Тя прошепна името му със съсредоточеността на дете, което изпробва отделните звуци. Когато той й отговори с нейното име, то прозвуча като нова дума – сричките останаха същите, значението беше различно. Най-сетне той произнесе двете прости думички, които никакви несметни количества пошло изкуство или недобросъвестност не могат да изхабят. Тя ги повтори с точно същото леко ударение на втората сричка, сякаш ги изговаряше първа. Той не бе религиозен, но със сигурност се усещаше присъствието на невидим свидетел в стаята и тези думи, веднъж изречени, бяха като подписи върху незрим договор.

Останаха неподвижни може би около половин минута. По-дълго сдържане би изисквало владеенето на някакво чутовно тантрическо изкуство. Продължиха, опрени в рафтовете на библиотеката, те заскърцаха от движенията им. В такива моменти човек често фантазира как се пренася в някакво отдалечено и високо място. Роби си представи как крачи по гладък, заоблен планински връх, вдаден между два по-високи зъбера. Не бързаше, не искаше да огледа наоколо, имаше време, докато иде до скалистия край и надникне в почти отвесната пропаст, в която скоро трябваше да се хвърли. Изкусително беше още сега да скочи в празното пространство, но волята му надделя, за да се въздържи и да изчака. Не беше лесно, защото скалистият край го влечеше и трябваше да устоява. Стига само да не мислеше за него, нямаше да го доближава и нямаше да се поддаде на изкушението. Насили се да си представя разни глупави неща: вакса за обувки, формуляр, мокър пешкир на пода в стаята му. Или преобърнат капак от кофа за боклук с един пръст дъждовна вода вътре, или непълен кръг на петно от чаена чаша върху корицата на стихосбирката на Хаусман. Преглеждането на тези скъпоценни неща бе прекъснато от нейния глас. Тя го викаше, приканваше го, мъркаше в ухото му. Точно така. Щяха да скочат заедно. Сега беше с нея, взираха се в бездната и видяха как сипеят се спуска стремглаво през облаците. Ръка за ръка щяха да паднат надолу. Тя повторно измърка в ухото му и този път той я чу ясно.

– Някой влезе.

Той отвори очи. Бяха в библиотека, в къща, в пълна тишина. Той носеше най-хубавия си костюм. Да, осъзна всичко доста лесно. Напрегна се да погледне през рамо и видя само смътно осветеното бюро, то си беше там като спомен отпреди. От мястото им в ъгъла не се виждаше вратата, но оттам не долиташе никакъв звук, нищо. Тя беше сбъркала, много му се искаше тя да е сбъркала и наистина беше сбъркала. Той се обърна пак към нея и щеше да й го каже, но тя стисна по-здраво ръката му и тай пак погледна назад. Брайъни бавно навлезе в полезрението му, спря пред бюрото и ги видя. Остана там да стърчи глупаво, втренчена в тях, ръцете й отпуснати покрай тялото като на стрелец от уестърн. В този кратък миг той осъзна, че досега не бе мразил никого. Омразата се оказа чисто чувство като любовта, но без страст и ледено рационално. Нищо лично нямаше в него, защото би намразил всеки, който влезеше. В дневната или на терасата бяха сервирали напитки и там трябваше да се намира Брайъни – с майка си, с брат си, когото обожаваше, и с малките братовчеди. Нямаше никаква причина да е в библиотеката, освен за да го намери и да му отнеме онова, което бе негово. Той си представи как се е стигнало дотук: бе отворила запечатания плик, бе прочела писмото му, бе се погнусила и по странния си начин се бе почувствала предадена. Бе дошла да търси сестра си – несъмнено с възвишената идея да я брани или предпази. Чула е шум зад затворената врата на библиотеката и тласната от детското си неведение, от глупавите си фантазии и момичешката си благопристойност, бе влязла, за да ги накара да спрат. Но нямаше нужда – те самите се бяха отдръпнали един от друг и дискретно оправяха дрехите си. Дотук беше.“

 

Из романа „Изкупление“ на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод – Ангел Игов.

Още откъси от романа:

“Онеправдано дете, онеправдана съпруга…”

 

В най-горещия ден от лятото на 1935 г. тринайсетгодишната Брайъни вижда как по-голямата й сестра Сесилия съблича дрехите си и се гмурва във фонтана в градината на тяхното имение. До фонтана, наблюдавайки, стои нейният приятел от детските години Роби, завърнал се наскоро, също като Сесилия, от следването си в Кеймбридж.

Още преди края на деня животът и на тримата ще се е променил безвъзвратно. Роби и Сесилия ще са прекосили граница, която дори не са си представяли в началото, и ще са станали жертва на въображението на по-малкото момиче. Брайъни ще е станала свидетел на мистериозни събития и ще е извършила престъпление, което цял живот ще се опитва да изкупи. „Изкупление“ е най-доброто постижение на Макюън. Брилянтно и изключително грабващо в своето описание на детството, любовта, войната, Англия и нейните класови разслоения, а в центъра му е едно дълбоко – и дълбоко затрогващо – изследване на срама и прошката, на изкуплението и трудното покаяние.

 

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина“, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета“, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота“, „На плажа Чезъл“, „Солар“. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър“, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

Реклами

One thought on “„Най-сетне бяха непознати, миналото им бе забравено…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: