„Харесва ми да си представям всички сгушени и заспали на топло…“

Из романа „Тишина“ на Розамънд Лъптън, издателство Ентусиаст. Превод – Мария Чайлд.

„Притискам се към мама и усещам, че сърцето й бие наистина бързо; също като на малкото мишленце, което Трипод беше уловил (макар че има само три крака, той пак умее да ги хваща). Зная, че мисли за татко. Не е забелязала, че съм будна, така че мога да я наблюдавам известно време. Гледа напрегнато през предното стъкло на камиона и прехапва устни, сякаш й иде да заплаче, но се възпира.

Чувствам се като някой шпионин, затова леко се помръдвам, за да й покажа, че съм се събудила. Тя ме притиска плътно към себе си.

Не биваше да заспивам. Мислех, че господин Азизи ще се грижи за нея, но той трябва да кара камиона, а и не познава мама достатъчно добре, за да забележи признаците, че е разстроена, нещата, които не е правила преди – прехапването на устни и усилието да не заплаче.

Според мен се притеснява, че сме на сценарий номер едно, в който татко не е взел нищо със себе си. Но аз съм сигурна, че той е добре. Приятелите му инуити са му показвали как се прави апутиак, което е вид иглу. Не от големите, със стаи и всичко останало, а от онези, които си изграждат по време на лов, временна работа, само докато двете с мама се доберем до там. Та сигурна съм, че си е построил апутиак и просто чака да отидем да го намерим. Казвал ми е, че вътре е уютно.

– Как е възможно, щом е направен от СНЯГ? – възкликнах.

– Снегът е чудесен изолатор, в него има множество въздушни джобчета, които задържат студа навън. Топлината, която излъчва тялото на човек, също създава усещане за уют.

– Уют?

– Уют. А понякога използват кулик, което е нещо като лампа и печка едновременно. Представлява каменна купа, в която запалват китова мас и в иглуто става като в тостер. Искаш ли да научиш нещо интересно?

Татко знае, че винаги искам да науча нещо интересно.

– През късна пролет апутиакът просто се стопява. След него не остават никакви боклуци, контейнери или основи. Не остава боклук дори колкото да се напълни една средно голяма кофа за боклук, че даже и малко кошче. Всичко просто попива обратно в земята.

Имаме си нашите собствени знаци за различни неща. За „апутиак“ изобразяваме буквата А, после извиваме ръка като покрив. Татко е научил езика на жестовете, когато съм била бебе. Казвал ми е, че е научавал някой знак, за което му било нужно цяла вечност, после го показвал на мен и аз съм го запомняла точно за десет секунди. Също така ми е казвал, че вместо да бърборя с уста като останалите бебета, аз съм бърборела с ръце. Винаги, когато ми го разказва, по устните му се появява супер огромна усмивка.

Леко се отдръпвам от мама, за да освободя ръцете си, и й казвам, че татко сто процента си е направил апутиак, което й изобразявам буква по буква, тъй като мама не знае специалния ни знак за тази дума. Показвам й го и й обяснявам, че приятелите му са го научили как се строи и че е наистина уютно. Мисля, че това я накара да се почувства по-добре, защото ми се усмихва.

– Смяташ ли, че Босли е добре? – питам я. Знакът за „Босли“ е размахване на пръст като опашка и всички в нашето семейство знаят, че се отнася специално до Босли.

– Сигурна съм, че е много щастлив. Госпожа Ф. много го глези – отвръща мама.

– Опакова ли му леглото?

– Разбира се. И всичките му играчки.

Няма нужда да се притеснявам за Трипод, защото госпожа Бъркстън идва да го храни всеки ден. Мама казва, че Трипод е като някой тийнейджър, който няма търпение къщата да се опразни и да остане изцяло на негово разположение. Харесва ми да си представям всички сгушени и заспали на топло – Трипод на дивана, където не му е разрешено да се качва, Босли в неговото специално легло, а татко – в апутиака.

През прозореца се разкрива гледка към гигантско черно магьосническо наметало, а от другата му страна са скрити животни, птици, риби и насекоми. Има карибута, американски лосове, снежни сови, северно американски зайци, бобри – всичките са будни, само мечките сигурно спят в техните бърлоги, но и те се размърдват по време на сън, а под леда на реките има жаби, потърсили подслон на дъното, защото там е най-топло.

Знам, че е странно, задето харесвам карибута и мускусни бикове. Таня и момичешката банда си падат най-вече по понита, после по котенца и кученца. Няма нищо лошо да харесваш и хамстери, и морски свинчета. Карибутата и тундровите пчели ще бъдат сметнати за също толкова странни, колкото съм аз. Но те са суперски-страхотни! Човек не би си помислил, че една пчела може да оцелее дори минута на студа, но тя трепка с мъничките си мускулчета, за да създава топлина, и после запазва тази топлина в мекото си кожухче. Най-любимите ми животни обаче са речните бобри, бебетата им са на около пет месеца в момента. Татко ги е виждал да играят на гоненица, а също и на жмичка. Да пукна, ако лъжа!

Аз не бих била популярна сред Таня и момичешката банда дори да чувах и говорех като тях. Не харесвам брокатен гланц, нито комплекти за моден дизайн, и харесвам речните бобри повече от понитата.

Мама продължава да ме притиска към себе си, малко по-силно, отколкото трябва, но не възразявам. Поглеждам през предното стъкло, настрани, а не по цялото протежение напред, опитвам се да видя какво се таи в тъмното. Мисля, че тундровите пчели спят зимен сън, но може някоя да е останала навън и да ни придружава. Трябва да издам някакъв звук, защото и мама, и господин Азизи не гледат към мен. Посочвам с пръст и господин Азизи се обръща да види дали зад нас има някой, после спира камиона направо на шосето, защото няма къде другаде да спре.

Малко пред нас, на самия ръб на пътя, снегът и ледът блещукат, тъй като никой не е карал по тях, на светлината на фаровете ни приличат на диамантен прах.

В блестящия като диамант сняг забелязвам формата на две крила, все едно някой ангел е паднал, след това се е надигнал и е оставил отпечатъци от крилете си долу, а може и просто да се е приземил нормално на крака, а после да е решил да полегне за малко в снега.

– Какво има? – пита мама.

Изобразявам формата на две крила с длани, все едно че правя огледален образ на двата отпечатъка в снега. Усмихвам се, за да разбере, че само се шегувам за ангела.

– Мисля, че са отпечатъци от крилете на бяла яребица – обяснявам, като изписвам думите „бяла яребица“ буква по буква, за да ме разбере мама. Татко ми е показвал снимки, ето откъде знам.

Бялата яребица е добра като ангел, дори по-добра. Но мама не е чувала за нея.

– Това е удивителна птица – продължавам. – Която остава в Аляска през цялата зима. Перата й си променят цвета на бял през зимните месеци, за да се слее със снега.

Джими би възкликнал: „Невероятно готино!“, и щеше да е прав. Наистина е КРАСИВО; тези идеални отпечатъци от криле в диамантеноблестящия сняг, с фаровете на господин Азизи, насочени към тях като фенери, и цялата тъмнина наоколо.

Татко ми каза, че когато искат да си починат, белите яребици политат към снежните брегове, така че никой хищник да не може да види отпечатъците от краката им.“

 

Из романа „Тишина“ на Розамънд Лъптън, издателство Ентусиаст. Превод – Мария Чайлд.

Още откъси от романа:

“Трябва да разрежеш седалките и да извадиш изолацията. После се опаковайте в нея. Включително главите…”

“Ледът се беше спукал от тежкия товар и тирът потъваше…”

 

Ясмин и нейната глухоняма дъщеря Руби пристигат в Аляска.

Двете отчаяно се опитват да открият изчезналия баща на малкото момиче.

Дни наред те са сами сред ледената пустош.

Където няма живот.

Където няма никого.

Където няма нищо.

Където дори сълзите се смразяват, докато се стичат по лицето.

Където има само тишина.

Една нощ продължава петдесет и четири дни.

А може би някъде в мрака някой ги наблюдава.

Заплахата е там, но не се чува и не се вижда.

Студът боли. А мълчанието може да крещи…

 

„Удивително майсторски предаден от първата до последната страница, това е най-вълнуващият трилър за годината… унищожително добър.“

Дейли Мейл

 

„Като глътка леден въздух. Не съм треперила така, откакто четох „Госпожица Смила и нейното усещане за сняг.“

Ема Донахю, автор на „Стая“

 

Розамънд Лъптън завършва университет в Кембридж през 1986 г. Пише критични обзори за книги в “Literary Review“ и получава покана да се присъедини към Кралския театър в Лондон, а по-късно печели конкурс за написване на телевизионна пиеса и започва работа като сценарист на филми в телевизията. Първият ѝ роман, „Сестра“, бестселър на “Sunday Times“ и “New York Times“, се превръща в най-бързо продавания дебютен роман от британски автор за 2010 г., с международни продажби от над милион и половина екземпляра. Книгата печели и наградата за най-добър дебютен роман „Ричард и Джуди“ за 2011 г., първа награда за роман на критиците от “Strand Magazine“, номинирана е за наградата за най-добър дебютен роман на годината Waverton Good Read Award и е избран от Радио 4 за „Книга преди лягане“. Получилият похвалите на критиците втори роман на Лъптън, „После“, влиза директно в списъка с бестселъри на “Sunday Times“ и става втора в класацията за бестселъри на “Sunday Times“ за 2011-а, като само в Обединеното кралство са продадени над 200 000 екземпляра. „Тишина“ е третият ѝ роман.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: