“Не помня звездна или лунна беше светлината. Навсякъде наоколо беше война…”
Из романа “Английският пациент” на Майкън Ондатджи, издателство Лъчезар Минчев.
“– Какво се случи три години преди това?
– Тя беше ранена. Беше през 1939-а. Мъжът й катастрофира със самолета. Планувал е самоубийство и две убийства наведнъж. Ние дори не бяхме любовници по това време. предполагам, че постепенно се е разчуло за нашата връзка и е стигнало някак до него.
– И така, тя беше тежко ранена и ти не можеше да я вземеш със себе си.
– Да. Единственият шанс за спасение беше да търся помощ сам.
След всичките месеци на раздяла и гняв бяха заедно в пещерата и разговаряха пак като влюбени, катурнали камъка, побит помежду им в името на морала на някакво общество, в което и двамата не вярваха.
В ботаническата градина тя бе ударила главата си в колоната на входа с решителност и гняв. Прекалено горда, за да бъде любовница. Не можеше да живее в тайна. В нейния свят не съществуваха килии. Той се бе върнал с вдигнат показалец. Още не ми липсваш.
Ще ти липсвам.
Раздялата го беше ожесточила и отчуждила. Отбягваше компанията й. Не можеше да издържа спокойствието й. Нейният смях в слушалката, долитащ, докато говореше по телефона с мъжа й. Тя притежаваше някакъв изкусителен чар, който всеки забелязваше. Преди това му харесваше. Сега не вярваше в нищо.
Подозираше, че го е заместила с друг. Тълкуваше всеки неин жест като завоалирано обещание към останалите. Веднъж във фоайето беше дръпнала с усмивка Раундел за сакото, докато той й шепнеше нещо. През следващите два дни невинният правителствен съветник бе подложен на следене, докато се разбере, че нямат връзка. Вече се съмняваше в последните й ласки. Имаше два пътя – с него или срещу него. Тя тръгна срещу него. Не издържаше дори плахите й усмивки. Ако му подадеше чаша, не пиеше от нея. Ако на някоя вечеря посочеше нилска лилия, плаваща в буркан с вода, не поглеждаше цветето. Просто някакво скапано цвете. Той и Клифтън бяха изключени от кръга на приближените. Никоя жена не се връща към съпруга. Поне дотолкова познаваше любовта и човешката природа.
Купи си бежова цигарена хартия и я залепи на местата, в които “Историята” проследяваше безинтересни за него войни. Написа на тях всичките й възможни доводи срещу него. Така превръщаше себе си в наблюдател, в слушател, в трето лице.
Дни преди началото на войната отиде за последен път в Гилф Кебир, за да разчисти базовия лагер. Мъжът й трябваше да го вземе оттам. Мъжът, когото и двамата обичаха, преди да започнат да се обичат.
В уречения ден Клифтън се появи над платото Ювейнат с нисък бръснещ полет над акациевите дървета. Обрулените листа се завихряха в бялата диря на самолета, който се плъзгаше в падините и процепите, а после се стрела надолу. Той даваше сигнал със син брезент от високия хребет. Накрая се приземи и се понесе право срещу него. Разби се на петдесет метра от мястото, където чакаше. Откъм шасито се изви само синкава нишка дим. Нямаше пламъци.
Обезумял съпруг. Искаше смъртта на тримата. Убиваше себе си, жена си и него, оставяйки го без изход в пустинята.
Само че тя не беше мъртва. Измъкна тялото от смазващата хватка на метала, последната прегръдка, в която мъжът й я бе оставил.
Защо ме мразеше? – шепне тя в Пещерата на плувците през болката от раните. Счупена китка. Натрошени ребра. Ти се държеше ужасно с мен. И точно тогава мъжът ми те заподозря. И досега ненавиждам твоите изчезвания в пустинята или по баровете.
Ти остави мен в Гропи Парк.
Защото ти нямаше да ме искаш.
Защото ти каза, че мъжът ти ще полудее. И ето, той полудя.
Не беше за дълго. Аз полудях преди него, ти уби всичко в мен. Целуни ме, моля те. Престани да се защитаваш. Целуни ме и кажи името ми.
Тела, които се бяха сливали в парфюмени изпарения или потна влага с трескаво желание да проникнат под тънкия слой, да го пробият с език или зъби, сякаш можеха в плътта на другия да сграбчат характера му и да го изтръгнат, докато се любят.
Сега ръката й не е напудрена с талк, бедрата не дъхтят на розова вода.
Ти се мислиш за бунтовник, но не си. Ти само отхвърляш това, което не можеш да имаш, или го заместваш. Ако се провалиш, веднага отстъпваш. Нищо не те променя. Колко жени си имал? Напуснах те, защото знаех, че не мога да те променя. Понякога в стаята заставаше така вкаменен и непристъпен, сякаш най-голямото предателство към теб щеше да бъде да се разкрие само още сантиметър от характера ти.
Разговаряхме в Пещерата на плувците само на два градуса от сигурността на Куфра.
Спира и протяга ръка. Караваджо пуска таблетка в черната шепа и морфинът изчезва в тъмната уста.
Пресякох сухото корито на езерото, на път за оазиса Куфра. Целият ми багаж се състоеше от роба за дневната жега и друга за студа през нощта. Моят Херодот беше останал при нея. И три години по-късно, през 1942 г., вървяхме към погребания самолет. Носех тялото й като рицарски щит пред себе си.
В пустинята оцеляваш благодарение на невидимите чудеса – обител на пещерен човек, капки вода, сълзящи в стеблото на заровено растение, скрито оръжие или самолет. Започнах да копая на двайсет и пет градуса дължина и двайсет и три ширина, докато постепенно старият самолет на Мадокс се показа. Потях се въпреки студения нощен въздух. Занесох нафтовия фенер при нея и седнах за малко, когато тя ме покани с леко кимване. Любовници и пустиня. Не помня звездна или лунна беше светлината. Навсякъде наоколо беше война.
Самолетът изникна изпод пясъка. Не бях ял и нямах сили. Брезентът тежеше и вместо да го отметна, аз го разпрах. Беше по-лесно.
Спах два часа и на сутринта я занесох в кабината. Запалих мотора и в него бръмна живот. Потеглихме. Полетяхме в небето с години закъснение.
Гласът замлъква. Обгорелият мъж гледа с морфиновия си поглед.
Самолетът се отразява в очите му. Думите мъчително трудно го издигат над земята, моторът прескача по няколко такта, сякаш е шевна машина, кабината бучи, покровът се размотава от тялото й. След тишината на самотните му стъпки в пясъка грохотът на машината всява ужас. Поглежда надолу и вижда върху коленете му да тече масло. От ризата й се откъсва клонче. Акация и кости. Колко високо е над земята? Колко ниско е в небето?
Корпусът на самолета закача короната на палма и той се вдига на по-голяма височина. Маслото се стича по седалката и тялото й се свлича в краката му. Светва искра от късо съединение, вейките до коляното й пламват. Той я издърпва обратно на седалката до себе си. Удря силно с голи ръце по стъклото на кабината, започва бясно да блъска с юмруци, то се напуква и се счупва, вихър от масло и огън се излива във въздуха. Колко ниско е в небето? Тя припада, акациеви вейки, листа и клонки с форма на ръце хвърчат около него. Крайници политат, засмукани от вътрешната струя. Език с дъх на морфин. Отражението на Караваджо в черното езеро на окото. Издига се и се спуска като ведро в кладенец. Цялото му лице е в кръв. Управлява разложен самолет, платното на крилата се разкъсва от високата скорост. Те са мърша. Колко назад остана палмата? Преди колко време? Опитва се да извади краката си от локвата масло, но те са толкова тежки. Няма сила, която да ги повдигне. Остаря. В този миг. Умори се да живее без нея. Не вярва, че ако легне в скута й, тя ще бди над съня му ден и нощ. Той няма никого. Изтощен е, но не от пустинята, а от самотата. Мадокс го няма. Само преображенито на жената в листа и клони и счупеното стъкло, зейнало към небето като отворена челюст.
Свлича се в сбруята на подгизналия в масло парашут. Отскубва се от зъберите на стъклото и течението го преобръща няколко пъти. Струята го блъска обратно нагоре. Той е във въздуха със свободни крака, светещ, без да знае защо, докато разбере, че гори.”
Из романа “Английският пациент” на Майкън Ондатджи, издателство Лъчезар Минчев. Превод Валентина Донкова.
Още откъси от романа:
“Тогава се влюбих. В глас. Просто в глас…”
През 1992 г. Майкъл Ондатджи публикува романа “Английският пациент”. В творбата писателят успява да сплоти четири човешки съдби, наранени от Втората световна война. Действието се развива в Италия – в изолирана тосканска вила в края на 1944 г., началото на 1945 г. Романът е изграден основно върху две сюжетни линии, които се пресичат. Първата разказва за любовта на английския пациент – унгарският граф Алмаси, – който изследва либийската пустиня и спи с Катрин Клифтън, съпруга на друг изследовател. Втората сюжетна линия разказва за Хана – двадесетгодишна канадска медицинска сестра, която се грижи за обгорелия от самолетна катастрофа и умиращ пациент. По-късно към тях се присъединяват Караваджо – приятел на баща ѝ, крадец, шпионин, измъчван и осакатен от военнопрестъпници, и Кип – млад сикх и сапьор, който през деня разчиства района от немски бомби и мини, а през нощта прави секс с Хана. Алмаси е наречен “английският пациент”, тъй като документите за самоличността му са загубени, когато катастрофира със самолета си в северноафриканска пустиня. Обгорял много лошо, той е спасен от бедуини. Не може да си спомни кой е, но е лекуван като британски офицер. Причините са, че говори английски и очевидно е с високо социално положение.
По романа е заснет едноименен филм, който през 1997 г. е награден с “Оскар” в девет номинации. Във филма сюжетната линия е концентрирана основно върху интригата с пациента и любимата му.