“Всъщност може да се каже, че партито вече се е състояло, с мен или без мен…”
Из романа “Часовете” на Майкъл Кънингам, издателство Локус Пъблишинг.
“– Не знам, Клариса, не знам дали ще успея да издържа – каза ѝ той.
– Да издържиш какво, Ричард?
– Да се правя на горд и храбър пред всички. Спомням си съвършено ясно как стоя – болен, невменяем, една развалина, която протяга треперещите си ръце, за да получи малкия трофей.
– Скъпи, не е нужно да се правиш на горд и храбър. Това не е представление.
– Разбира се, че е представление! Получих наградата за моето представление и ти го знаеш много добре. Получих наградата, защото имам СПИН, защото не съм с всичкия си и въпреки това се държа много смело и достойно. Тя няма нищо общо с моето творчество.
– Престани, Ричард! Моля те! Има много общо само и единствено с творчеството ти.
Ричард вдиша дълбоко, после шумно изпусна влажния си дъх. Клариса си представи дробовете му – лъщящи червени възглавници, майсторски избродирани със сложна плетеница от вени. Колкото и да е странно, те бяха сред най-малко увредените му органи. Неизвестно защо, бяха останали почти незасегнати от вируса. С помощта на силния си дъх той сякаш фокусира погледа си и очите му добиха още по-дълбока зеленина.
– Смяташ ли, че щяха да я присъдят на мен, ако бях здрав? – попита той.
– Да, всъщност точно така смятам.
– Моля те!
– Добре, щом така мислиш, по-добре я откажи.
– Това е най-ужасното – отвърна ѝ Ричард. – Искам наградата. Много я искам. Щеше да ми е много по-лесно, ако бях човек, който или много се интересува, или никак не се интересува от награди. Тя тук ли е някъде?
– Кое да е тук?
– Наградата. Бих искал да я видя.
– Ти още не си я получил, Ричард. Тържеството е довечера.
– Да, така беше. Значи довечера.
– Ричард, скъпи, послушай ме. Всичко това може да е много простичко. И ти да изпиташ едно най-обикновено и истинско удоволствие. Ще бъда до теб през цялото време.
– Слава богу.
– Това е само едно парти, едно събиране. Ще присъстват само твои почитатели, все хора, които те уважават.
– Така ли? И кои са те?
– Много добре знаеш кои са. Хауард. Елайза. Мартин Кампо.
– Мартин Кампо ли? О, Боже Господи!
– Мислех, че го харесваш. Винаги си твърдял така.
– Ами да. Колкото лъвът харесва пазача в зоологическата градина.
– Мартин Кампо е твоят несменяем издател в продължение на цели трийсет години.
– Кой друг ще идва?
– Колко пъти да ти го повтарям? Много добре знаеш кой ще идва.
– Повтори ми ги още веднъж, моля те. Кажи ви някое по-героично име.
– Мартин Кампо е истински герой, не мислиш ли? Вложи цялото си семейно наследство, за да публикува важни, трудни книги, за които много добре знаеше, че няма пазар.
Ричард затвори очи и отпусна измършавялата си глава върху износената, омазнена тапицерия на креслото.
– Добре, добре – измънка уморено.
– Не е нужно да очароваш присъстващите или да се мъчиш да ги забавляваш. Не е нужно да даваш представление. Тези хора от много отдавна вярват в теб. А от теб самия се иска само едно: да се появиш, да седнеш на канапето със или без питие в ръка, да слушаш или, ако предпочиташ, да не слушаш какво се говори, и да се усмихваш или да не се усмихваш от време на време. Само това. Ще бъда до теб.
Прииска ѝ се да го сграбчи за кокалестите рамене и да го разтърси. Той може би (въпреки че човек обикновено не мисли в подобни мащаби) вече е влязъл в историята; и в тези последни мигове на земната си кариера може би вече съзнава онова признание, което ще го отведе напред в бъдещето (ако, разбира се, приемем, че съществува бъдеще). Такава награда означаваше много повече от проява на уважение от страна на братството поети и академици; тя означаваше, че самата литература (чието бъдеще се формираше точно сега) чувства нужда именно от това, което е типичният принос на Ричард: неговите предизвикателно многословни ридания по светове, които са на път да изчезнат или са вече напълно изчезнали. Разбира се, граници няма, но нищо чудно, дори е твърде възможно Клариса и малката групичка от нейни съмишленици да се окажат прави и Ричард, трудният за четене Ричард, мечтателният и меланхоличен Ричард, който умееше да забелязва и най-незначителните неща, който разглеждаше всичко като под лупа, изчерпателно и критично, който с думи се опитваше да разбие атома на частички, да надживее всички други модни имена, които с течение на времето съвсем ще избледнеят.
А Клариса, най-старата и вярна приятелка на Ричард, неговият пръв читател – Клариса, която идваше да го вижда всеки ден, докато някои от неговите доскорошни приятели го бяха отписали напълно, – тя даваше парти в негова чест. Клариса бе напълнила къщата си с цветя и свещи. Но сега пък защо той се дърпаше?
– Няма нужда от моето присъствие там, нали така? – каза ѝ Ричард. – Достатъчна е само идеята за моето присъствие. Всъщност може да се каже, че партито вече се е състояло, с мен или без мен.”
Из романа “Часовете” на Майкъл Кънингам, издателство Локус Пъблишинг.
Още откъси от романа:
„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.
“Кънингам умело и красиво разказва за взаимоотношенията, живота, смъртта, любовта… едва ли има читател, който да не изпита едновременно напрегната радост и екзистенциален страх.”
Detroit Free Press
“Интригуваща… наситена с въображение и емоции… дълбоко разтърсващ размисъл върху живота и смъртта. Този роман приковава с хипнотизиращата си истинност. Прониква не само в ума, но и в сърцето и остава там дълго след като сте прочели финалните редове… Истински триумф… Посвещавайки го на Вирджиния Улф – авторка с визия, самият Кънингам се утвърждава като такъв.”
New York Daily News
“Нямам време да описвам плановете си. Би трябвало да кажа много за „ Часовете“ и моето ново откритие; как изкопавам красиви пещери зад моите герои; мисля, че това им придава точно онова, което искам – човечност, темперамент, дълбочина. Идеята е, че пещерите ще се свържат и всяка ще разкрие себе си посредством другата.”
Вирджиния Улф, „Дневници“, 30 август 1923 г.
