„Всъщност може да се каже, че партито вече се е състояло, с мен или без мен…“

Из романа „Часовете“ на Майкъл Кънингам, издателство Локус Пъблишинг.

„– Не знам, Клариса, не знам дали ще успея да издържа – каза ѝ той.

– Да издържиш какво, Ричард?

– Да се правя на горд и храбър пред всички. Спомням си съвършено ясно как стоя – болен, невменяем, една развалина, която протяга треперещите си ръце, за да получи малкия трофей.

– Скъпи, не е нужно да се правиш на горд и храбър. Това не е представление.

– Разбира се, че е представление! Получих наградата за моето представление и ти го знаеш много добре. Получих наградата, защото имам СПИН, защото не съм с всичкия си и въпреки това се държа много смело и достойно. Тя няма нищо общо с моето творчество.

– Престани, Ричард! Моля те! Има много общо само и единствено с творчеството ти.

Ричард вдиша дълбоко, после шумно изпусна влажния си дъх. Клариса си представи дробовете му – лъщящи червени възглавници, майсторски избродирани със сложна плетеница от вени. Колкото и да е странно, те бяха сред най-малко увредените му органи. Неизвестно защо, бяха останали почти незасегнати от вируса. С помощта на силния си дъх той сякаш фокусира погледа си и очите му добиха още по-дълбока зеленина.

– Смяташ ли, че щяха да я присъдят на мен, ако бях здрав? – попита той.

– Да, всъщност точно така смятам.

– Моля те!

– Добре, щом така мислиш, по-добре я откажи.

– Това е най-ужасното – отвърна ѝ Ричард. – Искам наградата. Много я искам. Щеше да ми е много по-лесно, ако бях човек, който или много се интересува, или никак не се интересува от награди. Тя тук ли е някъде?

– Кое да е тук?

– Наградата. Бих искал да я видя.

– Ти още не си я получил, Ричард. Тържеството е довечера.

– Да, така беше. Значи довечера.

– Ричард, скъпи, послушай ме. Всичко това може да е много простичко. И ти да изпиташ едно най-обикновено и истинско удоволствие. Ще бъда до теб през цялото време.

– Слава богу.

– Това е само едно парти, едно събиране. Ще присъстват само твои почитатели, все хора, които те уважават.

– Така ли? И кои са те?

– Много добре знаеш кои са. Хауард. Елайза. Мартин Кампо.

– Мартин Кампо ли? О, Боже Господи!

– Мислех, че го харесваш. Винаги си твърдял така.

– Ами да. Колкото лъвът харесва пазача в зоологическата градина.

– Мартин Кампо е твоят несменяем издател в продължение на цели трийсет години.

– Кой друг ще идва?

– Колко пъти да ти го повтарям? Много добре знаеш кой ще идва.

– Повтори ми ги още веднъж, моля те. Кажи ви някое по-героично име.

– Мартин Кампо е истински герой, не мислиш ли? Вложи цялото си семейно наследство, за да публикува важни, трудни книги, за които много добре знаеше, че няма пазар.

Ричард затвори очи и отпусна измършавялата си глава върху износената, омазнена тапицерия на креслото.

– Добре, добре – измънка уморено.

– Не е нужно да очароваш присъстващите или да се мъчиш да ги забавляваш. Не е нужно да даваш представление. Тези хора от много отдавна вярват в теб. А от теб самия се иска само едно: да се появиш, да седнеш на канапето със или без питие в ръка, да слушаш или, ако предпочиташ, да не слушаш какво се говори, и да се усмихваш или да не се усмихваш от време на време. Само това. Ще бъда до теб.

Прииска ѝ се да го сграбчи за кокалестите рамене и да го разтърси. Той може би (въпреки че човек обикновено не мисли в подобни мащаби) вече е влязъл в историята; и в тези последни мигове на земната си кариера може би вече съзнава онова признание, което ще го отведе напред в бъдещето (ако, разбира се, приемем, че съществува бъдеще). Такава награда означаваше много повече от проява на уважение от страна на братството поети и академици; тя означаваше, че самата литература (чието бъдеще се формираше точно сега) чувства нужда именно от това, което е типичният принос на Ричард: неговите предизвикателно многословни ридания по светове, които са на път да изчезнат или са вече напълно изчезнали. Разбира се, граници няма, но нищо чудно, дори е твърде възможно Клариса и малката групичка от нейни съмишленици да се окажат прави и Ричард, трудният за четене Ричард, мечтателният и меланхоличен Ричард, който умееше да забелязва и най-незначителните неща, който разглеждаше всичко като под лупа, изчерпателно и критично, който с думи се опитваше да разбие атома на частички, да надживее всички други модни имена, които с течение на времето съвсем ще избледнеят.

А Клариса, най-старата и вярна приятелка на Ричард, неговият пръв читател – Клариса, която идваше да го вижда всеки ден, докато някои от неговите доскорошни приятели го бяха отписали напълно, – тя даваше парти в негова чест. Клариса бе напълнила къщата си с цветя и свещи. Но сега пък защо той се дърпаше?

– Няма нужда от моето присъствие там, нали така? – каза ѝ Ричард. – Достатъчна е само идеята за моето присъствие. Всъщност може да се каже, че партито вече се е състояло, с мен или без мен.“

 

Из романа „Часовете“ на Майкъл Кънингам, издателство Локус Пъблишинг.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.

 

“Кънингам умело и красиво разказва за взаимоотношенията, живота, смъртта, любовта… едва ли има читател, който да не изпита едновременно напрегната радост и екзистенциален страх.”

Detroit Free Press

 

“Интригуваща… наситена с въображение и емоции… дълбоко разтърсващ размисъл върху живота и смъртта. Този роман приковава с хипнотизиращата си истинност. Прониква не само в ума, но и в сърцето и остава там дълго след като сте прочели финалните редове… Истински триумф… Посвещавайки го на Вирджиния Улф – авторка с визия, самият Кънингам се утвърждава като такъв.”

New York Daily News

 

“Нямам време да описвам плановете си. Би трябвало да кажа много за „ Часовете“ и моето ново откритие; как изкопавам красиви пещери зад моите герои; мисля, че това им придава точно онова, което искам – човечност, темперамент, дълбочина. Идеята е, че пещерите ще се свържат и всяка ще разкрие себе си посредством другата.”

Вирджиния Улф, „Дневници“, 30 август 1923 г.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: