„как ще стигне до онова състояние, в което ще може да сънува, когато си поиска и каквото си поиска…“

Из романа „Последната територия“ на Момчил Николов, издателство Сиела.

„Решението за край на домашните кинопрожекции не беше на майка му, а негово. От една страна: беше изгледал всичко, което можеше да се гледа, даже и най-глупавите филми, по много пъти. От друга: контрастът между логиката на филмовите сюжети и сюжетите в истинския живот беше започнал да го дразни със своята очебийност и преднамереност; възхищението към авторите на филмите се беше трансформирало в презрение – тези хора очевидно смятаха всички останали за глупаци, щом мислеха, че могат да им пробутват блудкавите си истории, създадени по едни и същи, лесно разгадаеми схеми. И от трета страна: майка му като че ли прекалено много се беше сближила с оня италианец, собственика на салона в Gràcia. В резултат на всичките тези натрупвания Маноло постепенно охладня към киното и един ден просто помоли майка си да разкара прожекционния апарат от стаята му; мъжете в тъмносините комбинезони го прибраха обратно в дървения сандък и го отнесоха в мазето, където Луиза-Тереза му беше отредила да ръждясва в покой.

Малко по-късно, седмица или две, започнаха сънищата. Не можеше да бъде сигурен, че те или по-скоро необичайното им количество има връзка с рязкото спиране на кинопрожекциите, но допускаше, че е възможно. Майка му, с която сподели, не се разтревожи особено и предположи, че това вероятно се дължи на смяната на годишните времена. Било нормална реакция на организма особено в междинните сезони като пролет и есен. Маноло не откри логика в това, но не каза нищо.

Сънищата продължиха цялата есен, а през зимата, вместо да намалеят, както се очакваше, се увеличиха. Беше необходимо само да затвори очи и започваха: хаотични, причудливи, абсурдни, а понякога и мъчителни. Будеше се посред нощ и веднага, с отварянето на очите, забравяше всичко. Оставаше само неясно усещане, понякога приятно, друг път не чак толкова. Скоро заспиваше пак и друг сън идваше. Все едно някой го чакаше да заспи, за да пусне поредния шантав филм в главата му. Понякога това беше необичайно и вълнуващо, затова си го спомняше и след събуждането, в съня си имаше ръце и крака, можеше да ходи, да тича, да играе футбол с момчетата, да отваря и затваря врати, изобщо да върши неща, за които само си беше фантазирал. Интересното в случая беше, че не можеше да види новопоявилите му се крайници. Знаеше, че те са си там, служеше си чудесно с тях, но опиташе ли се да ги разгледа, изведнъж всичко се замъгляваше, появяваше се напрежение: тревожното безпокойство, че нещо не е наред. Скоро след това се събуждаше и действителността на сакатото му тяло сред белите чаршафи го изпълваше с болка.

Мисли и стигна до извода, че разочарованието всъщност идва от неспособността му да различи съня от действителността. В съня си той приемаше, че наистина има ръце и крака, а щом се събудеше, истината го смазваше. Вероятно, ако осъзнаваше, че това е просто сън, би се чувствал по-добре: щеше да гледа на случващото се като на филм и навярно би могъл както да участва в този филм, така да напише и неговия сюжет. За съжаление, това не беше толкова лесно колкото изглеждаше на думи: когато някакво съмнение, че сънува, се появеше, той неизбежно се събуждаше.

В началото на февруари Маноло имаше сън, който малко неочаквано даде друга насока на разсъжденията му. Сънуваше, че е Коледа. В апартамента им имаше огромна елха, която стигаше чак до тавана: майка му традиционно купуваше коледното дърво от двама галисийци, които свиреха на хармоники, пееха и винаги успяваха да й продадат най-разкошното, но и разбира се, най-скъпото дърво. В съня Маноло лежеше на няколко метра от елхата по корем върху дебелия персийски килим и се любуваше и радваше на окичената с бляскави играчки и нежни ангели елха. Камината беше запалена, топлината гъделичкаше тялото му, миришеше на сладки, на смола, на уют.

В един момент като електрическа крушка, която внезапно и ярко блесва, когато някой натисне ключа, Маноло се беше сетил, че няма как да е Коледа, защото празникът всъщност беше минал съвсем скоро. Освен това нямаха камина: преди да се нанесат в апартамента, прокараха газова инсталация, а в миналото жилището се беше отоплявало от сложна система медни тръби, които минаваха през стените и носеха гореща пара някъде от подземията. През главата на Маноло светкавично бяха минали мисли, които се опитваха да подредят чудните обстоятелства и да ги свържат по логичен начин. Може би това беше някаква току-що иззидана камина, с която майка му в духа на необичайните и големи подаръци като кинопрожекционен апарат например искаше да го изненада? Колкото до Коледата, която бяха празнували – допусна и му се стори съвсем приемливо, че може би това, за което си спомняше, е било сън. Нямаше нищо странно да сънуваш предварително събитие, което много очакваш.

Той беше въздъхнал облекчено и даже се беше засмял. После обаче съмненията отново го бяха връхлетели. Как така тайно се построява камина? Това със сигурност е свързано с разбиване на стени, с пренасяне на строителни материали, с работници, с шум, а той нямаше спомен да е чувал и виждал нещо подобно. Камината като че ли се беше появила по магически начин. От друга страна, ако сънуваше, не би било проблем да се събуди. При тази мисъл ясно си беше представил спящото си тяло: отпуснато по гръб, добре завито, с голяма пухена възглавница под главата – това беше единственият начин, по който можеше да спи, така го оставяше майка му, преди да го целуне по челото и да угаси лампите.

Не след дълго, тъй като най-вероятно съмненията бяха станали прекалено много, за да може сънят да продължи, Маноло започна да се събужда. Тогава преживя нещо много интересно и вълнуващо, което би могъл да опише като преминаване от едно тяло в друго. В този преход за няколко секунди беше изпитал странното, но в никакъв случай неприятно усещане, че има две тела. Едно, което лежи по корем в съня, и друго, отпуснало се по гръб в леглото. Усещаше както допира на килима върху гърдите и корема си, така и натиска на дюшека върху гърба си.

Беше го обзела необяснима радост, а когато отвори очи, за да се завърне трайно в света, където вече буден лежеше в леглото си, беше изпитал чувството, че е направил две важни открития. Първо, че освен обичайното дневно тяло има на разположение и друго, по-различно, за през нощта. И второто откритие или по-скоро постижение: беше успял да се досети, че се намира в сън.

От тук нататък не беше трудно да започне да фантазира и да мечтае: как ще стигне до онова състояние, в което ще може да сънува, когато си поиска и каквото си поиска. Да прави в сънищата си всичко онова, което не би могъл в истинския свят поради недъга си. Как ще измисля сюжетите на собствените си филми и ще участва в тях с тялото от сънищата. Беше илюзия, глупава и съвсем неправдоподобна, да вярва, че някога ще може да се излекува: животът не беше елементарна холивудска драма и доктори, които се влюбват в майка му и после правят чудеса за него, не съществуваха. Това не беше черногледство. Беше истина, факти: Маноло и в по-голяма степен майка му следяха какво се случва с талидомидовите деца по света. Много от тях не бяха оцелели, а останалите живи в повечето случаи бяха скрити и забравени. Драмата им, за съжаление, се беше превърнала от обществен проблем в личен. Не бяха много тези като Маноло, които благодарение на упоритостта и изобретателността на майките си и достатъчното финансови средства можеха да живеят един горе-долу нормален живот. През 1968 година в Западна Германия беше започнал съдебен процес срещу седмина представители на компанията Chemie Grünenthal. Те бяха обвинени, че са пуснали в продажба лекарство, което причинява неприемливи щети, без да е тествано, както трябва. Отделно бяха обвинени и че вместо да съобщят за страничните ефекти на талидомида навреме, те са опитали да скрият информацията. Процесът беше приключил през 1970 година с постигнато извънсъдебно споразумение за компенсация на жертвите. Общо 266 пострадали в Германия бяха получили сто милиона марки. Впоследствие компенсации бяха получили и пострадалите в Англия, Япония, Канада и Швеция. Доколкото знаеше, майка му поддържаше контакти с едно семейство от Великобритания, които имаха дъщеря на неговата възраст със същия проблем. Беше виждал снимката й, симпатично русо и срамежливо момиче, което се опитваше да скрие с широки и размъкнати дрехи деформираните си ръце. От нейните родители майка му бе научила, че в Англия държавата плаща лечението и рехабилитацията на пострадалите в специални центрове. Що се отнася до Испания, правителството твърдеше, че там талидомид не е продаван. Чуваше, че съществуват сдружения и се организират срещи на жертвите на талидомида, но той така и не посети нито една от тях въпреки желанието на майка си, която смяташе, че това би могло по някакъв начин да му повлияе в положителна насока. Маноло не мислеше така. Предпочиташе да смята, че е единствен на света. Отшелник, в чиято наглед тежка съдба има определен смисъл, който трябва да открие. Не би си позволил да го изкаже на глас, но смяташе себе си за странен вид герой, в никакъв случай мъченик или жертва, търсеща състрадание, помощ и разбиране. Трябваше да признае – ако случайно някой се поинтересуваше – че за изграждането на този образ водеща роля играеше киното и неговата опростена драматургия. Главните герои на всеки филм бяха по-различни от тълпата. Те винаги имаха проблеми, които изглеждаха неразрешими, препятствията винаги бяха непреодолими, ситуациите, в които попадаха, бяха отчайващи. Главните герои бяха самотни, онеправдани, мамени, потискани, ограбвани, лъгани, бити, унижавани, ранявани. Те бяха аутсайдери, но винаги успяваха. След толкова изгледани филми не беше чудно, че образът, който Маноло беше изградил за себе си, беше точно този. Въпреки очебийния факт, че всичко в киното е нагласено. Факт, който в крайна сметка го беше отблъснал и накарал да търси приключения в друга, по-непозната и нелогична, но много по-лична и истинска територия. Територията на неговите сънища.“

 

Из романа „Последната територия“ на Момчил Николов, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Точно в този момент това, че разбиваме банка, ми изглежда нормално и правилно…”

“Влизаше в сънищата на умиращи хора, които обитаваха граничната пещера, и се опитваше да ги накара да се почувстват по-добре…”

 

Един мъж се събужда в Барселона, без да има идея как е попаднал там. Нищо не му е познато, дори собственото му лице. Кой е този човек? Защо е там, каква е жената, татуирана наскоро на ръката му, и защо поразително прилича на статуята на богиня от един барселонски площад? Много въпроси се трупат, но бързо започват да се намират отговори, след като мъжът среща мистериозната Елена и бавно започва да си спомня какви ги е вършил предната нощ…

Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на обвеяното с трагична слава лекарство талидомид. Неговият недъг го насърчава да развива ума си и след години усилия и преодоляване на препятствия той става популярен психиатър. Това, което неговите пациенти не знаят, е, че той умее нещо повече – Маноло е пробил тъканта на реалността и броди из Последната и най-мистериозна територия, тази на съня.

Между Маноло и мъжа, който не познава лицето си, има връзка – тя е скрита сред лабиринта на един от най-мащабните и задълбочени романи, които сте чели. Извървете го и открийте изхода към неподозираното бъдеще…

Авторът на трилогията „Кръглата риба“ Момчил Николов се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията, излиза далеч извън стандартната представа за българска литература.

 

Момчил Николов е роден през 1970 г. Завършва медицина в Плевенския медицински университет. Той е сценарист на ТВ предавания („По-добре късно отколкото никога“ и „Руска рулетка“ по Канал 1 на БНТ, „Изпитът“ по бТВ, „Горещо“, „Ексклузивно“ и „Лъки сикс“ по Нова телевизия) и е автор на няколко сборника с разкази, романи и пиеси: „Пътници“ (повест, 1997), „Разкази“ (1998), „Фрагменти от стая“ (разкази и пиеса, 2000), „Лудата Дорис“ (двуезична: български – английски, 2001), „Hash Oil“ (2004), „Горният етаж“ (2006), „Кръглата риба“ (2008). Името му се асоциира с платформата „Бърза литература“, чиито представители документират съвременната градска среда, използвайки реалистични детайли от всекидневието. Носител е на награда за дебютен роман на в. „Литературен форум“ (1999) за романа „Foxy lady“ (непубликуван), награда за принос към културата на община Плевен (2000), награда от литературния конкурс на сп. „Егоист“ (2001); голямата награда от литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2002), награда за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ (2008) за романа „Кръглата риба“, а през 2017 печели Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за романа си „Последната територия“ .

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: