“Осем хиляди и петстотин кинаджии, между които и баща й, останаха на улицата за един ден…”

Из романа “Анна и планината” на Невена Митрополитска, издателство Жанет45.

“Дори за нейните седемнайсет години две години и половина не изглеждаха кой знае колко. Точно толкова време беше изтекло от телефонния звън с новината за сваления Живков, прекъснал хубавата им семейна вечер. А колко неща се случиха оттогава…

Допреди 10 ноември семейството й нямаше материални проблеми. Парите, които изкарваше майка й, бяха малко и не разчитаха на тях. Баща й в киноцентъра беше на заплата, а отделно, веднъж поне на две-три години, правеше филм. При положение, че хонорарът му за един филм стигаше за малък апартамент, бяха в състояние да си позволят неща, за които съседите им можеха само да мечтаят. Анна бе чувствала неудобство от това и се опитваше да го прикрива. Не й беше трудно – родителите й имаха артистично отношение към парите, купуваха доста картини и книги, помагаха финансово на кого ли не и в крайна сметка домът им беше като домовете на останалите деца от квартала. Анна едва сега си даваше сметка какъв лукс е било да са щедри.

Като режисьор с награди от Московския филмов фестивал и от фестивала в Карлови Вари татко й вярваше, че родната кинематография е тясна за таланта му и че на Запад би получил по-добри условия за изява. Тъкмо започваше подготовката на поредния си проект, когато комунизмът падна. Изтълкува го като знамение и посрещна новото време с огромни надежди. Разчиташе с един силен следващ филм да атакува западните фестивали. Тогава баща й все още вярваше, че успехът му зависи от самия него.

Първата му работа бе да намери подходящ сюжет. Вече нямаше нужда от езоповски хитрини – това направи избора му по-богат, но и по-труден. Впусна се в четенето на разкази и романи, в обмислянето на нови истории и в дълги обсъждания с избрания от него сценарист. И като че най-после се получи повече от приличен според тях сценарий за живота на писател, загинал в трудов лагер по времето на комунизма.

Баща й все още дооглеждаше проекта си, когато се заговори, че държавното финансиране на филмопроизводството ще бъде намалено драстично. Външно все така демонстрираше прословутото си спокойствие, но на Анна не можеше да й убегне как ръката му трепва при всеки по-рязък звук. Дойде и първият шамар – отхвърлиха проекта му. В тоя ден за пръв път го видя пиян.

Какво пък, и Анна, и майка й не се притесниха особено, тъй като в неговите среди традиционно се пиеше. Освен това се надяваха вцепенението, в което беше изпаднал, да е състояние на временна депресия както при последния му филм. Бяха подценили обаче един нов обществен фактор – нарастващата атмосфера на несигурност, усещането за назряваща беда, което вече тегнеше не само над киноцентъра. Надеждите му за пробив на Запад, а и за каквото и да е професионално развитие по онова време можеха да предизвикат единствено смях.

Поне все още получаваше заплата.

До следващия удар през 91 година, когато държавата се отказа от монопола си над киноиндустрията и за да въведе пазарните принципи, създаде по френски модел Националния филмов център с цел субсидиране на филмовото производство. Пръкнаха се сякаш от нищото първите продуценти. Киноиндустрията обаче умря. Предната година едва два филма бяха получили субсидия, при положение, че през 80-те се правеха по 20 – 30 филма годишно. Осем хиляди и петстотин кинаджии, между които и баща й, останаха на улицата за един ден. Осем хиляди и петстотин сценаристи, режисьори, оператори, режисьори на дублажа, монтажисти, звукорежисьори, художници по костюмите и реквизитори се оказаха излишни и се озоваха едновременно на трудовата борса, присъединявайки се към десетките хиляди инженери, икономисти, агрономи, чиновници, работници и учени. В началото на същата 91 година освободиха изкуствено задържаните ниски цени на храните и празните дотогава магазини за една нощ заприличаха на изложбени зали – хората влизаха, разглеждаха и излизаха.

Тогава внезапно почина от инфаркт баба й Анна. Баща й отиде залитащ на погребението. Вече не минаваше ден без разправии за неговото пиене. Анна си спомни за предчувствието му, че оня филм ще му бъде последният. И ако тогава страховете й бяха, че той ще умре, случващото му се сега й се струваше къде-къде по-страшно. И не му се сърдеше. Тогава. Дори напротив – молеше се алкохолът да му донесе облекчение. Поне в пиянските си изблици да извика любимите си думи: “Камера! Клапа! Запис! Акция! Начало!”

Той ставаше сутрин по навик като за работа, обличаше обичайните си дрехи и излизаше, но като нямаше къде да отиде, се скиташе из квартала и опознаваше местните кръчми. След време започна да излиза направо по обед. Тогава се събуждаше. Анна вече го засичаше в компанията на хора, с каквито преди това не беше общувал. Плащаше си пиенето с помощите за безработица, които майка й все не успяваше да прибере. После помощите спряха. Един братовчед му намери работа в склад, но бързо-бързо го изхвърлиха и оттам – заради пиянство. Когато майка й уреди да го вземат в телевизията, двете повярваха, че нещата в семейството най-сетне потръгват.

Междувременно майка й, можеше ли някой да го предположи, за пръв път в живота си се оказа основният им източник на доход. Щом приключеше с часовете в училището, където заплатата й беше направо смешна, набързо се преобличаше у дома и се отправяше към кварталния пазар да продава плодове и зеленчуци. Хвалеше се, че продавачите от съседните сергии били все висшисти, и когато нямало клиенти, водели интелектуални разговори. В единствения ден, когато не беше на работа – неделята – даваше частни уроци. В началото приемаше учениците вкъщи, но след като баща й се свлече на пода пред един от тях, сама тръгна по домовете им. Едва тогава Анна, която никога не се беше разбирала с нея, осъзна колко й липсва предишната й кротка и уравновесена майка.”

Из романа “Анна и планината” на Невена Митрополитска, издателство Жанет45.

“Осем хиляди и петстотин кинаджии, между които и баща й, останаха на улицата за един ден. Осем хиляди и петстотин сценаристи, режисьори, оператори, режисьори на дублажа, монтажисти, звукорежисьори, художници по костюмите и реквизитори се оказаха излишни и се озоваха едновременно на трудовата борса, присъединявайки се към десетките хиляди инженери, икономисти, агрономи, чиновници, работници и учени. В началото на същата 91 година освободиха изкуствено задържаните ниски цени на храните и празните дотогава магазини за една нощ заприличаха на изложбени зали – хората влизаха, разглеждаха и излизаха.”