„Насърчих мъжа в него… мъжа, който не би се обвързал толкова лесно, който ще избира, защото знае какво иска…“

Из романа „Бал в Мулен Руж“ на Радостина А. Ангелова, издателство Софтпрес.

„Именно до лимоните Беноа Мармонтел постави чашата на Ева, а след секунди – и своята. От невидима в стената ниша издърпа два сгъваеми стола, същите, както ратановите столове в трапезарията, отвори ги и ги разположи около масата.

Явно официалностите щяха да изчакат резултатите от изследването за бащинство на горния етаж. Диваните и портретът над камината може би бяха предназначени за по-важните свидетели на събитието, които вероятно щяха да дойдат отново – адвокатът на съдия Мармонтел и лекарят. Сега по домашному щяха да си изпият кафето в кухнята.

В това Ева видя добър знак. Точно толкова добър, колкото бяха булката с дъждобрана и черно-белият котарак.

Може би съдия Мармонтел вече я възприемаше като част от семейството.

А може би не.

– Вероятно приличате на майка си… – беше казал с приглушен глас, когато преди минути минаваха от дневната към стълбището за сутерена.

За пръв път споменаваше семейството на Ева под каквато и да е форма. Нито при първите им две срещи, нито при разговорите по телефона той бе коментирал присъствието на други хора в обкръжението ѝ.

Впрочем в седмицата между вземането на пробите и резултатите от теста съдия Мармонтел се беше обадил веднъж – в петък, за да я помоли да дойде в неделя.

Ева, както досега, не се бе престрашила да му звъни.

– Нима помните майка ми? – отговори Ева с гласа на човек, който минава през строго охранявана бариера, без да е сигурен, че бариерата ще го пропусне и по обратния път.

Старият мъж отговори положително и се зае с еспресото. Колко ли жени в Париж, дошли от България, бяха кръстени на растението Myosotis? Не беше в състояние да повтори името ѝ на нейния странен език, но скъпата му Шантал доста се бореше с него и получаваше обрив между веждите от напрежение, щом трябваше да го произнесе.

Когато се настаниха около дървената маса, Беноа Мармонтел взе един лимон и го затърка между ръцете си, после помириса дланите си и върна лимона при останалите. Ева съсредоточено отпиваше от чашата си и още по-предпазливо дишаше.

Беноа Мармонтел можеше да си представи напрежението, на което е подложена.

Но тя трябваше да чуе онова, което искаше да ѝ каже, преди да отворят документа.

– Себастиен беше единствен син, Шантал го обожаваше. Няма да крия, че двамата бяха близки, аз бях чуждият в тройката. Имахме… хм, разногласия… със съпругата ми относно това кое е добро за сина ни и кое не. Вярвах, че Себастиен ще се заеме с право, но едва завърши гимназия… В живота му гъмжеше от по-важни от образованието занимания. Стигна до бизнес колеж, който не беше толкова елитен, колкото на мен ми се искаше, но все пак беше по-добро от… някои негови идеи за живота… Имаше приятелки, разбира се, още от гимназията беше харесван младеж, но не се случваше кой знае какво сериозно с тях, нищо обезпокоително, всъщност. И тогава се появи… една чужденка от Изтока. От онази част на континента, която не съществуваше на картата… Съжалявам, но това е, което мислех тогава. Мисля го и сега, макар хората от тези страни вече да са много, дори в Париж. И продължавам да твърдя, че този свят щеше да е по-добро място за всички ни, ако всеки живееше там, където се е родил, и се грижеше за това място добре, за да иска да остане, вместо да завзема нови територии… Както и да е. Шантал подразбра, че синът ни е увлечен повече от друг път и тогава каза за ситуацията и на мен. Беше поредното нещо, в което Себастиен беше напът да не успее… след училището, университета и кариерата в правото. Не стига, че щеше да е някаква писарушка, счетоводител или нещо там… какво значение има вече… но и щеше да се обвърже със стоманена верига, докато се опитва да преплува живота си. В най-добрия случай щеше да ръждяса заедно с веригата, при това – бързо. В най-лошия – веригата щеше да го завлече на дъното… Извиках го в съда, в кабинета ми, и там му обясних какво ще се случи, ако накара семейството ни да преживее и този срам. Там, където светът се проваля с поощренията, започват санкциите. И те включват само две възможности: физически или финансови запрещения. Не можех да забраня на Себастиен физически да се вижда с когото и да е, затова обясних финансовите санкции, които щях да предприема. Между улицата и животa на несретник в компанията на екзотичната си любима той предпочете уюта на този дом, на вилата ни край Беноде, на гозбите от тази кухня, в която сега така мило си говорим. Поощрих го и с един бърз мотор, за който мечтаеше, но заради страховете на майка му все отказвах. Насърчих мъжа в него… мъжа, който не би се обвързал толкова лесно, който ще избира, защото знае какво иска… Е…

Беноа Мармонтел направи пауза, отпи от кафето, преглътна с посивяло лице и отиде до мивката, изхвърляйки остатъка от течността. После се обърна и погледна Ева право в очите:

– Загина с мотора на път за Бретан. Беше си счупил врата. Беше си счупил каквото може да се счупи. Изобщо не е имал шанс при онази скорост… Съпругата ми прекара следващите две години в различни болници и санаториуми, отказвайки да ме види. Накрая някакъв свещеник ѝ повлия, очевидно позитивно, защото сама пожела да се върне у дома, но при условие, че се преместим да живеем другаде. Беше практически невъзможно. Бях достатъчно влиятелен вече, не беше важна толкова кариерата ми, но хората… градът… разчитаха на мен. Викнах декоратор, от когото поисках да преобрази дома ни… Никога не разбрах дали Шантал го хареса, или не – когато се прибра от последния санаториум попита коя стая е нейната и с това се приключи. Остатъка от живота си прекара в стаята си и в двора.

Като на филм Беноа Мармонтел видя съпругата си, седнала на стол в градината, без да разбира какво се случва. В неделния ден медицинската сестра, която се грижеше за нея, бе в почивка и той хранеше Шантал. В началото се стараеше да сложи прибори на масата и за нея, ако случайно пожелае да се храни сама, поставяше дискретно салфетка на гърдите ѝ, докато нещо ѝ говореше, за да я разсейва и да не забележи „лигавника“. Но с времето ставаше все по-немарлив, започна да носи храната ѝ в купичка, защото му бе по-удобно да загребва, забравяше прибори за нея, а самият той използваше единствено лъжица, за да я храни. Понякога опитваше храната с тази лъжица, за да е сигурен, че няма да изгори езика ѝ, и изобщо не си правеше труда да я смени, преди да я вкара в устата на жена си.

Ева се прокашля и Беноа Мармонтел се върна на разказа си.

– Но беше по-добре от всичко друго, което можеше да се случи при създалите се обстоятелства. Вече знаете, че по-късно тя се разболя от алцхаймер. Болестта напредна и преди три години Шантал почина. Това е. Сега знаете всичко и можем да отворим резултатите.

Беноа Мармонтел дръпна сива кошница от полица на стената и извади малък най-обикновен пощенски плик.

Ева се хвана за ръба на масата и сдържа дъха си. Можеше да се закълне, че се изчервява, но старият мъж видя как лицето ѝ се сля с бялата стена зад гърба ѝ. Останаха само очите ѝ – очите на подплашено животно.

– Отворете го, Ева… Това е Вашата съдба. Ваше право е да я погледнете първа.

Ако има живи същества, на които хората искрено завиждат, това са птиците. Птичият поглед е символ на божествената свобода. Въздухът в лицето, вятърът и тишината високо горе са като репетиция за прехода отвъд. Пилотите познават това състояние, парашутистите също, макар и по друг начин, онези луди глави с парапланерите – и те… Никой от тях не е останал в небето. По един или друг начин, щастлив или нещастен, всички се връщат на земята.

Онова, за което хората не си дават сметка, е, че същото се случва и с птиците. Нито една от тях не умира в небето, нито една не остава там завинаги… Накрая и птиците, и хората, се приземяват.

И магията свършва.

Полетът на Ева към нейната истинска история беше тих, незабележим. Може би никой, освен светата троица и Беноа Мармонтел не го забелязаха. Но точно това се очакваше от близките хора, нали? Да видят невидимото, да усетят дори онова, за което самият човек още не подозира…

Близките хора.

Белият лист в треперещата ръка на Ева говореше с цифри и непонятни съкращения, но най-отдолу беше написано и нормално, разбираемо изречение.

Съдия Беноа Мармонтел ѝ беше близък човек.

Ева протегна длан с хартията към мъжа, но той завъртя глава, за да ѝ откаже. А после примигна с очи. Сълзите по бледото ѝ лице го караха да се чувства неловко. Колкото и да беше подготвен от доктор Оливие, който в петък му се обади с информация за резултатите, преди да ги затвори в плика, всичко това беше новост.

Новост.

Новост.

Ако можеше, би изкрещял тази дума, но ситуацията само би станала още по-нелепа. Да не е някаква неврастеничка от предградията, та да повишава тон?

Щеше да промени завещанието си в полза на Ева още утре, беше записал вече час при адвокат Русо.

Парите притежаваха предимството да могат да сменят собственика си веднага.

Обичта обаче се нуждаеше от време.

И Беноа Мармонтел тръгна към горния етаж, без да каже и думичка на Ева.

На внучката си Ева.“

 

Из романа „Бал в Мулен Руж“ на Радостина А. Ангелова, издателство Софтпрес.

Още откъси от романа:

“Онзи урок на баща си запомни завинаги. Но не го последва…”

 

Загадката на френска картина се преплита с една от големите любовни истории в българската литература

Малко парижко бистро с ароматни ястия и колоритна клиентела става дом на необичайно запознанство. „При Гастон“ има славата на място, където заедно с кафето може да получите мастило – за да адресирате картичка или да започнете своя история. През 1905 г. до масата на Смахнатия Брюно, който вярва, че е прероденият Балзак, се настанява непозната чужденка. Поръчва чай и вади от чантичката си елегантен черен бележник.

Повече от век по-късно този бележник попада в ръцете на Ева. Двайсет и две годишната студентка в Сорбоната току-що се е сблъскала с разкритие, което преобръща живота й. Родена и отраснала във Франция, Ева е свикнала да разделя времето си между няколко различни „у дома“ – апартамента близо до музея на Роден в Париж; Версай, където живее семейството й; и къщата на леля й в Родопите. Сега се оказва, че вероятно има и друг дом. Докато се опитва да открие дали и доколко може да е част от него, Ева се изправя пред черния бележник. Дори не подозира, че страниците му пазят уловени мигове от една голяма любов, белязала българската литература, и тайната на известна френска картина.

След „Афиши в огледалото“, посветен на Роза Попова, Радостина Ангелова черпи вдъхновение от живота на друга незабравима българка. „Бал в Мулен Руж“ преплита мигове от една голяма любов, белязала родната литература, с тайната на известна френска картина и съвременен сюжет, в който пулсират загадки и вечни въпроси.

 

Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в  европейския  Топ  100  за  най-креативните  автори  на  хайку.

Реклами

One thought on “„Насърчих мъжа в него… мъжа, който не би се обвързал толкова лесно, който ще избира, защото знае какво иска…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: