„В моя случай беше имейл – съвременният вариант на червилото по яката…“

Из романа „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс, издателство Ентусиаст.

12 юли 2013, петък

Сутрин

Изтощена съм, главата ме цепи от безсъние. Когато пия, не мога да спя. Дремвам час-два, после се събуждам, ужасена от съня си, ужасена от себе си. Има дни, когато не пия, тогава изпадам в дълбок сън, все едно съм в безсъзнание, а на сутринта не мога да дойда на себе си, нито да се отърся от съня и той остава с мен часове наред, някога и през целия ден.

Днес във вагона има съвсем малко хора и нито един не е в непосредствена близост до мен. Никой не ме наблюдава. Облягам глава на прозореца и затварям очи.

Скърцането на спирачките ме събужда. Оглеждам се и установявам, че сме спрели на семафора. По това време на годината и в този час слънцето свети директно в гърба на къщите покрай линията и те се къпят в лъчите му. Представям си, че седя на масата за закуска, Том е срещу мен и босите ми крака са върху неговите, защото те винаги са много по-топли от моите. Главата ми е наведена към вестника на масата и докато чета, усещам топлината на утринното слънце по лицето и ръцете си. Той ми се усмихва и руменината тръгва от гърдите към врата ми, както става винаги когато ме погледне по определен начин.

Примигвам и Том, и закуската изчезват. Още сме на семафора и Джес е в градината. Един мъж излиза от къщата. Носи нещо – сигурно каничка с кафе. Оглеждам го и разбирам, че това не е Джейсън. Този мъж е по-висок, по-строен и с по-тъмна коса. Семеен приятел, а може би брат, неин или на Джейсън. Той се навежда и оставя металната каничка на масата на верандата. Сигурно е братовчед от Австралия, дошъл на гости за няколко седмици. Или приятел на Джейсън, кум на сватбата им. Джес отива при него, той я прегръща и двамата се целуват дълго и страстно. Влакът продължава.

Не мога да повярвам. Поемам дълбоко въздух, осъзнавайки, че през цялото време съм сдържала дъха си. Защо ще прави такова нещо? Джейсън я обича, знам го със сигурност, виждам, че са щастливи. Как може да го направи, как може да му причини такова нещо? Той не го заслужава. Обзема ме разочарование, сякаш са изневерили на мен, и познатата болка стяга гърдите ми. И преди съм се чувствала така. На по-високо ниво, разбира се, с по-голям интензитет, но познавам добре тази болка. Тя не се забравя.

Открих какво става, както го откриват повечето от хората в наши дни. По електронен път. понякога са няколко думи – текст или съобщение на гласовата поща. В моя случай беше имейл – съвременният вариант на червилото по яката. Стана съвсем случайно, не съм следила Том, дори не припарвах до компютъра му, защото той все се тревожеше да не изтрия нещо важно погрешка или да не кликна, където не трябва, и да вкарам троянски вирус или нещо от този род.

„Технологиите не са силната ти страна, нали, Рач?“, ми каза, след като веднъж изтрих, без да искам, всички адреси в пощата му. Разбрахме се да не пипам компютъра. Но веднъж се опитах да го зарадвам, исках да оправя нещата , които напоследък вървяха все по-зле, и реших да измисля нещо специално за четвъртата ни годишнина. Едно пътуване, за да ни напомни какви бяхме преди. Държах да е изненада и за тази цел трябваше да проверя работния му график, без той да разбере.

Определено не съм го дебнала, не съм се опитвала да го пипна на местопрестъплението. Не исках да съм от онези подозрителни съпруги, които всяка вечер пребъркват джобовете на мъжете си. Веднъж вдигнах телефона му, когато беше в банята, и той побесня, обвини ме, че не му вярвам. Почувствах се ужасно, защото той наистина се обиди. Оттогава не съм си позволявала нищо подобно, но просто трябваше да погледна графика му, а той беше оставил лаптопа си включен, защото бързаше за някакво събрание. Реших, че е чудесна възможност, разгледах календара му и си отбелязах няколко дати. Когато приключих, видях, че пощата му е отворена. Отгоре имаше съобщение от aboyd@cinnamon.com. Кликнах на него. „ХХХХХХХ“. Само това. Един ред с Х. В първия момент реших, че е спам, но после осъзнах, че Х-тата са целувки, отговор на писмо, изпратено от него преди няколко часа, малко след седем, докато дремех още в леглото. Отворих и него.

„Тази нощ заспах с мисълта за теб. Мечтаех да те целувам по устните, по гърдите, по нежната вътрешност на бедрата. Сутринта се събудих с мисълта за теб и отчаян копнеж да те усетя до себе си. Не очаквай разум от мен. Няма как да съм разумен, щом става дума за теб.“

Прочетох всички писма, скрити в папка с име „Admin“. Бяха десетки. Открих, че името й е Ана Бойд. Съпругът ми беше влюбен в нея и й го повтаряше непрекъснато. Пишеше, че никога не е изпитвал такива чувства и че скоро ще бъдат заедно.

Нямам думи да опиша какво преживях онзи ден. Може би затова сега, докато седя във влака, побеснявам от ревност и обида, забивам нокти в дланите и примигвам, за да спра сълзите. Гневът ме залива като гореща вълна, сякаш са отнели нещо скъпо не от Джейсън, а от мен. Как може да постъпва така? Защо разваля всичко? Какво й става? Виж им живота, виж колко са щастливи. Никога не съм разбирала как може хората да се отнасят с такова нехайство към онова, което причиняват на другите, следвайки зова на сърцето си. Кой е казал, че да следваш сърцето си е добро нещо? Това си е чиста проба егоизъм, желание да имаш повече, да имаш всичко. Омразата плъзва из вените ми. Ако тази жена се изпречи на пътя ми сега, ще я заплюя в лицето. Ще й издера очите.“

 

Из романа „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

Още откъси от романа:

“Джейсън и Джес са съвършена двойка…”

“Знам, че вече не съм момичето, което бях някога…”

 

Всяка сутрин Рейчъл хваща един и същ влак. Той се движи оглушително по релсите, преминава покрай уютните провинциални домове и спира на червения сигнал на семафора. През това време Рейчъл наблюдава двойка, която закусва на своята тераса. И сякаш вече ги познава. Нарича ги Джес и Джейсън. В нейните очи те имат перфектен живот. Като този, който тя наскоро е загубила.

Но един ден всичко се променя…

Влакът спира на семафора за по-малко от минута, но тя е достатъчна – Рейчъл вижда нещо шокиращо. И всичко вече е различно. Сега тя получава шанс да стане част от живота на хората, които до момента е наблюдавала отстрани. И да докаже, че е много повече от едно нещастно момиче във влака…

„Толкова вълнуващ, напрегнат и абсолютно непредсказуем сюжет. Просто не можах да я оставя! Не пропускайте тази книга!“, Тес Геритсън

„Какви герои, какъв сюжет, каква книга! Това е Алфред Хичкок на новото поколение!“, Тери Хайес

 

Преди да стане писател Паула Хоукинс работи петнадесет години като журналист. Родена е и израснала в Хараре, Зимбабве (Южна Африка). През 1989 г., когато Хоукинс е на 17 години, се мести със семейството си в Лондон, където живее и до днес. Няколко години по-късно родителите ѝ се връщат в Зимбабве, но тя решава да остане в Англия. Учи в Оксфорд – икономика, политика и философия. Започва да работи като се бизнес репортер за The Times. Авторка е на книгата „Богинята на парите”, в която дава финансови съвети на жените. „Момичето от влака” е първият ѝ роман. Книгата се радва на невероятен успех. Вече е издадена на повече от трийсет езика и за кратко време се превръща в бестселър.

Реклами

2 thoughts on “„В моя случай беше имейл – съвременният вариант на червилото по яката…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: