„Адина караше дъщеря си да седи само в ъгъла, покрита с някакви парчета картон, и да не мърда…“

Из романа „Перлите на Ади Ландау“ на Соня Тодорова, издателство Колибри.

НА ПЪТ

Март 1941 – септември 1942 година

Адина натисна Лита към земята и ѝ прошепна да не мърда. Стъпките приближаваха, между силуетите на дърветата вече се виждаха поклащащите се светлини на фенерите. И точно тогава плъхът Густав реши, че му се пишка, и бавно се заизмъква от блузата на Лита. Малките лапички драскаха кожата ѝ, козината му я гъделичкаше, а опашката се плъзгаше в гънките на подмишницата ѝ. Лита имаше чувството, че усилието да не мърда в този момент ще я убие. Очите ѝ се напълниха със сълзи. След няколко безкрайни секунди Густав успя да се измъкне и леко тупна в купчинката сняг до главата на Лита. Войниците вече бяха на метри от тях, гласовете им се чуваха съвсем ясно, а светлината на фенерите облизваше лявата ръка на Адина, с която тя бе покрила лицето си. После отминаха нататък. Адина рязко се изправи и дръпна дъщеря си. В последния момент Лита посегна към Густав, но не го уцели в тъмното. После вече тичаха през черната гора, а светлините на гетото се отдалечаваха зад гърба им.

Така Равид и Густав останаха в Полша, а Лита и Адина се отправиха на дългия си хаотичен път към Палестина. След първия ден, прекаран в накъсан сън в една плевня, Адина помоли Лита да седне и да я слуша внимателно. Планът беше да стигнат първо до град Лвов в Украйна, оттам до Букурещ в Румъния и после до българската граница. След това да прекосят България и да преминат в неутрална Турция, където да търсят помощ за по-нататък. Като начало трябваше да напуснат Полша колкото се може по-бързо и така да се окажат извън границите на окупираните територии. След като преминеха през Украйна, щеше да се наложи да продължат пътя си през Румъния и България – съюзници на Райха, където бяха в сила антиеврейски закони. За България на този етап не се съобщаваше нищо специално, но според слухове, дочути из гетото в Ополе, през януари в Букрещ се стигнало до сериозни погроми над еврейското население – информация, която Адина засега запази за себе си. Също така не се впусна в обяснения и относно предполагаемите окупационни планове на Райха, насочени, както упорито се говореше, със завидна решителност и непоколебимост на изток. Планове, в чийто вихър Адина и Лита рано или късно щяха да попаднат, движейки се точно по източната граница на Генералното губернаторство. Накратко, пътешествието ще бъде неприятно, крайно опасно и със сигурност доста дълго. Ще се придвижват основно пеш и с влак, тъй като от Лвов до Цариград има непрекъсната железопътна линия. По възможност ще пътуват само нощем. Ще използват различни начини да крият самоличността си, като за всеки отделен случай Лита трябва да чака изрични инструкции от Адина, а ако такива по някаква причина няма – да си мълчи. Общото правило е, че в Полша, Румъния и България ще говорят помежду си на немски, като при това използват литературния език, а не виенския диалект. При липса на други инструкции в Украйна ще разговарят на английски. („Не си забравила уроците си с мис Грей от Ливърпул, нали? Помниш ли как идваше всяка сряда вкъщи, носеше фъдж и ти четеше „Тайната градина“? Отдавна беше, то и аз вече съм го позабравила… Както и да е, говорим английски или поне нещо, което звучи като английски.“) Ако не е уговорено друго, имената им са Ана и Лита Ланд. Яде се когато и каквото има; дрехите и обувките се пазят най-внимателно, понеже не е ясно кога ще могат да бъдат сменени; указанията на Адина се следват безпрекословно. Ако Лита остане сама, си опича акъла и действа по предначертания план, като гледа да иска и приема помощ само от жени, и то единствено в случай на крайна нужда. И ако се наложи (на това място Адина особено внимаваше с формулировката на изречението), да измъкне и пази добре малкото пакетче, скрито в левия чорап на майка ѝ, в случай че тя по някаква причина не е в състояние да ѝ го предаде сама.

– Разбра ли? – завърши началния инструктаж Адина, протегна ръка и откъсна жълтата звезда от ревера на дъщеря си.

– Разбрах – малко объркано каза Лита. – А тати?

– Тати ще тръгне малко по-късно и ще ни чака в края на пътя, Лита. Хайде сега да вървим.

И те тръгнаха. В началото се движеха от село на село, все на югоизток. Лита се чувстваше като герой в приключенски роман. Спяха в плевни и под големи дървета, понякога работеха по нещо из фермите, друг път крадяха яйца и кибрит, а понякога се налагаше и да бягат. Селяните, много от които гладуваха, не бяха особено благосклонни към крадящи германки. Пък и в тези смутни времена кой ги знае изобщо какви са. Може да са всякакви – рускини, еврейки, шпионки, японки… На Лита и Адина често им се налагаше да играят театър – къде за храна, къде за да избегнат гнева на обърканите и уплашени поляци. А от войниците просто се криеха. Беше вълнуващо, истинско шпионско приключение, точно както в книгите на милия романтичен Исак Васерщайн.

С времето обаче гладът и безспирното ходене плавно пренесоха Лита в едно особено състояние на непрекъснато изтощение, подобно на сън. След първия месец от пътуването им тя вече се движеше съвсем механично и живееше в някакъв неопределим унес, който се прекъсваше единствено когато намираха нещо за ядене. Тя почти не забелязваше странните и често страшни неща, които подминаваха по пътя. Просто следваше Адина, която я държеше за ръка и я водеше все напред, здраво стиснала напуканите си от студа и жаждата устни.

Вече беше започнало да се стопля, когато изведнъж на много места се появиха колони от войници, движещи се на изток. Пътуването на Лита и Адина стана още по-бавно, все по-трудно им бе да се крият. Все пак след месеци (години? векове?) ходене двете стигнаха границата. Последното село от полска страна носеше смешното име Кровица Холодовска, а първото от украинска – не по-малко странното Грушив. Границата преминаха през нощта, тичайки през храстите покрай някакъв път. Чуха се изстрели, но Адина дърпаше Лита за ръката и ѝ шептеше да бърза, да не спира, че стрелбата е някъде много далеч, и тичай, Лита, само тичай, моля те. Последваха още дни на ходене и на криене, ядяха неузрели ябълки от дърветата, а понякога стари царевични кочани. Имаха проблем с кибрита и с обувките на Адина. Другият им проблем беше, че през юни А. Хитлер нападна Съветския съюз. Това не бе кой знае каква изненада за никого освен за самия Сталин, който явно не можеше да си представи, че договорът за ненападение може да бъде нарушен така брутално. Благодарение на тази именно изненада германската войска премина през граничните региони бързо и почти необезпокоявано, малко като на парад.

Лита и Адина се криеха където намерят, на няколко пъти като по чудо избягваха устремените към Киев колони от войници и танкове и напредваха изключително бавно. В Добростани едни хора подариха на Адина чифт войнишки ботуши, мъжки. Понякога, докато преминаваха през някое село, тя завързваше шала си през очите на Лита и я водеше за ръка, без да ѝ обяснява защо го прави. Понякога Лита чуваше стрелба и викове или приглушени стенания, но Адина продължаваше да я дърпа само напред. Понякога самата Лита тихо плачеше от глад и от страх, но Адина я прегръщаше и ѝ пееше, разказваше ѝ приказка или я питаше за разни растения и Лита се успокояваше. После някак си се оказаха в Лвов. Междувременно град Лвов, допреди дни столица на съветската Лвовска област, беше станал град Лемберг в Генералното губернаторство на Германския райх, столица на област Галиция. Хванат в безмилостната клопка на Историята, Лвив/Лвов/ Лемберг бе станал град на свирепи масови убийства за разчистване на сметки от всякакъв вид; град, оглушал от писъци и изтръпнал от ужас. Лита, която продължаваше да се движи като в транс, не знаеше за това, но запомни, че в Лвов ядоха по парче царевичен хляб. В града имаше много войници, през нощта беше тъмно и се чуваха изстрели. Денем двете се спотайваха из разни мазета, а нощем притичваха през мрачни задни улички. Адина изглеждаше уплашена, но не спираше да твърди, че всичко е наред. А след това на някаква забутана гаричка в южните подстъпи към града се качиха на влака – тайно и пак през нощта. И добре стана, че хванаха влака, тъй като вече бе есен и палтото на Лита не вършеше кой знае каква работа. С две думи – беше ѝ страшно студено. Ала през тези месеци Лита разбра, че когато човек е много гладен, светът губи своята острота, студът е по-малко сковаващ, страхът – по-малко страшен. Като насън Лита скачаше от движещи се товарни вагони, криеше се в бараки, отново се качваше, следваше Адина през разни полета и хълмове, обрасли с храсти, дочуваше откъслечни изречения на руски и на немски, виждаше някакви взривове в далечината и ходеше, и после някакъв влак, и пак, и още… А след това пристигнаха в един тъмен голям град, Адина ѝ каза, че са стигнали в Букурещ, и я целуна. Вече беше ранното лято на 1942 година, войната бе обхванала целия свят, конференцията във Ванзее беше проведена преди месеци и два милиона цивилни евреи нямаше да посрещнат следващата Ханука*.

По време на дългото им пътуване Адина почти не разговаряше с никого извън кратките реплики, които можеха да им осигурят храна или пък подслон. Затова тя все още не знаеше, че още от края на 1941 година съотношението на силите беше започнало да се обръща. След съветското контранастъпление при Москва и включването на Съединените щати във войната Германският райх бе решил да укрепи разклатените си позиции отвътре чрез постулата за митичния „еврейски заговор“ като свой основен враг. Новата парола бе формулирана кратко и делово. Ханс Франк – начело на Генералното губернаторство – бе заявил във Варшава: „Господа, ще ви помоля да се освободите от всякакво чувство на жалост. Трябва да унищожаваме евреите, където ги намерим, за да запазим структурата на Райха цяла“. Ето защо през 1942 година германските войници вече задължително стреляха и по жени и деца. В лагера „Белжец“ прилежният ръководител на полицията в Люблински окръг беше готов с реализацията на новата технологична разработка – голяма стационарна газова камера, която е свързана с населените места посредством железопътна линия и в която въглеродният окис се произвежда от вградени мотори с вътрешно горене. През лятото на 1942 година всички цивилизационни, военни и морални задръжки вече бяха официално отменени. Нацистка Германия бе пристъпила към „Окончателното решение“.

В първите дни, след като пристигнаха в Букурещ, Адина оставяше Лита в един занемарен склад и обикаляше сама из града. Нямаше я с часове, а после се връщаше уморена, като понякога носеше по малко храна. Адина караше дъщеря си да седи само в ъгъла, покрита с някакви парчета картон, и да не мърда. Казваше ѝ, че е много важно никой да не я намери. Казваше ѝ, че сега вече ги преследват наистина, нея и всички тях, че са в смъртна опасност. Лита не разбираше много от казаното. Свиваше се в ъгъла, мислеше си за рози, градини, гъсеници в кафяви униформи и наядени листа и спеше и сънуваше. Един ден Адина се върна привечер, хвана я за ръка и ѝ нареди да върви бързо и тихо. Заведе я в някаква къща, където едни хора им дадоха храна. Истинска храна – хляб, картофи и дори малко сирене. Мъжът и жената, които ги бяха приютили, говореха изключително странен немски, но Адина видимо ги разбираше. Лита успяваше да хване само отделни думи от разговорите им, но и не разпитваше много. Беше ѝ достатъчно, че поне за известно време има покрив над главата си и не се налага непрекъснато да върви, да се спотайва или да бяга.

 

––––––––––––––––––––

* Ханука, или „Празник на светлината“, е ежегоден еврейски празник, отбелязващ повторното освещаване на храма в Йерусалим през II в. пр. Хр. Ханука е важен семеен празник и трае осем дни, като започва в 25-ия ден на еврейския месец кислев. Този ден може да се падне по всяко време от късния ноември до късния декември по Григорианския календар. – бел. авт.“

 

Из романа „Перлите на Ади Ландау“ на Соня Тодорова, издателство Колибри.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

 

Това е историята на чифт перлени обици, разказана от няколко поколения. История, която започва от еврейското гето във Виена, преминава през разкошните дворци на Рингщрасе, през малко планинско селце в Алпите, през раздираната от кошмара на войната Европа, концентрационния лагер „Кайлъка“ и провинциалния град Фердинанд. История на жени и мъже, еврейски търговци и австрийски благородници, войници на Германския райх и български партизани, на едно виенско момче и едно софийско момиче. Началото е в далечното минало, а краят – в близкото бъдеще.

Това е разказ за безпощадния вихър на времето, който неусетно превръща попадналите в него в герои или жертви, а нерядко и в двете едновременно. Размисъл за избора и свободата. Това е пътят на хора, които се надяват и се страхуват, които бягат и се събират – и всичко е толкова случайно, а всъщност никога не е.

 

СОНЯ ТОДОРОВА е родена през 1979 г. в София. Завършила е Университета по архитектура, строителство и геодезия и има докторска титла от Техническия университет, Виена. Автор е на „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” (Колибри, 2015), романа „Перлите на Ади Ландау” (Колибри, 2016) и сборника с разкази „Незнайните образи хорски“. Работи като автор и преводач на свободна практика.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: