Велина Минкова: С всеки редактиран текст се уча

Новата й книга ми бе любезно препоръчана от издателство Колибри още миналото лято, но докато си я взема и докато времето й за четене дойде, на етажерката с новите ми книги подуха всевъзможен вятър – довя заглавия, която ме разтърсиха; такива, след които не остана много, но часовете ми с тях бяха вълнуващи; такива, които четох повече насила; и, разбира се, неща, които ми се щеше да не бях докосвала. В резултат на това, когато сборникът „Бразилски храст“ дойде на дневен ред, за кратко време бях успяла да се почувствам полуамортизирана в читателски аспект – по-скоро се тревожех какво предстои да зачета, отколкото преобладаваше вроденото изследователско вълнение у мен. Но разказите на Велина долетяха на крилете на изобилие от цветове и много свежест в началото на есента.

Признавам, че за първи път при четене на разказ имах усещане за авторовата усмивка. Не, не е несериозен разказ, при това не е един, но да предава грижите и неудачите на образи с такава лекота и хумор не само не може всеки – не всеки би могъл да го направи, без усещане за негативно отношение към главния герой. Въпрос на някакво разбиране за творческо превъплъщение, за неподправена симпатия навярно – не претендирам, че познавам как се случва, но определено е усещане, в което авторът демонстрира и майсторство да пише, и уважение към образ и читател. Та Велина мога да я обявя за майстор, смело при това. „Бразилски храст“ предлага цяла градина от тематики, пъстрота от характери, уникалност на гласа, фантазия в сюжетите, и всичко това – придружено от неповторимото усещане за фабулна реалност, колкото и да ми беше невъзможно да пресъздам пред няколко приятелки една-две от историите, без да предизвикам акробатики на вежди и опулени очи. И преди да продължа със суперлативите си за Велина, само да вметна, че беше толкова естествено да зачета „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, че ефирният й глас от разказите просто преля в гласа на героинята от романа, потече леко, достоверно, без претенции и всякакво излишество – балсам за читателското ми око, за една непораснала отличничка у мен…

Велина Минкова е родена в София през 1974 г. и започва да превежда книги още като ученичка в английската гимназия. В неин превод излизат „Машина за любов“ на Джаклин Сюзан („Колибри“,1992) и „Джасинта“ на Катлийн Уинзор („Бард“, 1993). Заминава за Лос Анджелис, САЩ, където завършва английска филология с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA), а преподавателите в писателската програма – съвременни американски писатели – насърчават Велина да пише на английски. Резултат: новелата ѝ „Iodine“ излиза в 4 поредни броя на списание „Split Peas“, а разказът ѝ „The Old Woman“ печели литературната награда „Harry Kurnitz“. Следването на Велина продължава в Амстердамския университет (UvA), където се дипломира с магистратура по Европейски науки, профил култура и история. Не спира да превежда и през 2012 г. става член на Съюза на преводачите в България, приета е за участник в Ателиетата по превод на Фондация „Елизабет Костова“ (2013-2016) и за резидент-преводач в американското издателство за преводна литература Open Letter Books (2016).

Велина е автор на сборника с разкази на английски език „Red Shorts“ („Колибри“, 2001) и на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ („Колибри“, 2015), който излиза във Франция със заглавие „Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir“ (Actes sud, 2018) и на който Велина е и съпреводач на френски. „Бразилски храст“ („Колибри“, 2018) е първият й сборник с разкази на български език.

За писателския й дебют и най-важните уроци от писателски програми, за участието на автора в процеса на редактирането и предизвикателството да превеждаш своя текст, за смесването на измислица с автобиографични факти и вариантите да се твори в къща с деца говорим с Велина в едно интервю, което предварително (признавам!) се надявах да ми се получи от забавните, а то излезе и наситено полезно!

 

Велина Минкова: Случвало ми се е да се скрия под юргана в леглото с лаптопа и да се правя, че ме няма. Или да седна на пода в банята и да заключа вратата…

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Димитър Балабанов

 

Кой е дебютът ти в писането? Кога прописа и на каква тема беше произведението ти?

Първата ми книга е сборник разкази на английски език „Red Shorts“. В нея са събрани текстове, които писах, докато следвах английски език и литература в Kалифорнийския университет (UCLA) и кандидатствах със свои разкази в програмата творческо писане – проза (кратък разказ), преподавана от съвременни американски писатели (Ейми Бендър, Каролин Сий и др.) Сборникът съдържа къси разкази, вдъхновени от детските ми спомени от „времето на комунизма“ – Red Shorts – червени и къси. С други думи, едно българско момиче по червени къси панталонки, което продължава да търси отговори на многото въпроси, запечатани в съзнанието ѝ от „онези години“. Още си спомням първия разказ, с който кандидатствах в програмата, някъде в средата на 90-те години – беше за една стара къща, върната на семейството в разрушен вид по време на реституцията, пълна с призраците на детството.

А сега, като се връщаш назад, харесваш ли си „онова“ писане? Личи ли си колко си научила за писането оттогава или си казваш, че тогава си била дори по-находчива?

Признавам, че ми е трудно да препрочитам този сборник. Не бих казала, че си го харесвам. Но тематиката остана важна за мен и днес, затова тези разкази, които са плод на годините, прекарани в писателските ателиета на UCLA, отново се превърнаха в упражнение за мен. Превеждах ги от английски на български и непрекъснато ги пренаписвах, така че да ми харесват сега. Някои от тях намериха място в първия ми сборник с разкази на български език „Бразилски храст“. И наистина имам чувството, че много съм научила оттогава, не само за писането. Предполагам, че с всяка следваща книга ще се чувствам така…

На колко езика твориш свободно?

На английски, български и френски.

Нали знаеш, че дори преводачите, които превеждат на матерния си език, ги редактират после. Имаш ли представа с теб колко работа имат редакторите?

Ако нямам назначен редактор, за по-кратък текст например, винаги си търся такъв и участвам със завишено внимание в редакторския процес. Това важи и за преводите, и за авторските ми текстове. Следя всяка променена дума и запетайка. Даже моля редакторите за мнение, когато за нещо конкретно не са ми дали такова, така се уча. С всеки редактиран текст се уча, имам огромна нужда от това. Надявам се винаги да имам редактори, които да имат много работа с моите текстове. Защото винаги има възможност един текст да стане по-добър.

44870748_309598733195247_5218880465779294208_nКак ти хрумна идеята за „Доклад на зелената амеба за химическия молив“? Звучи автобиографично, каква част от историята въобще е художествена измислица?

Има автобиографичен елемент в романа, разбира се. Но основната част е художествена измислица, дори годината, в която се развива действието. Наистина съм била на пионерски лагер в Северна Корея, но през 1987-а, и наистина съм си водила подробен дневник. Голяма част от него е в романа, но разработен, за да покаже по-подробно живота ни тогава, в социалистическа НРБ. През 80-те много си водех дневници, обичах да описвам всичко, което се случва около мен, дори най-баналното ежедневие, с най-големи подробности. Никога не ми е било задължение или поръчение, както на героинята в романа, аз просто обичам да пиша и вкъщи всички насърчаваха това на пръв поглед безобидно занимание. Препрочетох доста свои дневници и включих много неща от различни години в романа. Смесвам ги с избледнели спомени и ги доизмислям, така че автобиографичното и фикцията винаги са оплетени. Художествена измислица е и действието, което преместих в 1989-а, за да могат да се случат две неща – 13-ия Фестивал на младежта и студентите в Пхенян и 10 ноември в София.

Чудя се към каква аудитория е насочена книгата. За днешните деца на възрастта на героинята ти май ще е непонятна. Имаш ли представа какви хора я четат?

Най-смелата ми мечта беше да я четат хора от различни възрасти. Книгата е писана от името на 13-годишно момиче, ала това далеч не прави от нея юношески роман. Дори напротив. Но за моя радост, след като я зачетоха хората от моето поколение, решиха да я споделят с децата си, за да им разкажат за детството си като се базират на моя разказ и на един персонаж близък до тийнейджърската им възраст. Отново моето поколение я споделиха и с родителите си, живи свидетели на нашето израстване в онези времена, и така аудиторията се саморазшири. Това беше огромен подарък за мен и съм безкрайно благодарна на читателите.

А какво е посланието, което се надяваш да си предала на читателите с този роман?

Историята винаги е комплексна и многопластова. Двусмислиците са навсякъде около нас, затова е важно да съумяваме да поглеждаме от различни страни и да четем между редовете.

Разкажи как се стигна до издаването на тази книга. Мина ли по каналния ред да изпратиш ръкопис до издателства, да чакаш отговор?

Изпратих ръкописа си първо на издателство Колибри, защото вече бях издавана от тях. Първата ми преведена книга от английски език, „Машина за любов“ на Джаклин Сюзан и първият ми авторски сборник „Red Shorts“. Голяма беше изненадата им, когато се появих един ден с ръкопис на роман на български език. Разбира се, фактът, че бях спечелила конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ по творческо писане и бях неин българоезичен стипендиант обясняваше до голяма степен причината за това ми начинание. Но редакционната колегия прочете и хареса текста, което беше решаващото.

Романът ти е издаден на английски и френски. Как се стига до там? Лична амбиция или от българското издателство ти съдействаха?

Нито едно от двете. По-скоро щастлива случайност, произлязла от преданост и любов към текста, към писане и превод. Когато излезе романът, аз вече бях изкарала две поредни години в ателиетата по превод на художествена литература на ФЕК. В тях работехме т.нар. обратен превод, от български на английски език. Много бях впечатлена от една лекция на Кристин Димитрова, в която тя разказваше колко е специфично автор да превежда сам себе си. Този въпрос се върти в главата ми, откакто започнах да пиша и си мислех, че е невъзможно да превеждам собствените си текстове. Но с подкрепата на Анджела Родел и другите преподаватели в ателиетата на ФЕК, постепенно започнах да събирам смелост и когато през 2015 г. издателство Open Letter Books обявиха конкурс за български роман в превод на английски език, преведох сама откъса, който изпратих за конкурса. Не го спечелих, но за моя радост романът ми попадна сред отличените заглавия. Скоро след това спечелих конкурса за резидент преводач в Open Letter Books, американско издателство за преводна литература, и продължих да работя върху превода на романа. Така скоро се оказах с почти готов ръкопис на английски език, с който трябваше нещо да направя, да изпращам част от него по издателства в САЩ и т.н., но все не се чувствах готова – четях, препрочитах, променях… Интересно ми беше във Франция как стоят нещата с преводните книги и се записах да уча превод на художествена литература в École normale supérieure. Там един от лекторите, професор Патрик Морюс, преводач на корейска литература, ме попита върху какво работя в момента, заинтригува се от севернокорейската история в „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ и поиска да прочете романа. Аз вече разполагах със собствена английска версия и той изяви желание да го преведе на френски. Но тъй като все пак е преподавател по теория на литературния превод (заедно с българистката Мари Врина е автор на книга по темата), ме включи интензивно в процеса на превод от английски на френски език. Беше изключително предизвикателство за мен, защото не съм израснала като франкофон, но пък този тежък труд, дума по дума, си заслужаваше усилията. Завършихме ръкописа и професор Морюс го изпрати на едно единствено място – издателство Actes Sud, едно от най-големите във Франция, които през годините са издавали множество негови преводи от корейски език. Те харесаха книгата и няколко месеца по-късно вече беше по книжарниците. Мисля, че още ми е трудно да го повярвам.

Пишеш страшно увлекателно! Това на курсовете по творческо писане ли се дължи според теб?

Благодаря! И да, със сигурност се дължи на програмата по творческо писане, на този етап осъзнавам колко важна е била. Но за да я завърша, като втора специалност, трябваше първо да ме приемат – всеки триместър трябваше да кандидатствам наново, с нов разказ. Писателите, които преподават тези курсове, избират текстове, които са им били интересни. Надявам се и на тях да са им се сторили увлекателни 🙂

Можеш ли да кажеш с няколко думи кои са най-важните неща, които научи от тези курсове? Работила си с писатели, била си в среда с толкова пишещи хора.

Научих много неща, които бяха изненадващи за мен. Като например да избягвам похвати като поток на съзнанието и звън на будилник след шантава магическа история, която ще се окаже, че е била сън. Но най-важното, съответно и най-трудно за приложение, се оказа златното правило – show, dont tell. Или, не да казваме на читателя какво чете, да не му го посочваме като неоспорим факт, а да му го покажем, като го разкажем. Така читателят участва в историята, преживява я. В романа си прилагам точно този похват. Безценното на творческите работилници е, че ако някъде съм „казала“, вместо да покажа, без да забележа, друг би могъл да го посочи и да ме посъветва да го разработя.

Да поговорим малко за писането на разкази. Как се вдъхновяваш за някоя история? Знаеш ли предварително къде ще те отведе, планираш ли фабулата?

Най-често ме вдъхновява някакъв край на история. Нещо, от което съм извлякла поука или съм научила урок. Или е някаква ирония на съдбата. С такъв един край на история почти веднага ми хрумва заглавие, и по тях тръгвам назад. Тогава се получава нещо като колаж – по пътя събирам парчета от истории и ги подреждам така, че разказът да започне съвсем от друго място и да ме отведе обратно към оня край, който ме е вдъхновил. Редя парчетата на този колаж, понякога ги разрязвам и разпръсвам равномерно, някои изхвърлям в кофата. Те могат да променят онзи, първоначалния край, дори заглавието, зависи накъде ще завие историята. Защото тя след един определен момент си се пише сама, хубаво е да я оставим да ни отведе, където е решила.

45023229_197577141137025_7649214296068456448_nЕдин от любимите ми твои разкази е „Бразилски храст“, обичам да го разказвам, като се събера с приятелки. Не съм и знаела, че „меркин“ съществува, беше изключително образователно четиво за мен, а колко забавно ми беше, дори не мога да ти опиша. Кажи ми, още като ти хрумна идеята ли знаеше, че ще звучи така забавно, или в началото го виждаш само като сюжет, а хуморът и нестандартният поглед си дойдоха с процеса на писане.

Благодаря за хубавите думи. Когато се роди идеята за „Бразилски храст“, си дадох сметка, че интимните прически са нещо, което ме вълнува от години. Самата идея тогава привлече като магнит около себе си много късчета лични и измислени истории. Това също е нещо, което ни съветваха в курсовете по творческо писане – историята, която разказваме, трябва да е интересна за нас, не задължително лична (всъщност тя става лична, след като е тема, която ни вълнува), но да е нещо, за което да разказваме със страст, защото го познаваме в дълбочина. В „Бразилски храст“ засягам и темата за Парижкия май 68-а, която е изключително интересна за мен и от години я изследвам жадно. Когато разказваме нещо, което е интересно за нас, заразяваме с интереса си читателите. А хуморът за мен е жизненоважен. Страх ме е от скука, от скучни неща, не ги приемам. Може би оттам идва начинът, по който гледам на света и винаги търся да усетя заряда на нестандартното. А когато опишем нестандартното в прав текст, то става смешно, по свой си начин.

Имаш отличителен писателски глас. Можеш ли да назовеш кои автори оказаха влияние при изграждането му?

Любими автори имам много. Но писателският глас е нещо малко по-различно и това също е едно от важните неща, които научих в курсовете по творческо писане. Искаме ли да открием този глас, трябва съзнателно да забравим най-вече любимите си автори, да забравим какво сме чели, да го затворим в чекмеджето. Само така, с изчистено съзнание, можем да пишем като… себе си. Но това съвсем не означава, че е по-добре хората, които пишат, да не четат. Точно обратното. Всичко прочетено напътства историите ни, изказът, посоката на мисълта, но на едно дълбоко, подсъзнателно ниво. И за читателя това винаги е осезаемо.       

Имаш ли си творческа рутина? Къде пишеш, при какви условия, имаш ли си писателски навици, с които се съобразяваш, за да ти върви писането?

Творческата ми рутина, за съжаление, се определя най-вече от крайни срокове. Което хем е ограничаващо, хем мобилизиращо. Но за мен е най-вече важно – ако имам краен срок, имам оправдание да се затворя и да се концентрирам върху текста. Единственият писателски навик, който съм си изградила, е способността да крада време от ежедневието, което е доста натоварено – имам две малки деца, превеждам на свободна практика и вкъщи е трудно да си намеря местенце, където да не е лудница. Случвало ми се е да се скрия под юргана в леглото с лаптопа и да се правя, че ме няма. Или да седна на пода в банята и да заключа вратата. Ако има възможност да замина някъде, за да работя денонощно върху разказ или роман, това помага. Но в повечето случаи просто чакам всички да заспят и чак тогава мога да си позволя лукса наистина да пиша.

Водиш ли си записки? Случвало ли се е да ти хрумне нещо, да няма къде да си го запишеш и горчиво да съжаляваш по-късно, че си го забравила?

О, да! В такъв случай записвам ключова дума на ръката си или в телефона. Но вече от няколко години текущият тефтер е винаги в чантата ми и записвам всичко в него, имена, места, идеи, неща, за които искам да прочета повече. След това препрочитам и пренаписвам записки, така извират и други идеи…

Кой е следващия ти писателски проект?

Започвам втория си роман, като в почивките ще разработвам нови разкази за следващ сборник и междувременно ще преведа една книга.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Всяко начало е трудно. Бих могла да дам съвет единствено с това, което проработи при мен. Четене на художествена литература. Участие в работилници по творческо писане под всякаква форма – с конкурс, в университета, по интернет, в квартала. Посещаване на лекции, семинари, свързани с литература и писане, представяния на новоизлязли авторски и преводни книги. Изпращане на отработени текстове по литературни вестници, списания, сайтове. И най-важното – непрестанно търсене на нестандартни и смешни истории за разказване.

 

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: