“Тогава се влюбих. В глас. Просто в глас…”

Из романа “Английският пациент” на Майкъл Ондатджи, издателство Лъчезар Минчев.

“През 1936 г. млад мъж на име Джефри Клифтън срещнал в Оксфорд свой приятел, който споменал за нашите експедиции. Клифтън се свърза с мен, на следващия ден се ожени и две седмици по-късно пристигна със самолет със жена си в Кайро.

Двойката влезе в нашия свят. Бяхме четирима – принц Кемал ел Дин, Бел, Олмаши и Мадокс. От устата ни не слизаше името Гилф Кебир. Някъде в Гилф се спотайваше Зерзура, спомената за пръв път в арабските ръкописи от ХІІІ в. За едно такова далечно пътуване в историята самолетът е необходимост, а младият Клифтън беше богат, имаше самолет и можеше да лети.

Клифтън се присъедини към нас в Ел Джоф, северно от Ювейнат. Седеше в своята двуместна машина. Ние се приближихме откъм базовия лагер. Изправи се в пилотската кабина и ни наля питиета от плоско шише. До него беше жена му.

– Кръщавам това място “Бир Месаха Кънтри Клуб” – обяви той.

Госпожа Клифтън се усмихваше смутено и мило, със свалена кожена каска и развята като грива коса.

Двама млади, които можеха да ни бъдат деца. Слязоха от самолета и се здрависаха с нас.

Беше 1936 г., началото на нашата история…

Те скочиха от крилото на техния “Мот”¹. Клифтън се приближи с протегнато към нас шише и ние отново отпихме от топлото питие. Човек на церемониите. Беше кръстил самолета си “Мечето Рупърт”. Не мисля, че обичаше пустинята, но хранеше към нея чувство, подобно на страхопочитанието на безгрижен студент към тишината на библиотека. Изпитваше почит и уважение към железния ред в групата, а също и желание да стане част от нас. Не бяхме очаквали да се появи с жена си, но смятам, че се държахме с необходимата вежливост. Тя стоеше права и вятърът набиваше пясък в буйната й коса.

Как ли ни възприемаше тази млада двойка? Някои от нас бяха писали книги за образуването на дюните, за изчезването и появяването на оазисите, за изгубената пустинна цивилизация. Хора, в чиито интереси влизат само неща, които нямат стойност за останалия свят, защото не могат да се продават и купуват. Спорехме за географски ширини или за събития отпреди седемстотин години. За изследователските теореми. За Абд ел Мелик Ибрахим ел Зуая, пастир на камили в оазиса Зук и първият човек от местните племена, схванал принципа на фотографията.

Семейство Клифтън прекарваше последните дни на медения си месец. Изоставих групата за няколко дни и отидох в Куфра да се видя с човека, с когото обсъждахме разни теории, пазени в тайна от другите в експедицията. След три нощи се върнах в базовия лагер в Ел Джоф.

Между нас беше пустинният огън. Семейство Клифтън, Мадокс, Бел и аз. Само леко отдръпване назад и веднага попадахме в мрака, извън светлия кръг на огъня. Катрин Клифтън започна да рецитира и мислите ми напуснаха орбитата на бивака и запалените съчки.

Класически дух лъхаше от чертите на лицето й. Родителите й очевидно бяха известни личности в съвременната история. Не обичах поезията, докато не чух стиховете от нейната уста. Бе пренесла в пустинята университетските си познания, за да ни опише звездите с трогателни метафори, сякаш заимствани от нежните думи на Адам към жената.

А те блестят нехайни, че са невидени.

Нима във мрака зрители Небето ще мечтае

и Бог от смъртните възхвала ще желае?

Безброй отвъдни Същества Земята обитават,

невидими за нас дори и в сън.

И ден, и нощ те Господа прославят.

И неведнъж от Хълма Златоек,

когато със Послание Небесен Глас

среднощния покой разцепи,

тогаз и песен, и молитва нагоре във прослава

към техния Създател литва…

Тогава се влюбих. В глас. Просто в глас. Не исках да слушам нищо друго. Станах и се отдалечих.

*

Тя бе върба. В какво ли щеше да се превърне през зимата на моята възраст? Сега я виждам и винаги ще я виждам през погледа на Адам. Бавно се измъква от самолета, навежда се на няколко крачки от нас и разравя жаравата, надига манерката със свит лакът.

Няколко месеца по-късно всички бяхме в Кайро и двамата с нея танцувахме валс в бара. Макар и леко замаяна от алкохола, тя бе надянала маската на непревземаемост. Продължавах да вярвам, че изражението й през тази вечер беше най-близко до истинското й лице. Вечерта, когато танцувахме полупияни и не бяхме любовници.

През всичките тези години се опитвах да разбера с какво ме даряваше нейният поглед. С презрение. Така ми се струваше тогава. Сега мисля, че тя ме изучаваше. Беше чиста и невинна и нещо у мен я озадачаваше. Държах се както обикновено по такива места, но бях с неподходяща компания. Аз съм човек, който пази независимото си поведение. Непрекъснато забравях, че е по-млада от мен.

Тя ме изучаваше. Беше толкова просто. А аз дебнех за издайническо трепване на втренчения поглед, за движение, което да разкрие същността на чувствата й.

 

Дайте ми карта и ще ви построя град. Дайте ми молив и ще ви нарисувам стая в южната част на Кайро с план на пустинята, закачен на стената. Пустинята винаги бе сред нас. Щом се събудех, поглеждах към древните селища по протежение на средиземноморския бряг – Газала, Тобрук, Мерса Матрух – или към нанесените на ръка южно от тях уади, заобиколени от жълти ивици, в които бяхме нахлули, опитвайки се да изчезнем. “Моята задача е да дам кратко описание на няколкото експедиции, атакували Гилф Кебир. След това д-р Бърман ще ни върне в пустинята, такава, каквато е била преди хиляди години…”

Това бе обръщението на Мадокс към географите на Кенсингтън Гор. В сбирките на Географското дружество никой не говори за прелюбодеяние. Нашата стая няма да се появи в подробните доклади, които удостояваха с внимание камъни, хълмове и всякакви случайности в хода на историята.

 

В Кайро, на улицата на чуждоземните папагали, почти членоразделните крясъци на птиците тормозят всеки минувач. Лаят и подсвиркват в редици по протежение на булеварда. Можех веднага да кажа кое племе по кои пътища е минало – по камилските или по копринените, – за да ги пренесе в миниатюрни паланкини през пустинята. Роби улавяха птиците или ги избираха като цветя от екваториална градина, затваряха ги в бамбукови клетки и така те бяха готови за продан. След четирийсетдневно пътуване папагалите се появяваха на пазара с вид на средновековни годеници.

Стояхме сред техните крясъци. Аз й показвах един нов за нея град.

Ръката й докосна моята китка.

– Ако ти дам живота си, ще го захвърлиш. Нали?

Не отговорих.”

 

––––––––––––––––––

¹ “Нощна пеперуда” (англ.) – едномоторен двуместен самолет. – Б. пр.

 

Из романа “Английският пациент” на Майкъл Ондатджи, издателство Лъчезар Минчев. Превод Валентина Донкова.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

През 1992 г. Майкъл Ондатджи публикува романа “Английският пациент”. В творбата писателят успява да сплоти четири човешки съдби, наранени от Втората световна война. Действието се развива в Италия – в изолирана тосканска вила в края на 1944 г., началото на 1945 г. Романът е изграден основно върху две сюжетни линии, които се пресичат. Първата разказва за любовта на английския пациент – унгарският граф Алмаси, – който изследва либийската пустиня и спи с Катрин Клифтън, съпруга на друг изследовател. Втората сюжетна линия разказва за Хана – двадесетгодишна канадска медицинска сестра, която се грижи за обгорелия от самолетна катастрофа и умиращ пациент. По-късно към тях се присъединяват Караваджо – приятел на баща ѝ, крадец, шпионин, измъчван и осакатен от военнопрестъпници, и Кип – млад сикх и сапьор, който през деня разчиства района от немски бомби и мини, а през нощта прави секс с Хана. Алмаси е наречен “английският пациент”, тъй като документите за самоличността му са загубени, когато катастрофира със самолета си в северноафриканска пустиня. Обгорял много лошо, той е спасен от бедуини. Не може да си спомни кой е, но е лекуван като британски офицер. Причините са, че говори английски и очевидно е с високо социално положение.

 

По романа е заснет едноименен филм, който през 1997 г. е награден с “Оскар” в девет номинации. Във филма сюжетната линия е концентрирана основно върху интригата с пациента и любимата му.