„Никоя от нас в този вагон не заплака…“

Из романа „Люляковите момичета“ на Марта Хол Кели, издателство Изток-Запад.

КАША

1940-1941 година

Преди да успея дори да възразя на Зузана, някой изтръгна вратата на будката за билети от пантите й и трима есесовци с черни ризи я прескочиха и нахлуха в кабината. Единият сграбчи Петрик и го вдигна от пода, другият ме хвана за ръце и ме извлече навън, а монетите от касата се разхвърчаха навсякъде.

– Ние само наминаваме – каза Петрик. – Това е приятелката ми, станало е някакво недоразумение!

„Приятелката ми“ ли? Есесовците не отговориха, само продължиха да ни дърпат. Огледах се из тълпата за майка. Къде изчезна?

– Моля ви, имам пари – каза Петрик.

Есесовецът го удари с палката си по бузата.

О, Петрик! Красивото му лице!

Войниците ни повлякоха покрай опашката, а хората само ни проследиха с поглед и нещо зашушукаха. Обърнах се и видях есесовеца, който ме беше проследил. Той вървеше след нас, сграбчил Зузана с едната си ръка, а с другата – Луиза.

Майка разбута чакащите за билети германци и се втурна след нас. Изражението на лицето й ме плашеше не по-малко от всичко останало. Само веднъж бях виждала такъв поглед: в очите на един кон, ударен от каруца, подивял от страх, който умираше насред улицата. Майка стискаше кошничката с моя сандвич до гърдите си.

– Майко, върви си у дома – извиках аз.

– Не. Моля ви. Задържате не когото трябва – каза тя на есесовците.

Kriminelle1 – обади се някаква жена от опашката.

– Но те нищо, наистина нищо не са направили. – Майка се беше обърнала към тълпата, очите й, обезумели като на онзи кон, още малко и щяха да изскочат от орбитите си. – Това е дъщеря ми, аз съм медицинска сестра в клиниката.

Продължи да обяснява на хората на опашката, но после се отказа и тръгна бегом след нас, молеше се на мъжете да ни пуснат, докато накрая един от тях каза:

– Е, щом толкова иска да е с тях, да вземем и нея.

Сграбчи майка, изтръгна обяда ми от ръцете й и го хвърли на една от германките на опашката.

– А сега кой ще ни продаде билети? – провикна се една Fräulein към войниците.

– Че на кого му трябват билети? – отвърна той. – Днес киното е без пари.

Германците се подвоумиха, постояха, заковани на местата си, известно време, доста объркани, а есесовците ни измъкнаха навън в тъмнината, а тромпетите от „Песента на Хорст Весел“ пронизваха нощния въздух.

 

В замъка на Люблин разделиха мъжете от жените, а на другия ден натовариха някои от нас на камион и ни отведоха на гарата. Много от хората бутаха пари и писма в ръцете на есесовците. И майка подаде писмо на един от тях.

– Моля ви, аз съм германка. Можете ли да предадете това на обершарфюрер Ленарт Флайшер?

Даде на мъжа някакви пари, а той набута и тях, и писмото в джоба си, без дори да ги погледне.

Те нямаха време за такива неща, само ни бутаха да вървим. Значи, фамилията на Ленарт Смелия беше Флайшер. Това значеше „касапин“. Е, прилягаше му.

Набутаха майка, Зузана, Луиза и мен, и още поне стотина жени в някакъв вагон и залостиха вратата. Вагонът някога е бил ресторант, но сега масите и столовете бяха махнати, прозорците – препречени с метални решетки, а в ъгъла имаше една кофа, оставена за санитарните ни нужди.

Разпознах някои от момичетата от бившия ми девически херцерски2 отряд, между които Янина Грабовска, но тя беше доста замаяна. Дали са я арестували в градината на улица „Липова“? Сърцето ми се сви, когато видях и пани Микелска в групата, с детето на ръце. Арестували ги, когато от Гестапо хванали господин Микелски да разнася нелегална преса. Детенцето им беше вече почти на две години и носеше много подходящото име Ягода, наистина приличаше на русичка ягодка.

След няколко часа спряхме във Варшава, но много скоро влакът отново тръгна и набра скорост. Никоя от нас в този вагон не заплака. През повечето време изобщо не говорихме, достатъчно тежко понасяхме срама, че сме там.

Когато започна да се свечерява, си проправих път до прозореца и се загледах навън през решетките, минавахме през огрени от луната поля и гъсти, тъмни гори. Нещо много ме притесняваше в тези дървета, толкова близко бяха едно до друго.

Докато пани Микелска спеше, ние с Луиза се сменяхме да гушкаме Ягода. Тя беше доста дребна за възрастта си и беше облечена само с тънка памучна пижама, затова трябваше да я топлим, като я притискахме към телата си, но въпреки че тази задача ни разсейваше, Луиза не след дълго изпадна в истерия.

– Какво ще прави майка ми без мен? Винаги й помагам да пече хляб.

– Не се тревожи, скоро ще се прибереш у дома, всичко това е временно.

– Ами Петрик? – продължи Луиза. – Дали и той е на този влак?

Влакът изви рязко надясно и кофата с екскрементите се разля между две жени, които седяха на пода, те подскочиха и се разпищяха.

– Откъде да знам? Не говори толкова високо, хората спят.

– Дали ще ни позволят да пишем писма?

– Разбира се, Луиза. Сигурно ще ни пратят някъде да работим, да берем цвекло или нещо подобно.

– Дали ще ни заключат? – не спираше да пита Луиза.

– Не знам, Лу, но няма да е толкова страшно, ще видиш.

Пани Микелска дойде да вземе детето, а влакът се залюля като някаква зловеща люлка и приспа повечето ни спътнички. Луиза се облегна на мен до прозореца, а майка и Зузана спяха на пода в ъгъла. Двете изглеждаха толкова красиви, заспали, сгушени една в друга, Зузана беше се облегнала на рамото на майка като бебе, свила дългите си крака под себе си.

После Луиза и Зузана размениха местата си и Луиза най-сетне заспа, докато влакът бързо ни носеше към Германия, а моите демони се бяха събрали да ме навестят. Как можах? Заради мен арестуваха всички ни. Едно е да пострадам само аз заради собствената си глупост, друго е да завлека всички, които обичам, с мен. Защо изобщо отидох в киното? Пак не бях обмислила добре и съсипах всички ни. Дали щяха да ни съдят? Сигурно скоро щяха да пуснат останалите, като разберат, че за нищо не са виновни. Сигурно щяха да задържат само мен.

А Петрик? Дали вече са го разстреляли. Разстрелите извършваха в замъка – всички знаехме за това. Разтреперих се цялата. А къде ли беше татко? Ако изобщо имаше някаква надежда за нас, трябваше веднага да се махнем от този влак. Пресегнах се към прозореца и разкопчах пердето. Беше нощ, но ясно се виждаха очертанията на смърчовете, колкото по̀ на запад отивахме, толкова по-студен ставаше въздухът.

– Време е вече да поспиш – каза Зузана.

– Трябва да се махнем от тук.

– Каша, опомни се.

– Не мога повече тук – казах, обземаше ме панически страх. – Защо не мога да дишам?

Нещо притискаше гърлото ми, стискаше ме.

– Престани, Каша – каза Зузана. – Ще изплашиш Луиза. И бездруго вече е доста зле.

Превих се одве.

– Умирам.

Зузана хвана китката ми, обърна я, постави пръстите си на вената ми.

– Пулсът ти е много ускорен. Имаш пристъп на паника. Дишай. Вдишвай дълбоко, издишвай издълбоко.

Напълних дробовете си доколкото можех.

– Погледни ме, Каша. Вдишай пак. Не спирай. Може да продължи още десетина минути.

 Голямо предимство беше да имаш сестра, която знае всичко за медицината. Пристъпът ми наистина отшумя след почти точно десет минути.

Няколко часа по-късно минахме край Познан и след това завихме към северозапад. На утринната светлина виждахме листата на дърветата, които, колкото повече се отдалечавахме, ставаха все по-яркочервени. Дремех, опряла буза на железните решетки, и се събудих чак когато влакът намали.

Луиза и другите дойдоха и застанаха до мен при прозореца.

– Какво става? – попита Луиза.

Свирката изпищя, високо и продължително и влакът се плъзна между пероните на някаква гара.

Майка се промуши между жените и застана при прозореца до мен.

– Какво виждаш? – попита ме тя.

Хванах ръката й.

– Има табела: „Фюрстенберг–Мекленбург“.

На перона имаше жени – руси, огромни, с черни наметала с качулки върху сивите униформи. Една от тях хвърли цигарата си и я смачка с ботуша си. Някои държаха до себе си тъмни елзаски овчарки. Кучетата не се изненадаха от пристигането ни, защото следяха движението на вагоните, като че чакаха стопанина си. Дали са правили това и преди?

– Германия – каза някаква жена зад мен, беше проточила врат, за да вижда.

Луиза изпищя. Свирката на влака прогърмя втори път и дъхът ми отново започна да ме предава. Майка стисна ръката ми по-силно и каза:

– Това сигурно е трудов лагер.

 – Виждам камбанария на църква – съобщих аз.

Незнайно защо мисълта за германци, които седят в църквата в неделя и пеят химни, ми се стори успокоителна.

– Хора, които имат страх от Бога – каза някой.

– Фюрстенберг – чу се гласът на пани Микелска, – знам го. Това е курортен град!

– Ако работим усърдно, нищо лошо няма да ни се случи – каза майка.

Стиснах металните решетки, за да се задържа на крака, докато влакът се клатушкаше от намаляването на скоростта и накрая спря.

– Поне знаят десетте божи заповеди – казах.

Никоя от нас нямаше ни най-малка представа колко много грешахме в онази сутрин, когато слязохме от влака и се спуснахме право в ада.“

 

–––––––––––––––––

1 Престъпници (нем.) – бел. прев.

2 Полско скаутско движение „Херцери“, създадено по модела на английското скаутско движени. Учредено е в Люблин през 1918 г. и функционира под протекцията на полския държавен глава.

 

Из романа „Люляковите момичета“ на Марта Хол Кели, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

Още откъси от романа:

“Транзитен превоз за небесата: или в газовата камера, или с хексобарбитал…”

“Така че ужасно съжалявам, мили дами, но днес не можете да си купите сираче…”

 

В Ню Йорк една светска дама, Керълайн Феридей, е изцяло погълната от работата си във френското консулство и от новата любов, която се задава на хоризонта. Светът ѝ обаче се променя, когато през 1939 г. Хитлер напада Полша и насочва погледа си към Франция.

Отвъд океана Каша Кузмерик вижда как безгрижната ѝ младост отлита безвъзвратно, докато все по-сериозно се ангажира с нелегалното съпротивително движение в окупирана Полша.

В нацистка Германия за амбициозната млада лекарка Херта Оберхойзер една обява за работа е може би нейният изход от безперспективното ѝ съществуване. След като я назначават обаче, се озовава в свят, подвластен на мъжката воля и мрачните тайни на нацисткия режим.

Съдбите на трите героини се преплитат, когато се случва немислимото и Каша Кузмерик е затворена в печално известния концлагер за жени „Равенсбрюк“. Идва време на отчаяние и страдание, но и на приятелство, благородство и саможертва. Има ли справедливост и изкупление за онези, на които войната е отнела всичко?

Вдъхновена от реални събития и личности, това е история за трудности и изпитания, за престъпления и за възмездие, но и за тържеството на човешкия дух. Знае се, че люлякът цъфти повече и по-уханно само след люта зима. Това е разказ за онези „люлякови“ момичета, които – в търсене на любов, свобода или справедливост – са имали силата да променят историята.

 

Марта Хол Кели има диплома по журналистика от Сиракузския университет в Ню Йорк и магистърска степен по журналистика от Северозападния университет, САЩ. Тя е прекарала голяма част от професионалния си живот в писане за големи рекламни агенции, включително „Дж. Уолтър Томпсън“, „Маккан-Ериксон“ и „ББДО“. Случайно попада на историята за жена на име Керълайн Феридей, която живее в Кънектикът и успява да помогне на петдесет жени от Полша, оцелели от концетрационния лагер в Равенсбрюк, известни като „зайците“ – така се ражда идеята за „Люляковите момичета“, а Кели прекарва близо 10 години в проучванията за книгата преди написването й. Това е дебютният й роман.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: