Благодаря ти, сътруднико мой. Благодаря ти, приятелю.

Страниците с БЛАГОДРАНОСТИ на автори са едни от най-игнорираните страници в книгите – по събуждан интерес те мерят сили с онези с данни на издателския колектив на съответното заглавие. Най-често съдържат десетки имена, които авторът държи да спомене с респект за помощта, подкрепата и любовта, които е получил, докато се е трудил – често, с години – над изданието. И малко са писателите, които вярват, че ще са от интерес и за обикновения читател.

Да направиш от благодарностите си обаче истинска творба, едно самостоятелно художествено произведение не може всеки – не само защото не всеки автор има нуждата да се разгърне емоционално и в това. На вашето внимание предлагаме едни от най-съкровените творения на автори, които са брилянтни и в есето си за благодарността. Най-малкото, което можем да ви пожелаем, е да имате възможността и вие някой ден да споделите своята признателност към сътрудниците, близките и читателите си. Това ще означава само, че вдъхновението и усиления труд са дали резултат и книгата ви ще достига хора, които вече не познавате по имена, но ще държите тези хора да познават тези, с чиято помощ вашето произведение се е превърнало във факт на рафта в книжарницата. Приятно четене!

 

Страници с БЛАГОДАРНОСТИ от романа „Чернова“ на Рандал Силвис, издателство Софт-прес. Превод: Калина Лазарова.

IMG_2815 

БЛАГОДАРНОСТИ

 

„Всички самотни часове, които един писател влага в романа си, биха били безполезни без самотните часове, вложени в книгата от невидимото му обкръжение. Аз поне смятам, че тези хора също вършат работата си в уединение. Възможно е да се трудят по двойки или на групи, или в отбори, но предпочитам да си представям как се трепят над думите ми в оскъдно осветени и аскетични стаи – точно като мен. Може би си пускат музика за фон, но не твърде жизнерадостна, нещо като Моцартовия „Реквием“ например, защото, както е известно на всеки, работил някога върху книга, това начинание може да бъде също толкова изтощително, колкото и лазенето на четири крака из четиридесет декара ниски растения, за да събираш колорадски бръмбари един по един и да ги мяташ в кофа със сапунена вода. Но може да бъде и божествено като „Реквиема“ на Моцарт или като събирането на колорадски бръмбари, когато си в подходящото настроение.

Идеята, че и други хора се занимават със същата недооценена работа и извличат перверзно удоволствие от нея, ми дава сили да пиша, особено ако чоплят моята картофена нива. Понякога с удоволствие си представям как моите сътрудници лазят между лехите с изтръпнали от болка гърбове, с лепкави от сока на бръмбарите ръце, със счупени нокти, почти разногледи от гаснещата светлина. Вдъхновяващо е.

Преди трийсет години щях да напиша (и го направих) най-скучния текст в знак на благодарност към всеки един от сътрудниците си. Щеше да е вълнуващ като бракоразводно решение. Тогава нямах представа колко трудна и рискована работа е да вадиш на бял свят по един роман на всеки две-три години. И с времето това става все по-трудно и все по-рисковано. Същото се отнася и за живеенето. За мен те са общо взето едно и също.

Така че този път ще вложа най-искрената си благодарност. Искам всяко едно от тези „благодаря“ да бъде равносилно на мечешка прегръдка и голяма, сълзлива целувка. Искам да бръкна между лехите, да вдигна всеки един от сътрудниците си и да го притисна към пазвата си. (Да, мъжете също имат пазви, проверих в гугъл, за да съм сигурен – „гръдта, възприемана като център на чувствата и емоциите“. Ако не можеш да вярваш на гугъл, то на кого?)

Използвам термина сътрудници, защото тези личности правят точно това: заговорничат, участват, помагат, съдействат, обикновено на драго сърце. А и ми харесва подривната конотация на думата. Ако не смятате създаването на роман за подривна дейност, значи нямате никакъв опит в сферата. Основната цел на вложената работа е да разклати основите на обществото – такова, каквото го познаваме.

Най-голямата ми пламенна и лигава целувка отива при първия ми и може би най-изтощен сътрудник, моя литературен агент – прекрасната Санди Лу. За жалост, тази инак интелигентна и прозорлива млада жена носи на плещите си литературна естетика, древна почти колкото моята собствена. Това означава, че и тя като мен не обича анемичната проза въпреки наличието на литературна култура, която плаче за такава тъй, както дете с наднормено тегло пищи за допълнителна купичка грахово пюре. Не мога да ви опиша колко дълго и упорито издирва идеалния редактор за този роман, но не и преди многократно да огледа ръкописа под микроскоп и да маркира с цвят всяка дефектна клетка и органела. Без нейното сътрудничество този роман нямаше да е роман; щеше да си остане купчина бавно жълтеещи листове, ако изобщо успееше да избегне пламъците достатъчно дълго, за да пожълтее.

Жизненоважен за успеха на това сътрудничество е и въпросния идеален редактор – прекрасната златокъдра Ана Мишелс, още един любител на неизвестното и мрачното, грубото и литературното, академичното и строгото. Тя притежава не само ненадминато добрия вкус да хареса този роман (тук си представете емотикон усмивка), но и ненадминато добрия усет да ми покаже всички начини за подобряване на сюжета. После бранеше романа от критиката и от опасността той просто да потъне в забвение, не на последно място защото кариерата на редактора – също като тази на литературния агент – живее или умира в зависимост от книгите, които той избира да брани.

Агентите и редакторите си приличат по това, че използват личните си дарби, за да извисят и книгата, и автора. Ако избират мъдро заглавията си, те извисяват и читателите, а в най-добрия случай и културата като цяло. Като литературни стражи те могат както да поощрят, така и да упражнят деликатна манипулация, за да предизвикат автора и обществото като цяло да бъдат по-добри, отколкото са всъщност.

Бих могъл да напиша поне още страница с благодарствени думи към Санди и Ана, да ги сравня с други агенти и редактори, с които съм работил през последните трийсет години. Но тук няма място за сравнение. Чувствам се благословен с тези две млади жени до себе си. Винаги съм знаел, че ако някога се наложи да ме спасява някой, спасителят ми ще е жена. Дори не съм подозирал, че жените ще бъдат две и ще работят рамо до рамо за моето спасение.

До целия екип на издателство „Ландмарк“ – изказвам смирено дълбоката си признателност не само за онова, което прави всеки един от вас, но и че сте избрали да го правите, да се грижите от душа и сърце за книгите и за глупаците, които ги пишат; че охотно прекарвате дните си (а вероятно и много от нощите) в редактиране, проверка на фактите, страниране и рекламиране, форматиране и илюстриране, декориране и цялостно разхубавяване на книгите. Без невидими труженици като вас няма да има книги, което ще доведе до оскъдно разпространение на мъдрост и информация, до ограничени възможности да опознаем далечни места и култури, да се вълнуваме от чуждия кураж и или отчаяние, радост или триумф, както и до липса на балсам за душевна болка. Без вас ние, глупаците, може би все още щяхме да бродим по широкия свят, за да разказваме историите си край лагерни огньове. Без вас ние бихме оставили бледа диря след себе си, когато вятърът на времето издуха праха ни надлъж и нашир.

А какво да кажа за онези хора, които – без заплащане или каквото и да било друго материално възнаграждение – приемат да прочетат един суров ръкопис, за да открия недостатъците му преди читателя? Тяхното време и умения присъстват и в този роман. Дължа много на писателя и редактор Майкъл Дел, задето ми посочи някои неясни моменти в текста и поне двайсетина печатни и правописни грешки, които аз пропуснах въпреки четиридесетте си прочита на ръкописа. Дължа благодарност и на полицай Джейсън Урбани от Пенсилванската щатска полиция, който търпеливо и щедро отговаряше на всичките ми въпроси относно поведението и протокола при пазителите на реда.

Благодаря ви, господа. Надявам се, че вашият принос към този роман ще спечели на всеки от вас по няколко допълнителни точки в графата на кармата, макар да се съмнявам, че са ви нужни.

Няма как да завърша тези благодарности, без да спомена хората, които осмислят съществуването ни като автори. Без Читатели, тези най-важни и обични Читатели, нас отдавна нямаше да ни има.

Писател без читатели е като човек, носен от течението на океана в много малка лодка. В тази малка лодка той може да плава от остров до остров, от едно непознато и вълнуващо място до следващото. Може да прави чудни наблюдения и открития, може да се вълнува до мозъка на костите си от прозренията, които го сполетяват в необятната звездна нощ, когато изчезва границата между земя и небе, между Бог и моряк.

Но тъй като е сам в таз лодка, той няма с кого да споделя откритията си, няма как да провери надеждността на прозренията си. Дали е изследовател ил просто луд? Чудесата, които носи, ще гният на дъното на лодката му, докато се отегчи от миризмата им, хвърли ги през борда и после ги последва.

Иронията на тази работа е, че повечето писатели са отшелници и мизантропи, но за да има и някаква полза от тях, те същевременно трябва и да са бъбриви капитани, които стоят на носовете на своите кораби и викат: „Айсберг отдясно! Звуци на кит отляво! Морски змей право пред нас!“ Писателят трябва да направлява пасажерите си нагоре и надолу по вълните на човешките емоции, през водораслите на скръбта и назъбените подводни скали на отчаянието.

Работата му е да води пасажерите си, но не чрез съзнанието, а чрез сърцето и емоциите, да ги придружава в страховита буря или на дълбоко гмуркане, или в залив на сладко облекчение. Работаат на писателя е да обича читателите си и да иска единствено да ги направлява през различни емоции и преживявания. Най-добрата художествена проза е експедиция на чувствата, а работата на писателя е да създава sentipensante за читателите си, онези чувства, които пораждат не интелектуално, а емоционално познание, дълбока връзка с онова, което Фокнър нарича „старите твърдения и истини на сърцето“.

Друг начин за възприемане на връзката между писател и читател е чрез нейната интимност: читателят идва при историята с желанието да бъде ухажван, той жадува да бъде прелъстен. Ако предизвикателството на писателя е успешно, ако гласът е достатъчно съблазнителен, а обещанията – достатъчно примамливи, читателят се отдава на историята не за минути, а за часове, и дни наред слива собственото си въображение с това на автора, докато се движи в синхрон с героите с отворено сърце и надежда за щастливи развръзка. Какъв по-голям дар от този би могъл да получи един писател?

В най-добрия случай създаването на един роман – от първоначалната идея до библиотечния рафт на читателя – е дълго и леко пътуване с безкористна любов. Всек от нас дава на историята частица от себе си. Може би това е романтична представа, която рядко се сбъдва в днешно време, но аз искрено вярвам в нея.

Писателите понасят трудностите и оцеляват единствено заради всички вас – сътрудниците, заедно и поотделно. Ако перифразирам „Бийтълс“, ние оцеляваме с много помощ от приятелите си. Затова на всеки един от вас мога да кажа единствено следното:

Благодаря ти, сътруднико мой. Благодаря ти, приятелю.“

 

Из „Чернова“ на Рандал Силвис, издателство Софт-прес. Превод: Калина Лазарова.

 

Откъси от книгата:

“Сега в тези гори или близо до тях се крие и убиец”

“Непоносимо бе да загубиш дори едно дете”

“Знам, работата ти е да не забелязваш нищо”

“Животът е дълъг процес на разрушаване. Всъщност дори не толкова дълъг.”

“Има много писатели с талант, но малцина са талантливите писатели с дисциплина”

 

Краят на октомври е и в Северозападна Пенсилвания властва сезонът на мрачното настроение. Въздухът е сив и натежал от дъждовни капки или замъглен от снежни вихрушки. Слънчевите дни са рядкост, летните магазинчета са затворени, голф игрищата са тихи като гробища, яхтените пристанища са като оголени кости с потрошените си дъски.

А от няколко дни в горите край езерото Уилхелм се крие убиец – отчаян, въоръжен, объркан. Човек, внезапно изгубил ума си. Довчерашен герой за родното си градче, днес прочутият писател и университетски преподавател Томас Хюстън е обявен за изверг, избил цялото си семейство.

Сержант Райън Демарко обаче е опитен детектив и познава лично издирвания беглец. И макар да се съмнява, че писателят е способен на подобна жестокост, е длъжен да го открие. Но ако Хюстън е невинен, защо се крие от полицията? И какви улики по случая крие недовършеният ръкопис на новия му роман? Докато се бори със собствените си демони, Демарко затъва все по-дълбоко в мрачното разследване и рискува да се превърне в поредната жертва…

 

А тук можете да прочетете ексклузивното интервю с Рандал Силвис пред bgstoryteller.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: